Васил Цонев
Услуга

Началникът на пощата провря глава през тясното прозорче:

— Ти отиваш в хотела на Мальовица?

— Да — каза Мите.

— Занеси този вързоп вестници на администрацията на хотела. Тук съм писал името. Това е един журналист. Абонат е — та кажи, че му пращам вестниците.

Мите се опъна. Къде сега ще носи тия вестници, всичко става, после ще го хванат, че не ги е дал.

Началникът въздъхна дълбоко, сетне каза:

— Ти отиваш ли в хотела?

— Да.

— Е защо да не оставиш този вързоп на администрацията?

Мите нямаше какво да каже и взе вързопа. Беше го много яд, че трябва да прави тази услуга. От къде на къде? Да не е пощаджия? Седи някакъв си журналист там горе, пие си виното, а той трябва да му носи вестници, да не му е слуга?

Докато чакаше рейса, Мите няколко пъти прехвърли вързопа в ръцете си. И много се ядоса. Ако не беше този вързоп, сега можеше да си сложи двете ръце в джоба или да си пали цигарата спокойно. А сега? Ако рече да запали цигара, трябва да сложи вързопа между краката си, па после да бърка в джобовете и да вади цигари и кибрит. Вярно е, че от година се беше отказал — така му нареди лекарят, но ако пушеше? Дават ти някакъв вързоп, а ти иди и го носи и се притеснявай. Вестници! Глупости на търкалета. Щом е избягал от София, защо са му вестници? И сега той трябва да му ги носи! Да не е пощаджия?

Когато рейсът пристигна, Мите се бутна в тълпата и се ядоса още повече. Ако не беше този вързоп, можеше да бута по-силно с ръце и да влезе по-напред. А сега — внимавай да не измачкаш вестниците! Защо пък да внимава? Какво му е на вестника — измачкан или не, се е тая. Ако иска да си чете неизмачкани вестници, да си иде в София и да си ги чете.

Като седна в рейса, Мите се обърна към Пешо, който седеше до него:

— Тия журналисти са едни — не им стига, че пишат у вестниците, а искат и да ги четат. И сега аз трябва да им ги нося.

Пешо погледна вързопа, сетне го взе и го завъртя в ръцете си. После дръпна единия от вестниците и той се изниза от канапа.

Мите се ядоса:

— Защо го извади? Сега как ще го сложа обратно?

— Няма да го слагаш — каза Пешо, — откъде ще знае той какви вестници са му сложили. Един повече, един по-малко — се е тая.

И започна да чете вестника.

Мите се ядоса още повече. То вярно, че с един и без един — сѐ е тая, ама ако забележи, ще дигнат скандал, ще проверят и хайде, Мите на топа на устата. Той право не искаше да вземе вестниците, но началникът като го хвана за гушата — вземи, та вземи. Как да не се ядоса човек?

Когато пристигнаха в хотела, Мите понечи да се качи до администрацията, но Пешо го дръпна:

— Дай да пийнем по едно и тогава.

Мите се ядоса много. Ето — ако не беше взел вестниците, щеше сега да си пие спокоен, а като държи тия пусти вестници, все нещо ще го гложди, че трябва да се качи горе и да ги остави в администрацията.

Докато пиеха ментовката, Мите все гледаше вестниците и от яд щеше да се пръсне. Гледай какви хора — ако е поща, поща да е. Защо той трябва да им става слуга?

Покрай тия мисли съвсем забрави за какво е дошъл в хотела и когато след три часа шофьорът извика:

— Хайде, качвай се!

Щеше да побеснее от яд. Покрай тия вестници беше забравил, че идва в хотела да се види с електротехника, да го почерпи, та ако може да го прикотка, да дойде да види защо телевизорът му непрекъснато подскача. Ама нали се ядоса покрай тия вестници и се напи, забрави и техник, и телевизор.

Толкова го беше яд, че му идваше да накъса на парчета вестниците, но в бързината ги взе със себе си и се качи в рейса точно когато вече тръгваше.

— Сега трябва да стоя прав заради тия вестници — ядоса се Мите.

Ако не бяха тия вестници, той щеше да си влезе спокойно при електротехника, да го викне долу, да пийнат по едно-две и работата щеше да се оправи, а сега?

Четири часа изгубено време и за какво?

Половин час пътуване насам, половин час обратно, три часа пиене и за какво? За нищо. Заради тия пусти вестници му отидоха цели четири часа — хайде, вярно, че Пешо плати черпнята, а таксата за рейса?

Отиде си вкъщи и когато жена му попита какво е станало с електротехника, той хвърли вестниците на масата и каза:

— Какъв техник? Какъв телевизор? Не виждаш ли какво ме накараха да нося?

И без да каже повече дума, легна и заспа.

Като се събуди сутринта, той си спомни за вестниците и за малко не ги хвърли в печката. Но се сети, че може би оня журналист ще попита къде са, началникът ще каже, че ги е дал на Мите, ще го потърсят… дълга и широка. А ако вестниците са налице, ще ги даде веднага и ще каже, че нещо е станало и не е могъл да отиде в хотела. Но се ядоса, защото трябваше да пази вестниците и където и да ги сложи, все ще го е яд. Така де — от къде на къде вече втори ден се ядосва за някакви си вестници и на някакъв си журналист.

Захвърли ги над гардероба, но не можа да се успокои. И чак след три дни забрави за тях.

След шест месеца, когато синът му тръгваше за приемни изпити в София, Мите изведнъж се сети:

— Слушай — каза той на сина си, — чакай.

Покатери се на един стол, намери покритите с прах вестници, изтри ги и прочете името на журналиста.

— Разгеле — каза той на сина си, — тия, журналистите, нали ги знаеш, навсякъде се тикат. Имат сума ти познати. Ще идеш в София и ще питаш у някой вестник къде може да е тоя журналист и като го намериш, ще му кажеш много здраве. Ще му кажеш — така и така, тате шест месеца ги е пазил тия вестници за тебе, сума ти главоболия има с тях, хайде сега пък ти направи нещо за мене.

Когато синът се качи на рейса, Мите се замисли и много се ядоса:

— Ама знам ги тия журналисти — врътна глава той, — ще каже: тоя па Мите кой е, какъв съм му аз? И нищо няма да направи.

— Неблагодарници! — тупна по масата Мите.

— Какво? — попита жена му.

— Тия, журналистите — махна с ръка Мите, — аз шест месеца му пазим тия вестници, а той… Ама глава, глава — удари се Мите по главата, — защо ми трябваше да ги взимам тия пусти вестници!