Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Деца, избирайте

Издател: Профиздат

Град на издателя: София

Година на издаване: 1988

Тип: разкази и фейлетони

Националност: българска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: м. април 1988 г.

Редактор: Кирил Гончев

Художествен редактор: Венцислав Веселинов

Технически редактор: Иван Кацаров

Рецензент: Румен Балабанов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Леа Давидова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5041

История

  1. — Добавяне

За него казваха:

— Добър човек, но малко нервен пада…

Той си знаеше, че е нервен, и затова се стараеше да стои малко настрана. Не че не обичаше хората и децата, но когато работеше, човешкият говор и детският смях го дразнеха.

Вярно — едно време беше синоним на човек с железни нерви. Можеше да гуляе по цели нощи и сутринта да работи при воя на сто сирени. Но нервите му се поизносиха и сега беше нервен. А и не му се веселеше както по-рано. Човек, като поостарее, така се влюбва в работата си, че тя започва да замества и танци, и песни, и приятели. Обичаше да си стои сам, при пълна тишина, да чопли главата си с химикалка и да измисля красиви истории за деца и възрастни. Малко странна професия — да създаваш радост на тези, от които всъщност страниш. Но той беше мъж, а знае се, че само жените охкат над счупени чинии. Счупила се чинията — какво да правим сега? Изнервил се е — ще си стои настрана и ще си кротува.

Затова избра най-далечната стая в почивната станция. Нямаше нито мивка в стаята, нито чешма наоколо. Носеше си вода в дамаджана, но поне беше спокоен.

Вярно, от време на време му се искаше да поговори с някого. Да прочете на някой възрастен или дете току-що написаната смешна история. Но веднага изтръпваше — добре, ще ги прочете, а те веднага ще започнат да говорят за свои неща — за капещи тавани в апартаменти, за лошото обслужване в кварталното предприятие, за битови услуги и за милиони други неща, които не само че не го интересуваха, но и щяха да го отплеснат от мислите му. Или, както викат — дай пет пари да се закачиш, а после — десет да се откачиш. Има едни скучаещи граждани, които умират да ги попиташ колко е часът. Ще ти кажат, но сетне ще те засипят с всевъзможни скучни думи, повтаряни изрази, плоски шеги. И ти ги слушаш и усещаш, че посиняваш от скука и ужас, но няма как да се откачиш — хванат си здраво за китката, блъскат те по рамото, кикотят се и се чудят защо не се смееш. Такива граждани вървят из улиците на лов за познати и трябва да имаш много остро зрение, за да ги зърнеш още отдалече — защото видят ли те първи, ще се затичат към теб и ужасът започва.

Боже мой, как може да скучаеш? Толкова неща има за мислене, толкова хубави книги има за четене и препрочитане. И колко рядко е да намериш човек, с когото да седиш в тиха вечер, да си пиеш чашката и да мълчиш.

И тук, както и навсякъде, имаше такива типове. Те бяха надушили отдалечената стая и от време на време се появяваха в далечината и вперваха очи — дали няма да им даде знак да се приближат, та да си поговорят едно хубаво. Но стаята имаше добър „обзор и обстрел“, както се изразяват военните, и щом се мярваше такъв гражданин, писателят веднага започваше да трака с такава сила на машината, че скучаещите въздъхваха и се оттегляха печално.

Но като всички хора и нашият приятел беше човек, и както казахме, след някоя добре написана история искаше да каже поне една дума на някого, да се похвали. Изобщо да направи нещо различно — за пет минути, за отдих, преди да започне да измисля друга история.

И в една от тия „петминутки“ той излезе от стаята и се загледа из високата трева. Тази година имаше истинско нашествие от калинки. Като малки червени цветенца те блестяха по десетина и по двадесет на всеки стрък трева и бавно умираха от глад, защото калинките са хищници и ядат листни въшки, а всичко от тоя род беше отдавна изпоядено. Като се нагледа на калинките, обърна се с лице към стената и за пръв път видя, че до стаята е долепена барака.

Открехна вратата и погледна. Голи, чисто бели стени. Абсолютно празна барака. И само на единия ъгъл беше изплел паяжина малък кафяв паяк. Писателят погледна вратата — тя се затваряше плътно. На тавана нямаше никаква дупка. Как ли беше попаднал тук паякът? И какво ли яде, когато и най-малката мушичка не може да припари?

Паякът стоеше неподвижен. Дали не е умрял от глад?

Пипна леко паяжината и паякът веднага се размърда. Писателят се усмихна. Дори подсвирна на паяка.

— Как си, мой човек?

Паякът не отвърна нищо. Ей че приятен събеседник!

Ти си говориш каквото си искаш, а той си мълчи. И не ти натрапва отдавна чути сентенции, плоски шеги и брътвежи за развалени кранове и течащи тавани.

Писателят се върна бързо в стаята, улови три мухи и ги закачи на паяжината.

— Приятно ядене, мой човек.

На другия ден намери мухите на пода. Изсъхнали. Паякът беше изял това, което можеше, и непотребното беше изхвърлил. Писателят се усмихна и донесе нова порция.

И така всеки ден.

Една седмица след първата среща с паяка писателят зяпна. До паяка висеше малко клъбце, а около него мърдаха десетки паяченца.

Някакво странно чувство на гордост го обзе. Малко смешно ще ви се види, но му се струваше, че е нещо като доведен баща на паячетата. Изтича, налови няколко мухи и ги закачи по паяжината.

И всеки ден наблюдаваше как паячетата стават все по-големи и по-големи и започват да се отдалечават от малката топчица, която все още им служеше за жилище.

Но една сутрин, когато се връщаше от морето, остана като втрещен. На поляната пред отдалечената стая бяха опънати десетина палатки. Пред тях сновяха дебели жени с чорлави глави, подскачаха дечурлига, а мъжете се бяха струпали около няколко коли. Разглобяваха ги, говореха си за конски сили, амбреажи, грес и масло. Жените носеха с кофи вода и ги изливаха в дървени корита, пълни догоре с пране. Защо бяха домъкнали именно тук прането, а не го бяха изпрали вкъщи? Защо мъжете именно тук, на почивката, трябваше да разглобяват колите си, да се мацат с грес и сажди?

И си спомни как преди години беше наблюдавал едно почиващо семейство. Щом другите отиваха на море, семейството махаше калъфката на своя „Москвич“ и започваше да го мие. Миеха, търкаха, мажеха, а сетне, изморени и запотени, сядаха срещу колата и й се любуваха. И си спомни за една друга жена, която също на почивка пра през цялото време, докато накрая съдра прането от пране. Переше й се пред общество — да видят всички как пере, а сетне просваше разноцветните си гащи и комбинезони по въжета, и то така, че трябваше да се навеждаш, за да не те плесне някой морав крачол по челото.

Боже мой, как ще работи сега при тоя трясък! Отиде тишината, отиде спокойствието.

Изведнъж някакво неприятно предчувствие го обзе. Бързо отвори вратата на бараката и остана потресен — тя беше пълна с автомобилни гуми, брезенти, колове. Войнстващите граждани я бяха подушили и понеже не могат да търпят празно и неизползвано пространство, веднага го бяха оползотворили. Така де — държавно е. Защо да седи празно?

Погледна нагоре и замръзна. Паяжината я нямаше. А на стената лежаха две големи петна — едното от паяка, а другото от топчицата, която служеше за къщичка на малките паячета.

Едрите и силни мъже не можеха да търпят съжителството на гумите и брезентите с паяка. Ами ако скочи долу и започне да яде?

И с правото на всесилния човек бяха смачкали с пръсти в бялата стена и паяка, и малките паячета.

Писателят излезе потресен. Сетне прибра набързо багажа си и замина.

Край