Васил Цонев
Навлек

Цял живот съм бил жертва на хората. Как и защо стана така, че все аз трябва да веселя другите, все аз трябва да говоря глупави смешки?

Не. Тази вечер ще бъда сам. Ще вървя сам, ще ходя сам из заведенията, ще се подпирам сам край високите столчета, ще мълча като английски лорд. Нека зад гърба ми шушукат — тоя какво му стана, полудя ли?

Нека.

И така ще си вървя из улиците и заведенията съвсем сам, па ако ще да се пръснат всички от учудване. Особено там, дето са ме гонили от масите — абе махай се, какво се тикаш, само да ни говориш глупости!

Добре. Край. Никакви говореници. Ще си вървя сам, ще си мисля сам и ще си пия сам.

Представям си, че срещу мен се задават познати. Те се оглеждат уплашено — откъде да минат, за да не ги спра и ги попитам как е майка им, по-добре ли е сега от вчера? Ужас! Те не могат да ми избягат. Те се приближават. И спират като осъдени на смърт.

Добре бе, животно, развали ни вечерта, задавай своите ужасяващо стандартни въпроси — ние ще отговаряме, ние сме виновни, че не те видяхме и не успяхме да избягаме навреме. Говори, говори, говори…

Но остават гръмнати.

Аз леко кимам с глава и отминавам. Не им казвам нищо. Отминавам ги. Съвсем.

Тогава те, смаяни, извръщат глави. Усещам погледите им във врата си. Защо, какво е станало? Да не би пък тоя да е научил нещо за нас, което ние не знаем? Да не би нещо страшно да е надвиснало над главите ни — толкова страшно, че дори и тоя не иска да говори вече с нас…

И чувам тропот на крака и ето, идват те задъхани и ме спират — защо, моля ти се, кажи?…

По дяволите!

Как пък нито един познат не се мярка, та да мина край него по тоя начин! Друг път устата ми се изкривява от говорене, а тази вечер — никой. Мислят, че ми е приятно да ги заговарям!

Глупости. Не те — аз искам да избягам. Но като видя, че се опитват да ми избягат, хваща ме яд и нарочно ги спирам и започвам да говоря глупости. Те тръскат глави, искат да се откопчат, на мен ми е два пъти по-ужасно, но няма как — някакъв зъл демон стои в мен и ме кара да говоря скучни неща. И усещам как те посиняват, и усещам как очите им се разширяват и им се иска да крещят… Най-сетне се разделяме. И те ме проклинат, и аз — тях…

Добре, ама сега пък няма нито един познат, за да види как ще го отмина, защото тази вечер съм решил да бъда абсолютно сам.

А̀ко. Така е по-добре. Тази вечер ще бъда сам, без никой да разбере, че отсега нататък ще бъда вечно сам. Това е много хубаво, защото по този начин ще свикна и като ги видя след някой ден, ще ми е съвсем лесно да ги отмина с едно кимване.

Пет минути вървя съвсем сам, пет минути не съм продумал дума. Това е чудесно. Най-сетне сам. Значи мога да бъда сам. Цял живот съм искал да бъда сам и само защото съм добър, затова заговарях познатите — да не ги обидя, да не помислят, че се гордея. А така стана, че започнаха да ме мислят за някакъв навлек, който не може да не досажда на хората.

Но край. Ето — седем минути вече не съм продумал думица. И най-странното е, че не ми се говори. Никак.

Това трябва да се полее.

Влизам в пивницата и сядам до тезгяха. Чудно, чудно! Пиеш си, мълчиш си и си мислиш. Мислиш, за каквото ти падне. За Мария Кюри и Аспарух Лешников. И никой не ти се сърди. Ах, че е хубаво!

— Не можете да си представите — казвам на човечеца, който е до мен, — чудесно е — казвам му, — дето мога да си правя каквото си искам, когато съм сам. Ето, сега ми е кеф да си седя, без да говоря с някого. Чудесно е това, признайте!

Човечецът кима. На него всичко му е все едно. Дали съм сам, или не съм — имам чувството, че ако до него стоях не аз, а Александър Магнус, пак щеше да остави жилетката си на мира и нямаше да я разпаря.

— Това е много хубаво — казах му, — защото когато си сам, можеш да си мислиш най-различни щуротии, без да е нужно да даваш обяснения защо именно щуротии си решил да мислиш. Ето сега например ми дойде наум една много интересна идиотщина — като пийна малко и се върна вкъщи, решавам, че трябва да хапна кисело мляко, за да неутрализира пиенето. Добре, ама като го изям, ми става тежко като си легна, но пък изтрезнявам, а съм свикнал да си лягам малко пийнал — нали знаете, като си пийне човек, всичко някак си отминава, та пак пийвам и едва тогава се сещам, че трябва пак да ям кисело мляко, и се получава някакъв водовъртеж, от който просто не мога да се откопча.

— Ха-ха — разсмях се изведнъж, — знаете ли какво се сетих? Като идвах насам, нещо започна да ме убива — в дясната обувка. И си казах — бей, дявол да го вземе, остарях. Едно време, дори и да ми е убивало, никога не бих се замислил за това — просто си вървях из улиците и светът беше песен. А сега съм стар и това, което ми убива, ме нервира. Навярно е някакъв шев в обувката, който обущарят е направил, когато я закърпи, или пък главичка на някакво пиронче, ама на мен ми се струва — нали ми са обтегнати нервите — че това е цял пирон. И се хващам, че вече не мога да мисля за нищо друго, освен за този пирон. Не ме интересуват ни момичетата, ни цъфналите дървета, а се ядосвам — защото имам чувство, че в обувката ми се е вмъкнал пирон! Мръсна работа — признай си, мой човек, ужасно е това. Вече станахме неврастеници, не ни бива за нищо — само търсим повод, за да си помислим, че цял пирон е попаднал в обувката ни…

И както си мислех това, приятелю, изведнъж ме хвана ужас и както си бях на улицата, изух обувката и какво да видя — наистина пирон! Отначало се зарадвах — значи не съм бил виновен аз и старостта ми, а пиронът, но сетне се замислих — добре де, а ако навремето нещо започнеше да ме убива, щеше ли да ми дойде наум да почна да си мисля тези глупости? Просто щях да изуя обувката, да изтръскам пирона и да продължа. Това именно показва онази деградация, онзи сложен психологически момент, който…

В този миг човечецът изведнъж изкрещя, грабна каскета си и избяга.

— Хама идиот! — обърнах се към един възрастен мъж, който пиеше вино от другата ми страна. — Исках да му обясня колко ми е хубаво, когато съм сам и не преча на хората с глупавите си приказки, а той…

— По дяволите! — изрева възрастният мъж. — Абе не можете ли да ме оставите да си пия виното сам?