Васил Цонев
Жив е Гюро Михайлов!

На пропуска се вдигна шум.

— Какъв паспорт бе, сине?

— Личен паспорт.

— Ама как така бе, сине?

— Аз се казвам Стоян Петров Андреев. В момента изпълнявам служебните си обязаности и моля да се обръщате така към мен.

— Ама…

— Няма ама, няма мама. Моля, паспорта!

Наоколо се събраха хора.

— Абе не виждаш ли, че това е стара жена? Пусни я.

— Имам нареждане никого да не пускам без паспорт. Такова е нареждането.

— Добре бе, човек. Вземи данните от моя паспорт. Аз гарантирам за нея.

— Всеки гарантира за себе си. Другарят директор лично ми заяви, че и той да дойде, трябва да си покаже пропуска. Който няма пропуск — с паспорт, и то ако съобщят по телефона, че може да влезе.

Портиерът се вгледа подозрително в младия мъж, който се застъпваше за бабата:

— А кой сте вие, че гарантирате за нея?

— Ето ми паспорта, ето ми и служебната карта.

— Познавате ли тази другарка?

— Защо трябва да я познавам? Аз имам ум в главата и виждам, че това е една стара жена и не трябва да бъде разкарвана.

— Моля, грижете се за себе си. Вас ще ви пусна, но тя трябва да донесе паспорта си.

— Добре бе, сине, добре. Ще се върна до село и ще донеса паспорта…

— И изобщо защо се движите без паспорт?

— Ама аз винаги си нося паспорта — е в тая пуста чанта го слагам, ама сега… Я. Ха. Ето го паспорта.

— Ето че се оправи работата. Дайте сега паспорта и ще ви вземем данните. Такаааа… при кого искате да идете?

— Как при кого? При тебе, сине.

— Така. Ще пишем при мен, тоест при Стоян Петров Андреев. Само че трябва да влезете в оная стаичка и да ме почакате, докато дойде смяната ми.

— Добре, сине…

Старата жена взе паспорта си, взе и написания пропуск и бавно затътри крака към посочената стаичка.

Младият човек стоеше зяпнал.

— Но тази жена идва при вас?

— Да.

— Значи вие я познавате?

— Ха! — изсмя се портиерът. — Че как няма да я познавам. Това е майка ми.