Васил Цонев
Чествуване

Би трябвало да си завиждам. В деня на моята шестдесетгодишнина ще бъда чествуван от държавни глави, кралски академии, нобелови комитети…

Би трябвало да си завиждам. А ми е тъжно.

Биографията ми е известна. Дори и кратката енциклопедия е отделила две страници. Но всичко казано за мен е едностранчиво — лауреат на Нобелова награда, член на Кралската академия и още десетина гръмки титли. Но как се добрах до тях, не пишат.

Известно е, че отначало се увлякох по пеенето. Имах чудесни данни и след завършване на консерваторията бях разпределен в окръжен град. Трябваше да стоя там точно три години…

Тогава проучих живота и особеностите на директора на столичната опера и разбрах, че се увлича по ашладисване. Посетих го във вилата му, когато ашладисваше круша върху дрян. Стоях цял час, зяпнал в ръцете му, и от очите ми течаха сълзи.

Най-сетне директорът ме забеляза.

— Какво става с вас? — учуди се той.

Не казах нищо. Само се доближих и целунах ръката му. Сетне коленичих и преклоних глава.

— Моля ви, станете — развълнува се директорът.

Станах. Сълзите все още течаха по лицето ми.

— Вие сте бог — казах.

Директорът се смути. Като всички талантливи хора, той беше скромен и дори свенлив. Чудеше се какво да направи с мен. Покани ме във вилата, почерпи ме с коняк.

Едва тогава се успокоих.

— Вие сте велик — казах — и от благодарност искам да ви изпея една песен. Песента, с която мама ме приспиваше.

И запях. Пях тихо, вдъхновено. Знаете, аз наистина пея хубаво. Когато свърших, очите на директора бяха влажни.

— Боже мой — изстена той, — вие сте велик!

Естествено, бях назначен в столичната опера, а сетне беше лесно да покажа какво мога.

Точно по това време се увлякох по химията. Вроденият талант ми помогна да разработя някои нови теории. На годишнината на президента на Академията по химия се явих облечен като клоун и разказах няколко вица. Академикът щеше да се пръсне от смях.

Случайност, ще кажете. Глупости. Прекалено добре бях проучил слабостите му. И знаех, че колекционира вицове. След чествуването ме покани вкъщи и ми разказа няколко вица. Аз му разказах други (измислях ги в момента). Той остана потресен.

— Мислех, че знам всички нови вицове!

Станахме приятели. И между другото заговорихме за химия. Когато му разказах за своите теории, той вдигна телефона и нареди да бъда веднага зачислен като негов пръв помощник.

Получих възможност да работя — кабинети, лаборатории, сетне знаете — станах лауреат на Нобелова награда по химия. Очакваше ме главозамайващо бъдеще, но… вече бях увлечен от литературата. И поканих един от големите издатели на телешка глава в шкембе. Когато я вкуси, той се просълзи. Стана и ме целуна.

— Вие сте поет!

— Да — казах.

И му прочетох няколко стихотворения. Стихосбирката ми излезе след няколко дни. Сетне издадох роман. Същия, за който спечелих Нобелова награда по литература. Но това вече не ме блазнеше. Нещо в мен ми подсказваше, че Земята е кръгла, и реших да открия нов път за Индия, като тръгна на запад.

— Ти си луд — ще кажете, — кой ще ти даде пари и кораби!

Е, да — кой!

Разбира се, кралят или кралицата. Опитах с кралицата. След три дни тя беше лудо влюбена в мен (песни, стихове, анекдоти). Кралят се вбеси:

— Махни го тоз пройдоха!

Кралицата се видя в чудо. Тогава аз предложих:

— Разрешете ми да открия нов път до Индия!

— Готово! — ревна кралят, набързо ме накачули на три корабчета и ме отпрати да откривам Америка.

Че я открих, открих я, но като се върнах, ме хвърлиха в дранголника.

Слава богу, че по това време се увлякох по илюзионизма и успях, дематериализирайки се, да избягам от затвора. А след няколко дни бях вече щатен илюзионист в цирка. Издебнах момента, когато директорът на цирка разхождаше болната си дъщеря, и помолих да повозя количката.

— Моля ви — казах със сълзи на очи, — не знаете каква услуга ми правите. Сестричката ми, която умря…

Директорът бе развълнуван. Покани ме вкъщи. И там на шега направих няколко фокуса.

— Вие сте гений! — каза директорът и ме назначи.

Но след няколко месеца ме обхвана страст по театъра и спечелих огромна сума на покер от директора на кралския театър. (Е, да, разбира се — проучих слабостта му, намерих начин да се запозная, да подхвана разговор за карти и така нататък, и така нататък.)

Когато директорът стоеше бледен и не знаеше откъде ще вземе тази огромна сума, аз се разсмях и му подадох ръка:

— Благодаря ви за експеримента.

— Какъв експеримент!

— Че аз ви хипнотизирах. Никакви карета и флотове нямах. Всичко беше шега. Нали съм добър актьор!

Директорът ме прегърна и каза, че такъв актьор не е виждал. Зарадван, че се отървава от огромния дълг, той ме покани да играя Хамлет. И играх. И ме снеха на филм. И спечелих „Оскар“. Тогава обикнах физиката. И не след дълго деканът на физическия факултет имаше най-хубавото куче в страната.

— Но как разбрахте, че обожавам кучетата! — попита ме смаян той след подаръка.

— Та кой умен и талантлив човек не обича кучета! — казах. — Ние, физиците…

— Вие физик?

— Нима не знаете!

И набързо развих една своя теория.

— Гениално! — каза деканът. — Та вие сте по-способен от мен.

По спешност бях назначен за професор по физика. Знаете, че съм член на Кралската академия по физика, можеше и тук да стана лауреат на Нобелова награда, но точно тогава се увлякох по футбола. И се ожених за дъщерята на председателя на ФИФА. И по случай сватбата помолих да направим един весел мач между най-добрите световни футболисти. За да е по-весело, помолих да играя и аз. И нашият тим победи с 27 на нула. Естествено, и двадесет и седемте гола вкарах аз. Веднага бях включен в националния отбор и същата година станах носител на „Златната обувка“. И навярно щях да бисирам успеха си, ако не се бях увлякъл по диригентство. Купих няколко канарчета и ги занесох на Тосканини.

— Мили господине — просълзи се диригентът, — та това е моята слабост!

Целуна ме и ме покани да седна до него вечерта, когато ще дирижира „Фауст“.

След аплодисментите Тосканини се поклони, вдигна палката и… аз му показах мишка (забравих да ви кажа, че той винаги припада, когато види мишка).

Докато разпоредителите изнасяха припадналия, аз взех палката и на другия ден пресата гръмна — роден е нов гений. Веднага получих предложение за диригент на „Метрополитен“, но там не се задържах много, защото ми се прииска да стана президент на Никарагуа. И като разбрах, че президентът на тази страна обича мушмули…

Спирам признанията си дотук. Сега вече знаете причината за моите успехи. А колко други много, много по-талантливи и по-умни от мен угаснаха в забрава, защото разчитаха само на таланта си…