Васил Цонев
Приятели

„Приятел се познава в неволя, както златото — в огъня“

Народна пословица

Имам си аз няколко верни приятели и с тях си пием. Седим си вечерно време в кварталната кръчма, на терасата, под асмите, пием „гъмза“, дъвчем печено овнешко и говорим за движението на шести пехотен полк по унгарската равнина.

Печеното овнешко е много хубаво мезе и жалко, че у нас не се цени много. В никаква кръчма го няма и само след големи ходатайства управителят Пешо реши да закупи известен контингент овнешко за целите на нашата компания, срещу което му разрешихме да слуша какво си говорим за движението на шести пехотен полк през унгарската равнина, защото по тия храбри дни той е бил на стопанския фронт — срещу скромно възнаграждение е пренасял брашно и мазнина от Видинско и Софийско, за което има официална грамота — шест месеца условно. Но ние отдавна сме му простили това невинно прегрешение, тъй като в законите е казано, че условната присъда при добро поведение в следващите години се заличава и не се брои. Плюс това Пешо не е както някои, които се хвалят, а си трае за тоя случай и не ни пречи да си пием.

— Аз съм скромен войник на стопанския фронт — казва той, като се качва на „Волга“-та, за да поеме към вилата, — трая си.

И наистина, когато един подобен тип си трае, все пак е поносим, но има някои — хем задникът му изцапан, хем крещи, та всички да дойдат и да го помиришат.

Е такъв един тутманик е и Сандьо Кондьов от нашия квартал. Той, говедото му с говедо, не стига че пие само лимонада, ами идва и започва да слухти какво си говорим. И не стига че слухти, ами сетне тръгва и започва да разправя какво сме си говорили. Признайте си, че не е честно това — като си пийне човек, какви ли глупости няма да изтърси. Може за най-верния си приятел да каже — мани го тоя чвор. Но това не е от злоба, дори понякога с обич се казват тия думи. Ама когато такъв мръсник като Сандьо Кондьов иде на другия ден и му изтресе: „Тия, твоите приятели, те нарекоха «чвор»“, съвсем друго излиза, защото не можеш да му обясниш, че интонацията не е била обидна, а дори гальовна.

Няколко пъти това добиче идваше и сядаше точно когато обяснявахме за най-интересните перипетии, през които бе преминал шести пехотен полк през унгарската равнина — за това, как Митьо Шебека беше отмъкнал един гардероб и го беше закарал на моста, който трябваше да охранява — да му бъде като будка, за Симо Щиглеца, дето беше напълнил един иригатор със сливова и си вървеше съвсем спокойно, като си смучеше от маркуча.

Е, признайте си, когато един подобен мръсник стои срещу тебе, пие лимонада и само слухти да чуе нещо, та да отиде сетне при Митьо Шебека и при Симо Щиглеца, за да им обясни колко лошо сме се изказали за тях, вече не ти се пие „гъмза“, ни ти се дъвче овнешко печено, не ти се говори за някакви шести пехотни полкове, преминаващи през унгарски равнини.

Търпяхме го ние тоя тип безподобен, но веднъж (бях малко попрехвърлил) избухнах, хванах го за врата и изревах:

— Марш оттука бе, Бретшнайдер такъв. Вземи си содите и лимонадите и се пръждосвай, че като те захвана с тях, ще ти сцепя на парчета смачканата любеница, дето я носиш на врата си. Чиба!

И така размахах пикливите му соди и лимонади, че той излетя през вратата, като отнесе със себе си и три баби, които бяха дошли да питат колко е часът (тия три баби живеят отсреща и щом чуят, че се вдигне някаква врява, веднага хукват към кръчмата, уж да питат колко е часът, а всъщност да позяпат малко цирк безплатно).

Ефектът беше толкова силен, че кръчмата гръмна от смях.

— Браво! Ура! Да живееш!

Отвсякъде ставаха приятели и познати с вдигнати чаши и се чукаха с мен.

— Показа му на това добиче.

— Хама, куче краставо!

И ред други подобни похвали. Но най-много се радваха верните ми приятели, с които седях на една маса.

— Най-сетне — казаха те — ще можем вече спокойно да си говорим за движението на шести пехотен полк през унгарската равнина, без да му мислим много слуша ли ни тоя Сандьо Кондьов, или не. Цар си, майка му стара!

И ред подобни похвали.

Но какво беше смайването ми, когато на другия ден бе свикано събрание на единната, на което същият тоя тип безподобен Сандьо Кондьов изнесе обстоен доклад за моето държане през последните двадесет и седем години (от мига на връщането на шести пехотен полк от унгарската равнина до ден-днешен), като не пропусна ни една моя простъпка, записана с година, месец, ден, час и минута. Бях като втрещен. Чак пък такава документация не очаквах. Докато слушах доклада, озъртах се и виждах как моите приятели кипят.

— Слава богу, че са тук — казах си, — сега ще скочат и ще натрият муцуната на тоя записвач.

И те наистина скочиха.

— Как не те е срам — обърна се към Сандьо Кондьов Спас Петров, най-добрият ми приятел, — да обиждаш така нашия другар? Нима е виновен той за всички свои простъпки? Та не знаеш ли ти, че като дете е бил изтърван от шестия етаж и е паднал на главата си? Милост нямаш ли?

— Именно — скочи и Ставри Пешев, който в кръчмата седеше винаги от лявата ми страна, — всички знаем, че нашият приятел си е улав от малък, но трябва ли да го обиждаме, като му казваме истината в очите? Нима това е човешко?

И като захванаха да ме защитават в тоя дух, та три часа. Баща ми бил пияница, дядо ми застрелял циганка с пищов, чичо ми бил циркаджия, прадядо ми — известен хайдутин. Не забравиха да споменат и за влиянието на алкохола — известно било, че вследствие на прогресивен алкохолизъм хората деградирали и като такива в съда се ползували от смекчаващи вината обстоятелства…

Слушах ги аз трогнат и от очите ми шуртяха сълзи.

Това е да има човек приятели. Те, както казва пословицата от мотото, се познават в неволя, както златото — в огъня.

Мерси!