Васил Цонев
Да си пречим, другари!

Ако в България се роди гений, това ще бъде геният на завистта.

Елин Пелин

Всеки народ си има своите особености. И те трябва да се имат предвид от поколенията, за да има с какво да се различават от другите.

Ние например си завиждаме. Някак си ни се струва нередно, когато нашего брата се издига. Така де, от къде на къде! Българин, а иска да направи нещо.

Трябва да му попречим, ако искаме да останем верни на себе си. Това идва от огромното уважение, което храним един към друг. Когато Иречек идва след Освобождението, за да помага на младата българска държава, никой не иска да му вярва, че той е той. Хайде де — на нас ли тия? Да дойде чак от Чехия, да помага. И на кого? На българите. Това сигурно е някакъв мошеник.

Но се оказва, че той е той. И смаяните родолюбци започват да му шушнат:

— Абе, човек, ти ум в главата имаш ли? На българи помага ли се?

То си ни е в кръвта.

Пръкне се някакъв поет. То дал бог с двете шепи талант. Просто блика от устата, от главата, тече от ръкавите. Голям поет, голямо нещо.

Но ние не му вярваме. Хайде де — българин, а голям поет? Тук има някаква грешка. И започваме издирванията. И се оказва, че този поет пие. И има някои други слабости. И не е съвсем редовен. Защото за редовен се счита онзи, който се наяжда като прасе и спи като прасе. А поетът, който се събужда посред нощ, изгарящ от мисли и съмнения, и пише до сутринта, не изглежда съвсем редовен. И как ще е редовен, когато си ляга в седем часа сутринта и спи до пладне.

Боже мой, какво светотатство!

Та нали българинът става в пет часа сутринта и отива на нивата да копае. Това е нормалният, това е здравият български тип. А този — вижте го бе, излежава се до пладне. Ясно — хайлазин. И такъв тип иска да му се издават и стихосбирки.

Е да, ама поетът не издържа всички мили обноски и един ден опънатите му нерви се скъсват. И ни напуска.

— Виж, сега — да.

Сега вече можем да започнем да го хвалим, да пеем песни за него, да слагаме стиховете му в учебниците. Той сега вече не пие и не става на обед. С нищо не ни дразни.

Нещо повече — с посмъртно издадените стихосбирки можем да чукаме по главите на живите таланти:

— Той беше гений, а вие сте плюнки!

По улиците е пълно с българи. Някои от тях са много талантливи. Ако ги оставим да правят каквото си искат, току-виж са се издигнали, а издигнат ли се веднъж — иди ги гони.

Трябва да им се попречи още сега, в самото начало, когато са пълни с оптимизъм и енергия. Усмихне се — удар по главата. Опита се да направи нещо смело и оригинално — удар по главата.

Удар — един след друг. И марки. И връзване на ръцете и краката. Да разбере къде се намира.

На некадърника какво ще му пречиш. А виж, на талантливия — може. Защо има нужда да пречим на един, който не иска дори да се помръдне. Но ако друг хукне напред като светкавица и има опасност да учуди света — попречи му.

Нека разбере, че е българин, и да се осъзнае, да се озлоби и да почне и той да пречи на младите и таланта, като остарее.

Всеки народ си има своите особености.

Премахнат ли се те, има опасност да загубим своя национален облик.

Затова — да си пречим неуморно, другари!