Васил Цонев
На море

Тя мечтаеше още като дете за морето.

То плискаше около нея с огромните си, високи като старопланински върхове вълни или трептеше спокойно като мараня над неожънати ниви.

Понякога хукваше из високата ръж, като отместваше задъхана с две ръце класовете, и й се струваше, че се гмурка в зелено-синята вода и плува, плува като русалката от приказката на Андерсен.

Но когато спираше, водата отново се превръщаше в зелено-синя ръж, а огромните вълни — в планински върхове.

И морето отново ставаше далечно и нереално, като изчезнал мираж.

А сега — само след няколко часа — ще види морето.

Камионът се тресеше по неравния път, лицето й, сплетената коса, трети като дрехи се белееха, потънали в ситния белезникав прах, но тя се усмихваше. Усмихваше се така, както през онази сутрин, когато я гиздеха за сватба. И усмихната си представяше как стои с булчинска рокля до морето и председателят, едър и сериозен, я пита:

— Ти искаш ли го?

А тя казва:

— Да.

Сетне се обръща към морето и пита:

— Ти искаш ли я?

И морето плисва и с рев отвръща: „Да!“.

Откритият камион се друскаше, децата пищяха, бабите проклинаха, а тя се усмихваше и казваше:

— Да, да, да…

И ето — най-сетне го видя.

Огромно, безкрайно, закрило целия хоризонт, блестейки с милиарди отразени слънца.

Децата крещяха:

— Ураааа!

Бабите триеха очите си и се сърдеха:

— Е, това ли е то?…

А тя мълчеше и се страхуваше да затвори очи, да не би, когато ги отвори, то да се превърне в безкрайна зелено-синя нива.

Слязоха от камиона, изтърсиха се от праха и седнаха на терасата на крайморския ресторант, надвесена над самия плаж.

Долу търчаха полуголи мъже и жени. Те скачаха във водата, играеха с вълните и крещяха.

А на терасата беше горещо.

Сладката баница, баницата със сирене, щирника, чушника, пилето и кюфтетата плувнаха в мазнина, която заблестя неприятно.

Отсреща някакъв сух човек с очила ядеше луканка.

Прииска й се да хапне и тя луканка, но я досрамя — какво ще каже мъжът й, нали толкова ядене бяха донесли от къщи?

Прииска й се да слезе долу, да се гмурне в хладната вода и да плува, да плува…

Но как се плува с три ката дрехи?

Защо се трепа цяла нощ да меси, да пържи и да готви, за какво са тия дебели дрехи?

Не би ли могла и тя да дойде тук в лека рокля, да хапне малко луканка, а сетне да скочи във водата, да се плиска с вълните и да крещи като тези загорели мъже и жени?

А в това време сухият очилат човек, който седеше срещу тях и който беше журналист, я гледаше с ням възторг и пишеше в бележника си:

Немея от възхищение. Обзема ме чувство на национална гордост. Температурата е тридесет и шест градуса на сянка, дори и къпещите се очакват всеки миг да получат слънчев удар, а пред мен на съседната маса стои една българка. Със старинна, дор трикатна българска носия. От лицето й вее хлад и спокойствие. Сякаш за нея не съществува топлина, сякаш за нея не съществува термометър и слънчев удар. Аз ям някаква сухоежбина, която горчи в устата ми — някаква полулуканка — а на масата пред нея са струпани най-красивите неща, които могат да се видят само на истински наши народни сватби — кюфтета, приготвени с двадесетина вида миризми, баница със сирене, баница с мляко, баница с щир, чушки пълнени, пиле задушено… Колко много сме се откъснали ние, интелигентите, от нашия народ…