Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София

Излязла от печат: 15.VI.1976 г.

Редактор: Димитър Начев

Художествен редактор: Борис Китанов

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Лилия Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887

История

  1. — Добавяне

Рано сутринта срещнах човек, който носеше въдица.

— Здравей — подвикнах му весело, — я гръмни с въдицата.

Човекът спря като закован:

— Моля?

— Гръмни с въдицата!

Човекът погледна въдицата:

— Да гръмна с въдицата?

Усмихнах се колкото мога по-силно, за да му подскажа, че казвам шега:

— Гръмни с въдицата.

Той се приближи до мен, свали въдицата от рамото и каза:

— Да гръмна с въдицата?

— Да, да — захилих се аз.

Около нас започнаха да се струпват сеирджии.

Човекът се обърна към тях:

— Извинете, този другар ми казва: „Гръмни с въдицата“. Правилно ли чувам?

— Да бе — ядосах се, — казах ти да гръмнеш с въдицата.

— Не — тръсна глава човекът, — с въдица не може да се гърми. Моля да попитате всички.

Обърнах се за помощ към сеирджиите:

— Разбирате ли — казах весело, — аз му казах: „Гръмни с въдицата“, нали разбирате…

Лицата на сеирджиите бяха каменни.

— Защо да гръмне с въдицата? — попита един.

— Нали? — кимна човекът с въдицата. — Аз му казах.

— Разбира се — подкрепиха го сеирджиите, — с въдица не може да се гърми.

— Ама аз знам — казах, — но му казах: „Гръмни с въдицата“, именно затова, защото не може да се гърми с въдица.

Човекът се обърна отново към сеирджиите:

— Вие чувате сами. Хем знае, че не може да се гърми с въдица, хем ми крещи: „Гръмни с въдицата“.

— Ама именно затова! — ядосах се аз.

— Извинете — намеси се един от току-що пристигналите сеирджии, — доколкото разбирам, вие сте казали на гражданина: „Гръмни с въдицата“?

— Да, казах.

Сеирджията вдигна рамене:

— Е, защо?

— Ама не разбирате ли? Именно защото е смешно.

Сеирджията се обърна към останалите:

— На мен не ми е смешно.

— Не е смешно — потвърдиха сеирджиите.

— Това са глупости — каза човекът с въдицата, — да се гърми с въдица. Гърми се с пушка.

— Да, да — потвърдиха сеирджиите.

— С топ — продължи човекът с въдицата.

— Разбира се — потвърдиха сеирджиите.

— Това е цялата работа — обърна се към мен човекът с въдицата, — а ти викаш: „Гръмни с въдицата“.

Вдигнах рамене. Човекът с въдицата ме потупа по рамото:

— И за друг път знай. Въдица не гърми.

— Точно така — потвърдиха сеирджиите.

— Благодаря — казах аз, — сега разбрах.

Кимнах на всички и си тръгнах.

Изведнъж чух, че някой тича след мен. Обърнах се. Три хлапета спряха задъхани.

— Ето тоя — кимна едно от хлапетата — разправяше, че може да се гърми с въдица.

Другите две ме зяпаха с изумление.

— С въдица не може да се гърми, деца — казах аз, — гърми се с пушка. Или с топ.

— Глупости — спря се един случаен минувач, — човек с всичко може да гърми. Стига да иска. И става въпрос за чувство за хумор. Е, долу разправяха, че някакъв човек казал на някакъв въдичар: „Гръмни с въдицата“, а оня, простакът му с простак, не разбрал вица и започнал да обяснява, че с въдица не се гърми.

— Разбирате ли — каза минувачът, като ме хвана за копчето, — става въпрос за чувството за хумор у хората. Всички знаем, че не може да се гърми с въдица. Но ако кажеш: „Гръмни с въдицата“, това означава, че искаш да кажеш нещо весело, абсурдно, което предизвиква смях у нормалния човек, и в този случай, когато вие казахте категорично на децата, че с въдица не може да се гърми, това показва вашето желание да изсушите мозъка на тези деца, да ги лишите от възможността да фантазират, да си правят шеги, да измислят приумици, да играят с думите, което от своя страна е най-красивото нещо у талантливия, нали така?

Говорещият се обърна с този въпрос към няколко сеирджии, които започнаха да се струпват около нас.

— Какъв е нашият спор — каза говорещият. — Този гражданин твърди, че с въдица не може да се гърми. Всички знаем това. Но ако някой човек срещне друг, който е с въдица, и му каже: „Ха гръмни с въдицата“, това означава ли, че той не знае, че с въдица не може да се гърми? Глупости. Той просто нека да предизвика смях, да се зарадва той, да зарадва и минаващите. Как не ви е ясно това? — обърна се той към мен.

Сетне ме посочи:

— Обяснете му, че това е чиста схоластика.

— Разбира се — намеси се един от сеирджиите, — това си е чист майтап. Все едно да срещнеш някоя бабичка и да й кажеш: „Бабо, да се жениш ли отиваш?“. Това е, така да се каже, хумор на противоречията. Всички знаят, че баба на сватба няма да отиде, а по-скоро на погребение, но от това се получава виц.

— Или пък — добави друг — да видиш малко момиченце и да го питаш защо си е избръснало мустаците.

— Или пък — добави трети — да видиш някой с чадър по време на дъжд и да му кажеш: „Къде в тоя дъжд с чадър“.

— Ето — поясни ми говорещият, който още ме държеше за копчето, — както виждате, всички разбират, че става въпрос за една весела шега, за едно желание да се внесе малко радост в нашия живот. А такива като вас са именно онези, които изсушават живота, които са готови всичко да превърнат в цифри, в параграфи…

Докато той говореше, довтасаха няколко от сеирджиите, които подкрепяха човека с въдицата. Като ме видяха, те извикаха:

— Я го оставете бе! Тоя ненормалник и преди малко беше събрал цяла тълпа!

Край