Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Деца, избирайте

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: разкази и фейлетони

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: м. април 1988 г.

Редактор: Кирил Гончев

Художествен редактор: Венцислав Веселинов

Технически редактор: Иван Кацаров

Рецензент: Румен Балабанов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5041

История

  1. — Добавяне

Когато казах на моя приятел Иван Шулев, че съм бил в Париж, той се ядоса:

— Няма справедливост! Аз съм измислил тази страна и този град, а ето такива като теб пращат.

И беше дълбоко убеден, че е прав, като ми се сърди.

А работата е там, че познавам най-малко сто хиляди мераклии, които си мислят, че те са измислили Франция. Дори до такава степен си вярват, че вече не ми се вярва да има такава страна.

— Хайде бе — казват си, — това си е наша измислица.

И затова, като тръгнах, бях обладан от най-противоречиви чувства. Не мога да кажа, че съм един от тези, които най-много са съдействали за измислянето на Франция, но все в един-два департамента съм взел участие. Особено тия — южните, на моя приятел и колега Кола Брьонон, с гъстите червени вина, ястия с много подправки и пищни червенобузести реноаровски мелничарки…

Та си мислех аз — я да му се не види. Досега вярвах, че има такава страна, ама съвсем невероятно ще бъде, ако наистина я намеря такава, каквато си я мисля.

На тръгване бях убеден, че има нещо съмнително в цялата работа, а като слязох на парижкото летище, стана ми ясно — не! — такава страна няма.

Хай, ще го вземе дявол! Толкова работа имах в София, такава бъркотия оставих и за какво? Град като град. Хора като хора. Забързани, търчат нагоре и надолу като хлебарки и никой не ти обръща никакво внимание.

Спрях се вбесен и бях готов да ревна:

— Къде е военната музика, къде е Де Гол, къде е „Ла Гулю“ от Мулен Руж?

Нищо такова нямаше. Нали ви казвам — все едни такива замислени и забързани хора. И ни един парижанин с гарсонетката на Морис Шевалие, ни един средновековен панаир с „белия мъж“ върху пиедестал, размахал своите пантомимични широки ръкави.

Жива измама. Изядоха ми парите. Изядоха ми хубавите десет дни. Яд, яд — да се изядеш от яд.

Бутнаха ни в един нашенски хотел и ни заведоха в един нашенски ресторант — същото меню, което царства в страната ни — от гранд хотел „Балкан“ до селкоопа в Биримирци — рамстек, бифтек, ескалопи… Само дето сирената им повече. Ама, признайте си — за едни сиренета да хукнеш презглава от Овча купел, та в Париж!…

Като видяха страшното ми лице, момичетата от хотела се обезпокоиха — какво му има на господина, какво не му харесва, нещо да му липсва?

Как да им кажа, че нищо не ми липсва — и банята му баня, и стаята му стая, и яденето му ядене. Само дето го няма моя Париж с моите парижанки, дето си трепах толкова време главата да ги измисля.

И никой бе, никой да не ми обърне внимание! Васил Цонев идва в Париж, а те се правят на ударени. Това у нас да дойде чужденец — ще си забият зъркелите в теб, ще те захапят за ръката, за да видят дали си истински, ще те сочат с пръст, дори ще ти бръкнат в ухото, за да видят дали и ти имаш гъдел.

Тъкмо щях вече да стрелям, изведнъж — гледам по стълбите слиза една парижанка. Ама точно както съм си ги мислил и съм ги виждал по модните списания — с минижуп, бели чорапи, френска прическа, седефено червило и дълги пръсти, които, ако се протегнат, могат да погъделичкат дори дядо господа…

Ахнах и тя ахна. Половин час се гледахме така и тя плесна с ръце:

— Най-сетне един парижанин да ми обърне внимание. Знаете ли, никой досега не ме погледна дори.

— Ама вие не сте ли парижанка?

Не, не била парижанка. От един малък ломбардски градец. Събирала пари от години да дойде и да вземе ума на Париж, а ето — просто й се плаче. Аз бях първият парижанин, който я погледнал така, както сънувала, че ще я гледат в Париж.

Да, другари.

Такива мръсници излязоха парижаните. Никаква любознателност, никакво внимание към своя брат. Ето, на улицата се целуват. Вървят младеж и девойка и се целуват.

Когато измислях Франция, първата ми работа беше да измисля, че хората си вървят по улиците и се целуват. Без да се интересуват от нищо.

Е, добре — видях го. Целуваха се по улиците, в метрото, в ресторантите. Но за какво правеха всичко това, когато никой не им обръщаше внимание? Аз си представях работата съвсем иначе. Целувам се аз и изведнъж целият град спира. Огражда ни огромна тълпа смаяни зяпачи. Спират коли, спират автобуси, полицаят замира с вдигната палка в ръка. Всичко реве от възторг и ръкопляска. Разгорещени спорове — за и против. Бой между отделните спорещи групи. Нападат ни. Полицаят с риск на живота си ни закриля. Моля, това е Париж, тук е разрешено.

А то — вятър. Целуват се — и никой нищо. Поне да се обърнат, да ги погледнат.

Господи, боже мой! Как живеят тия хора? Как си запълват живота, като не се интересуват от ближните — кой какво прави, какво си е купил, откъде какви пари вади и защо, и да донесат всичко това на онова място, където се носят подобни новини, та да видят друг път как са посмели…

Ето къде беше грешката в нашенската Франция, която си бяхме измислили. Уж Франция, пък си я бяхме напълнили във въображението с нашенци. А те излязоха едни съвсем други.

Но аз не се предавах.

— Напред към плас „Пигал“!

Платих десетина франка за вход в едно от заведенията на „Пигал“, още три пъти по толкова за една бира и загледах. И какво видях. Баба ми и леля ми правеха „стриптийз“. Отначало се изсмях.

„Ха — мислех си, — та това е пародия. Сега обаче ще дойдат ония — ха-ха — истинските, дето сме чували…“

Но не. Те, „истинските“, не дойдоха. Изредиха се всички питомници на овчакупелското старопиталище, но истински не дойдоха. Капакът беше една столетница, която при едно по-силно движение посипа предните столове с прашец от скелета си.

Избягах навън с плач. Измамата вземаше застрашителни размери. Но не вдигнах белия флаг.

Бутнах се в едно заведение, където видях, че танцуват петима младежи. Аз танцувам прекрасно. Дори на времето ме бяха арестували с думите:

— Ей, тука да не ти е Франция?

А тука именно беше Франция. Хвърлих се презглава сред танцуващите и затанцувах. Взех им ума. Надминах себе си. Импровизирах невиждани стъпки. Всяка смяна на ритъма и мелодията намираше отражение в моите крака. Когато плочата свърши, танцуващите ми ръкопляскаха. Отидох на бюфета изпотен, но щастлив. Най-сетне съм във Франция.

Ръкувах се със съдържателката, която мило ми се усмихна, и поисках да си платя изпития коняк.

— Господинът има да плаща шест коняка — поправи ме милата съдържателка.

Усмихнах се и казах, че съм изпил само един коняк.

Тогава съдържателката се усмихна още по-мило и посочи с пръст младежите, които бяха танцували с мен:

— А техните коняци? Нали те танцуваха с вас, за да ви веселят!

О, богове! Те танцували с мен да ме веселят. Те били професионалисти!

Погледнах младежите ужасен. Те ме гледаха мило усмихнати. Няма ли да изтанцуваме още един танц? Няма ли да ни платите още пет коняка?

Хукнах навън, зачервен от срам. Такава обида на мен, танцьор от такава класа? Представяте ли си — те танцували, за да ме веселят. Мен? Който от двадесет и две години танцува по всички балове, за да весели присъстващите, и не е взел за това нито лев?

Докато търчах по плас „Пигал“, едва не се сблъсках с Мари-Жозе. Милата малка французойка, с която се запознах на „Златните пясъци“. Сред морето от немци тя беше като някакво екзотично цвете. Петстотин немски младежи играеха „лет кис“. Стройно, дисциплинирано, като на поход. А тя импровизираше, тя танцуваше като измислените от мен французойки. И аз я поканих, и ние танцувахме цяла нощ, и всички ни ръкопляскаха.

— Мари-Жозе! — креснах аз. — Да идем да танцуваме!

Но защо беше толкова бледна? Тя се помъчи да се усмихне, но не успя. Все пак се съгласи. Отидохме в едно заведение и седнахме. Обърнах се към сервитьора и го повиках с пръст. Потрих весело ръце и запитах Мари-Жозе:

— Ти какво би предпоче…

И млъкнах. Мари-Жозе, веселата, чудна, екзотична парижанка, която лятото танцуваше цяла нощ, сега спеше с изпито от умора лице.

Когато се събуди, тя се усмихна и помоли да я изпратя до дома й.

— Ние работим много — каза Мари-Жозе, — аз съм секретарка. Дванадесет часа на ден. Живеем само онзи месец, в който отиваме в отпуск. В България беше чудесно.

И си отиде. До онзи месец, в който тя отново ще се усмихва, има още време. Сега трябва да спи, защото утре ще стои до телефоните дванадесет часа със стенографски бележник в ръце.

Потресен, се запътих към „Търбуха на Париж“. Това беше последното място, където трябваше да отида. Ще се напия заедно с омацаните с кръв червенобузести носачи на месо и ще изсърбам една лучена супа.

Влязох в прочутата кръчма „При краката на свинята“, поръчах си лучена супа и една бутилка червено вино, усмихнах се на измацаните с кръв червенобузести носачи и започнах да пия с удоволствие.

Да, това беше Парижкият търбух, който, кой знае защо, не се зарежда като у нас през деня, а през нощта. Това са описаните от толкова произведения носачи на месо с карминени бузи и извити надолу мустаци.

Но когато платих, подскочих. За една супа и една бутилка вино ми взеха тридесет нови франка.

— Извинете, господине — казаха носачите, — но вие плащате и нашето вино, и нашата супа. Някога, преди тридесет години, това бяха наши заведения, където с няколко су човек можеше да се напие и нахрани. Но Париж е един, а тези, които смятат, че са го измислили, са милиони. Ваша вина е, че цените се вдигнаха десеторно. И ние сега сме само декор…

Върнах се в хотела с наведена глава. Моите колеги, американските туристи, ме бяха нокаутирали. Със своите пари и своя лош вкус те бяха американизирали всичко истинско френско.

Седях няколко дни като замаян, без да излизам от хотела. И сетне излязох. И тръгнах напосоки из града. И тогава лека-полека започнах да откривам френския Париж. По улиците пак търчаха напред и назад забързани парижани. Но когато се вгледах в тях, видях колко много приличат на французи.

Нито едно от момичетата не приличаше на онези немски „парижанки“, които видях на летището във Виена — всички униформени, с минижуп, с френски прически, френски червила и френски обуща. Всички. До една.

А тук — десетки хиляди млади момичета и ни една не приличаше на друга. Вървяха, без да се обръщат, самостоятелни и самоуверени, облечени с някакъв не биещ на очи вкус, който обаче след няколко дни наблюдение се превръща в типичен френски стил — бъди такъв, какъвто си, обличай се скромно, умно и красиво, без натрапчиво подражаване на последната мода. На теб ти отива мода 1923-та — ходи така, на теб — мода 1967-а ходи така, на мен — мода 1980-а — ще ходя така.

Вярно, ще дойдат нахални чужденци, които ще крещят и ще ни проклинат — за това ли са харчили толкова пари да дойдат и да видят Париж, та това Париж ли е? Ние очаквахме да видим всичко така, както го виждаме в списанията и филмите, ало, кой ни открадна нашия Париж?

За чужденците си има един просташки, американски Париж.

Но за французите си има друг, неуловим, неизмислен от нас, чисто френски и деликатен Париж, с неговата тиха, спокойна и прощаваща усмивка.

Наистина, трябва да са много добри французите, за да понасят целия тоя чуждестранен наплив, да устояват на милионите очи, които искат да видят тези странни същества — французите, които си правят каквото си искат, без да се интересуват от вперените в тях до пръсване зъркели.

С риска да бъда обявен за глупак напуснах нашия ресторант и се хранех само в малките френски кръчмички, където поднасяха миди, стриди, охлюви, скариди, не се качих на Айфеловата кула, не отидох в дворците на френските крале, изтрити от ядосаните пръсти на милионите туристи, които шепнат:

— Ех, живели хората…

И когато се качих на самолета, ми беше тъжно. Тъжно ми беше за този мил град, който само след десет години ще бъде смачкан и изцапан от милионите туристи, жадни да видят как живеят тия тарикати, парижаните.

„Няма по-голямо щастие за един човек от това да прекара младините си в Париж!“ — беше казал Хемингуей, без да разбере каква страшна вреда нанася на този град.

Още двама-трима известни хора да повторят тази мисъл и с Париж е свършено.

Край