Васил Цонев
Среща с кокошка

Обадих се на Мария и тя веднага изкудкудяка:

— Идвам веднага.

Още не бях разгледал върховете на околните дървета, когато чух гласа й:

— Куку! Тук съм.

Огледах се. Нямаше никой.

— Ало!

Отново гласът на Мария.

Усетих, че изтръпвам. Наоколо нямаше никой. Само една кокошка стоеше под мен и весело ме гледаше.

— Здрасти — каза кокошката с гласа на Мария, — шашнат си, нали?

Има си хас да не съм.

— Някои мислят — каза кокошката, — че само папагалите могат да подражават човешкия глас. А за нас дори дума не обелват. Аз съм кокошката на Мария. Знам всичко за вашите отношения и отдавна исках да изляза с теб.

Стори ми се, че се засмя и дори леко се изчерви:

— На пръв поглед изглежда малко необикновено, но всъщност е съвсем по женски. Жените винаги се влюбват в приятелите на приятелките си. Може би това не е влюбване, може би това е опит да покажеш на приятелката си, че и ти си нещо — ако не повече, то поне колкото нея… И затова истинско приятелство между жени няма. Те все гледат да си направят някакъв номер и умират от щастие, ако успеят. И с огромна радост от приятелки се превръщат в най-страшни врагове.

Закиска се:

— Боже мой, ако Мария узнае, че съм тук…

Погледна ме премрежено:

— Къде предлагаш да идем?

За малко щях да изтърся: „В кланицата!“.

Но се сдържах и неловко помръднах рамене.

— Да идем в „София“?

Изпотих се. В „София“ с кокошка!

Тя ме погледна с леко презрение:

— Видя ли какъв си! А пред Мария се перчиш и искаш да минеш за непукист. Ха да те видя сега. Нали разправяш, че всичко можеш? Хайде де!

Вдигнах рамене. И тъй и тъй всичко е толкова невероятно — да изпием чашата докрай.

Портиерът се усмихна, но когато видя кокошката, политна назад.

— Не се безпокоите — усмихна се тя, — той е с мен.

И с кудкудякане влезе в сладкарницата.

Портиерът ме гледаше с очи, големи колкото яйца на очи. Вдигнах рамене и влязох след кокошката.

Тя вече седеше на една масичка и ми намигаше весело. Седнах и се огледах. Сладкарницата беше занемяла.

— Мълчат — закиска се кокошката, — прибрахме им ума.

Сервитьорките също ме гледаха смаяни. Все пак една от тях се приближи.

— Кампари — каза кокошката, — двойно.

Засмях се:

— Пили ли сте друг път кампари?

— Защо трябва да съм пила? — каза кокошката. — Толкова съм слушала. Нека да опитам.

Кимнах и сервитьорката донесе кампари за кокошката, а за мен водка.

Кокошката отпи и тръсна глава:

— Страшно! Така си и мислех. — Внезапно се разкикоти: — Голям цирк ще бъде, ако Мария ни види тука.

Погледна ме:

— А ти защо мълчиш? Кажи нещо.

Помръднах рамене.

— Е, да — намуси се кокошката, — не ти се говори с кокошки на културни теми. А мислиш, че тия, с които говориш, разбират нещо? Глупости. Седят по фризьорските салони и само слушат имена. Хемингуей, Селинджър, Кафка, Силитоу и после ти блъсват по едно име, а ти зяпаш. Патки. Нищо не са чели. Само имена помнят. И дори ги бъркат. Една дори каза, че е чела целия Борис Бромфилд. Борис — можеш ли да си представиш? Но го каза с такова самочувствие, все едно че беше Борис Армстронг или Андрей Чарлз.

Закикоти се:

— А са толкова грамотни, колкото и аз. Но имат слух. Слух на папагали. И повтарят.

Пийна още една глътка:

— Ама вие сте свикнали да ходите с патки и гледате отгоре на нас, кокошките.

Тропна по масата:

— Какво като съм кокошка? Не се срамувам от това. И затова те накарах да ме докараш тук. Нека всички ме видят. Кокошка съм!

Внезапно се обърна към салона и кресна:

— Ало, аз съм кокошка!

Когато всички зяпнаха, тя се разкикоти:

— Умряха. Аз ги знам всички. Ей сега ще тръгна по масите и ще им кажа — ти си патка, ти си гъска, ти си пуйка, ама сте се маскирали. А аз съм кокошка и си го признавам.

Килна се настрани, сложи главата си на коляното ми и запя:

— Червено вино санощииииии пих до забаравааааа…

Управителят се приближи и каза тихо:

— Моля ви се…

Кокошката скочи на масата и кресна:

— Да пазим благоприличие, така ли? Тихичко, кротко?

Внезапно плесна с криле и изкудкудяка:

— Кукуригу, кудкудяк, днеска снесох, утре пак!

Погледна нахално към управителя:

— Искате ли да ви снеса едно прясно яйце?

Управителят ме погледна безпомощно.

Станах рязко. Кокошката се заклати след мен.

— Поне им показахме какво представляват — тръсна глава тя, но внезапно се върна на масата, надигна чашата с кампари и я излока за секунда. Залитна, сетне разпери криле и изхвръкна през открехнатата врата. Прелетя над главите на няколко западни туристи, като крещеше:

— Пожаааар, главата ми гори, пожааааар!

Когато излязох навън, тя плачеше, прегърнала един железен стълб:

— Знам, знам, ти сега ще искаш да ме заколиш. Знам. Затова излизате с нас, кокошките. А две човешки думи не успя да ми кажеш.

Изведнъж се затърча и закрещя:

— Не щааа! Не ща да ме пълните с ориз! Не щаааа!

Направих се, че не я познавам, и си тръгнах. Изведнъж откъм ресторант „Крим“, на „Добруджа“, се чу страшен вик. Сякаш убиха някого. Затърчах се и видях голяма тълпа.

— Какво стана? — попитах.

— Дивотия — каза главният готвач, — някаква пияна кокошка се втурна в кухнята, скочи и се напъха с главата надолу във врящия бульон.

— Значи се самоуби! — прошепнах потресен аз.

— По дяволите и самоубийството й — ядоса се готвачът, — окепази ми бульона. Сега ще трябва да варя нов.