Васил Цонев
Тате бе, защо сме от „Славия“?

Така ме попита дъщеря ми, след като нашият тим загуби два поредни мача.

Стои срещу теб детенцето и те гледа в очите. За нея ти си бог и цар, и вожд на племето на унгингубарунчите. Когато една вечер не искаше да заспи и искаше да й разкажа нещо интересно, аз й признах, че всъщност не съм никакъв журналист, а вождът на племето на унгингубарунчите и истинското ми име е „Дългият кожен чорап“. Разбира се, казах й го така, на шега, но точно това тя повярва и оттогава се готви за нашето връщане в родните унгингубарунчни прерии. С цялата си бащинска подлост аз използвам цялата тази работа, за да й обяснявам, че най-големият грях в племето на унгингубарунчите е неизяждането на сложеното на масата ядене.

— Това прегрешение — казах аз — дори си има и свое специално наименование. По унгингубарунчки то се казва „Пифшихтихл“. Лепнат ли ти един „Пифшихтихл“ на гърба, иди обяснявай сетне, че съвсем случайно не си си изяла яденето. Презират те до края на живота.

И детето яде, та му плющят ушите. Самият вожд казва това. Значи е истина. И в главата й зеленеят прерии, и мустанги препускат. А най-отпред, накичен с пера, размахвайки томахавка, препускам аз. И поразявам всички врагове.

И изведнъж — нашият отбор, отборът на унгингубарунчите, пада два пъти подред, и то в началото на сезона, и застава на предпоследното място в таблицата само защото нашата голова разлика е по-добра с един гол от последния тим.

Детето ме гледа право в очите. Ако унгингубарунчкият тим е такъв, какви са самите унгингубарунчи? Ами вождът им…

Нямаше как, трябваше да й обясня.

Затова я сложих на коленете си и започнах:

— Тя е много специална тази работа, моето момиче. Всеки човек има мигове на величие и падение. Нима не си чувала за спартанския цар Леонид? Аз съм ти разказвал. Пристигат перси, много перси. Стотици хиляди. Повече от всички маргарити, които видяхме на Витоша. А срещу тях само 300 души, предвождани от своя цар Леонид. Явно е, ще паднат. Няма как. Ако искат да останат живи, трябва да се предадат. А това е много просто. Хвърлят си стрелите и се предават. И остават живи. И персите минават и поробват родния им град. И не само това. Ако продължат да се бият, все едно, ще ги избият и пак ще минат. И пак ще заробят града. И се явява въпросът — след като и тъй, и тъй краят ще бъде един и същ, да се бием ли, или да се предаваме? Всеки нормален човек би казал — щом е така, да се предаваме. Но ето, този ненормалник Леонид ни в клин, ни в ръкав се изсмива в лицето на персите и не иска да се предаде. „Ами ние тогава — казва му персийският цар — ще затъмним небето над тебе със стрелите си.“ „Толкова по-добре — усмихва се Леонид, — значи ще се бием на сянка.“ Ако беше се предал, никой дори нямаше да знае името му. Но той се бие и умира заедно с тия 300 спартанци и остава завинаги в енциклопедиите и читанките. Много е лесно винаги да си с печелившия. В историята има такива примери. Фуше и Талейран. Колкото и да се обръща колелото, все са на върха. Или, както казват българите: „На всяка сватба те искат да са булката“. Това може да стане. И го правят някои. И също остават завинаги в енциклопедиите и читанките. Но друго е, ако ти кажат: „Ти си като Леонид“, или: „Ти си като Фуше“. Разбираш разликата, нали? В историята на унгингубарунчите е имало и величия, и падения. Но ние винаги сме си били унгингубарунчи. Същото е било и с българите. По време на най-голямото им величие са били българи и когато са били под гръцко и турско робство, пак са били българи. Е, вярно, имало е и други, които са решили, че е по-добре да станат я гърци, я турци. Да са винаги с печелившите. Но именно те са изчезнали. И ги няма. А са останали тези твърдоглавци, които петстотин години са влачели ярема на робството, ама са си останали българи. Това, че ни биха два мача, е изпитание, моето момиче. Може би ще ни бият във всички мачове. Може би следната година да отидем в „Б“ дивизия. И там да ни бият. Да отидем и в зоновите групи. И там да ни бият. И когато останем на последното място в зоната и вече няма накъде да идем, тогава именно трябва да се преброим. Защото само тези, които останат тогава слависти, те ще бъдат истинските унгингубарунчи. Ясно ли е.

— Ясно е — каза дъщеря ми.

И видях как лицето й грейна.