Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1976 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2018)
Издание:
Автор: Васил Цонев
Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“
Издание: първо
Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС
Град на издателя: София
Година на издаване: 1976
Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки
Националност: българска
Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София
Излязла от печат: 15.VI.1976 г.
Редактор: Димитър Начев
Художествен редактор: Борис Китанов
Технически редактор: Георги Кожухаров
Художник: Генчо Симеонов
Коректор: Лилия Вълчева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887
История
- — Добавяне
Тъй като ми предстои да навърша петдесет години, реших да ида на лекар, за да разбера как съм със здравето. Досега на лекар не съм ходил, но мисля, че не е прекалено, ако всеки петдесет години човек прави по един консулт.
Аз иначе съм добре със здравето, но околните нещо се мръщят и си мислят, че съм луд. Е, да, ако се взема за пример волът като мярка за нормално същество, аз съм малко нервен. И как няма да се нервира човек, като гледа около себе си преживящи граждани!
Аз бързам, трябва да отида на лекар, а този тип застанал на средата на улицата и не знам сега — отляво ли да го задмина, или отдясно. Дълбоко съм убеден, че ако се опитам да го задмина отляво, той в същия миг ще се килне именно натам и ще застане като издялан от бетон, та ще трябва пак да променям посоката и да търча вдясно. Но аз го изхитрявам и минавам направо отдясно и усещам как той ме гледа вбесен в гърба — не можа да спре моя устрем.
По улиците е пълно с такива типове — дай им да видят забързан човек, за да започнат да кръстосват улицата, сякаш чертаят кройки на домакински списания с краката си. Особено са опасни бабичките. Върви си по паважа спокойно и щом усети, че зад гърба й идва трамвай, веднага се килва и застава на средата на трамвайната линия, като гледа с плаха надежда към ватмана. И той, човекът, трябва да спира, да слиза, да я хваща за ръка и да я връща отново на тротоара, като сетне кара с един метър в час и трие потно чело.
Лекарят ми каза да отида в пет часа, но аз реших да ида в четири и половина, защото, нали ги знам — има някои се тропват един час преди визитата и ти, естествено, трябва да го чакаш — нали има ред? Има едни такива скучаещи пенсионери, които, щом видят опашка, лепват се за нея и седят. Седи, седи и като дойде неговият ред, не купува нищо, а отминава и застава на друга опашка. Не, не ви лъжа. Не че съм нервен, но от наблюдателност съм забелязал подобни екземпляри. И те най-много крещят, ако някой иска да ги пререди. Размахват бастуни, показват кардиограми и рентгенови снимки, а като дойде до продавача, пита дали има аспержи.
— Защо не поискахте опашка от хипопотам? — попитах един подобен. — Или райета от зебри? А може би предпочитате кръгли петна от леопарди?
А той се обърна към опашката, посочи ме и каза, че съм луд за връзване.
Не че съм много нервен, но ако не търча сутрин, нещо ми става и ми се иска да не заобикалям хората, а да минавам през тях. Или пък застана на десетия етаж и само с огромни усилия се дърпам назад от отворения прозорец. Да не говоря колко пъти ми се е искало да сложа марка на трамвая.
Та затова сутрин търча и покрай търчането правя и покупки. Отивам до месаря, оставям си чантата, казвам на последния: „Аз съм зад теб, мой човек“, и търча, докато ми дойде редът. Но винаги, като се връщам от търчането, ще се намери някой да вдига скандал. И той би могъл да търчи, но си седял на опашката. Той, ако знаел, че имало още един повече на опашката, никога нямало да се нареди и именно понеже изчислил броя на чакащите, което се съвпаднало с времето, оставащо му до отиване на работа, затова той застанал, а ако знаел, че аз си гледам кефа и търча като хайлазин, докато честните хора си седят на опашката, той никога не би и помислил да стои на такава опашка, в която разни типове си търчат, без да мислят, че другите трева не пасат и не желаят да бъдат изхитрени от безсрамници, които…
И нарежда, нарежда, докато ми кипне. Един такъв го захапах за ухото, а той искаше да ме дава под съд. Добре че майка ми уреди въпроса — оказа се, че тъжителят бил бивш протосингел и служел в същата черква, където майка ми пеела с останалите хористки. Те, родителите, горките, са за това — да уреждат бакиите на децата си. Помня, като гимназист се опитах да си сменя групата по време на класно по физика, а учителят се разбесня така, че баща ми в продължение на десет години трябваше да му боядисва къщата безплатно.
Физици!
Непрекъснато се трепят да измислят някакви дивотии и все крещят:
— Победа, човечеството върви напред!
А каква им е победата — да измислят бомба, която може да унищожи цялата Слънчева система заедно с астероидите, метеорите и кометите. И на такива баща ми да им боядисва къщите безплатно! Как няма да полудее човек!
Ама аз му го треснах веднъж. Возя се в трамвая и го гледам него — същия учител по физика, седи си спокойно, сякаш нищо не е било. Отидох до ухото му и креснах:
— E е равно на M по C на квадрат!
А той подскочи ужасен и като крещеше „Помощ“, скочи във време на движение от трамвая и побягна по булевардите.
Но ето сега — отплеснах се и съм задминал улицата на доктора. Така, помня, когато бях второ отделение, се замислих и чак когато стигнах спирка „Павлово“, се сетих, че съм задминал училището, което е на спирка „Петър Берон“, та трябваше да се връщам с трамвай.
Това, че задминах улицата, не е страшно. Работата е там, че именно това ще използва някой тип, да се шмугне в чакалнята преди мен и ти иди сетне и чакай.
Да, ето — наистина — пред мен бързаше някакъв човек. Положително отива при лекаря. Аз забързах, и той забърза. Аз затърчах, и той затърча. И точно когато се опита да влезе в кооперацията на лекаря, аз го хванах за рамото и креснах:
— Няма да пререждаш!
Кой знае какъв скандал щеше да стане, ако не се оказа, че това е именно лекарят. Той, горкият, бързал, за да дойде преди мен, да подреди кабинета, да ми направи кафе, а аз щях да му изкълча рамото.
— Всъщност — каза той, когато ме прегледа основно — нищо ви няма, ако не се брои това, че сте малко нервен. Може да живеете още петдесет години, но в никакъв случай не трябва да се ядосвате. Признайте си, че е по-добре да останете жив, отколкото да се ядосате на някого, че ви е прередил.
— А ако ми плюе в окото?
— Кое око? — запита спокойно лекарят. — Лявото или дясното?
Засмях се и той се засмя:
— Ето как ще се уреди всичко. И ако той ви плюе в лявото око, помолете го да ви плюе и в дясното. И всичко ще се оправи.
— А ако ми плюе наистина и в дясното?
Лекарят зяпна и сетне кимна:
— Да, наистина… Тогава ще си отидете. Диагнозата е ясна. Онзи значи е по-луд от вас.
— Значи ме изкарвате луд? — кипнах аз.
Лекарят посочи носа ми:
— Това беше провокация. Сега трябваше да се засмеете. Защото никога на грозна жена не се казва „Колко сте грозна“. Трябва да е изключително красива, нещо средно между Мерилин Монро и Клаудия Кардинале, за да й се каже такова нещо, та да прозвучи като виц.
Докторът ми хареса. Добро момче.
— Професия — вдигна рамене лекарят, — нали цял ден се занимавам с луди, та трябва да умея да ги успокоявам.
Очите ми отново блеснаха, но той замаха с пръст:
— Де, де, де… Кротко. Спокойно и — никакви ядове.
Никакви ядове, разбира се. Вие, драги мой, сте луд, но — никакви ядове. Гледайте напред. Дишайте дълбоко!
— Точно така — кимна лекарят, — имате шестица от тотото, но загубвате фиша. Искате да ревете и да късате! Трябва просто да се сетите колко е хубаво лятно време на море, и ще се успокоите.
— Хайде сега пък — лятно време на море! Като ме напече слънцето, та ми се иска да ям не уши, а цели хора.
— Зимно време на планина!
— Дето си счупих крака на ски!
— Спомнете си някое хубаво момиче.
— А така, а така. Трябваше това да го кажете пред жена ми, да видите какво спокойствие ще се получи.
Лекарят погледна часовника си. При сбогуване той кимна:
— И — никакви ядове.
— Никакви ядове!
Лекарят притвори очи и кимна. А аз му плюх в лявото око. Той подскочи, а аз му плюх и в дясното. Сетне го захапах за ухото. После извадих ножица и му нарязах костюма на дантели. Па като хванах стола, натроших му целия кабинет на сол.
— И внимавайте — изсмях се на отиване, — никакви ядове.
Никакви ядове! Съветници!
Има едни такива. Седят си спокойно в кабинетите и дават съвети. А ако му бръкнеш в окото, ще опищи целия свят.
Ама и аз знам.
Изпълнен с решителност, тръгнах по улиците. Вече всичко ми беше ясно. Нарочно се блъснах в един, да видим какво ще каже. Ако беше писнал:
— Не се блъскайте!
Щях да му нахлупя шапката на врата, а ако се окажеше здрава, щях да изрежа дъното с ножица и така да му я надяна.
Но той се отдръпна и хукна по улицата.
Страхливец! Пази си шапката!
Има такива подлеци! За да си запази шапката, може да продаде и майка, и баща и да избяга като последен пъзльо!
А беше хубаво, като му надяна шапката, да го потупам по гърба:
— И най-важното — не се ядосвайте.
Но аз не съм такъв, че да оставям работата на средата. Ритнах една витрина с крак, и тя стана на парчета.
— Не се ядосвайте! — казах на управителя. — Дишайте дълбоко.
Около мен се събра тълпа от любопитни. Тръгнаха подире ми, а аз това и чаках. Влязох в млекарницата и започнах да изливам киселото мляко върху главата си.
Сетне взех две кутии с бонбони и си напълних джобовете с тях.
— Важното е да не се ядосвате — казах на продавачката. — Пълно спокойствие.
Влязох в цветарницата и започнах да ям хризантеми.
— Защо ядете карамфилите? — учуди се продавачката.
— Не са ли хризантеми? — учудих се. — Извинете.
Сега съм напълно спокоен. Ръцете ми са вързани отзад, не мога да мръдна, а камо ли да ям цветя и да си изливам кисело мляко върху главата.
Оглеждам се и се учудвам — колко малко му трябва на човек да е спокоен — една четвъртита бяла стая с решетка на прозореца.
Ама де да се сетя по-рано.