Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Васил Цонев

Заглавие: Утро в замъка „Сан Суси“

Издание: първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1976

Тип: Разкази. Фейлетони. Приказки

Националност: българска

Печатница: Държавна печатница „Тодор Димитров“, София

Излязла от печат: 15.VI.1976 г.

Редактор: Димитър Начев

Художествен редактор: Борис Китанов

Технически редактор: Георги Кожухаров

Художник: Генчо Симеонов

Коректор: Лилия Вълчева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4887

История

  1. — Добавяне

Още щом прогледна, Робеспиер започна да получава поучения:

— Не лъжи и не кради. Не убивай. Бъди честен. Обичай своя народ и своята родина.

Това беше толкова ясно и просто. Нормалните хора не лъжат, не крадат, не убиват, обичат народа си и родината. Такива са милионите обикновени граждани. А тези, дето лъжат, крадат, убиват и предават интересите на народ и родина, са подлеци, за които именно са построени затворите и бесилките.

Но същевременно и учители, и попове го учеха:

— Хората са разделени на две — на благородници и плебеи. Първите са господарите, а вторите — тор, плява, роби.

Робеспиер много искаше да бъде благородник и затова си прикачи сричката „де“ пред Робеспиер. И дори започна да вярва, че е със синя кръв. Но когато прочете книгите на великите френски енциклопедисти, в душата му нахлу съмнение. Особено го потресе мисълта на Русо:

„… Първият, който, ограждайки къс земя, се осмелява да каже: «Тази земя ми принадлежи», и намира хора, толкова простодушни, че да му повярват, е истинският основател на гражданското общество. Колко престъпления, колко войни, колко бедствия и ужаси щеше да спести на човечеството онзи, който, изтръгвайки сградата или засипвайки рововете, служещи за гробница, би възкликнал, обръщайки се към хората: «Не слушайте този измамник! Ще загинете, ако забравите, че плодовете на земята са всеобщо притежание, а самата тя не принадлежи на никого!».“

А съученикът му Камил Демулен го убеди окончателно:

— Защо е това „де“ пред Робеспиер? Аз също бих могъл да се казвам Де Мулен, но признавам — просто съм Демулен.

Робеспиер се изчерви и се съгласи. Да. Той е само Робеспиер и толкова.

— Не убивай! — учеха го и учители, и попове.

И затова, когато го назначиха на високоплатената длъжност „Член на Араския граждански и углавен трибунал“, той отказа да подпише смъртната присъда на един убиец. Уликите бяха неопровержими и нямаше никаква възможност да се смекчи наказанието. Но Робеспиер възрази:

— Аз добре знам, че престъпникът е виновен, но да се осъди на смърт един човек… Какво може да бъде по-свещено и по-неприкосновено от човешкия живот? Да се защитават угнетените против угнетителите, да се устояват интересите на слабите против силните, които ги експлоатират и притесняват — това е дълг на всеки, чието сърце не е заразено от егоизъм и користолюбие. Моето призвание е да охранявам живота на човека, а не да посягам на него.

И напусна добре платената длъжност.

Той стана синоним на борба против мракобесието, когато, като адвокат, защити от глупостта на съседите първия, който се осмели да сложи гръмоотвод на жилището си. Глупаците бяха дали тъжба, че с това съоръжение новаторът иска да предизвика пожар в домовете им. Местните власти, достатъчно тъпоумни да проумеят същността на въпроса, бяха наредили на собственика да махне гръмоотвода. С блестяща и ярка реч Робеспиер осмя глупаците, спечели делото и написа благодарствено писмо до Бенджамин Франклин, изобретателя на гръмоотвода.

— Бъди честен. Служи на своя народ! — така го бяха учили и затова той не защитаваше богати мошеници, а само честни бедняци, от които взимаше съвсем малко, а в някои случаи дори сам им помагаше с пари.

И затова, когато трябваше да бъде избран представител на Арас за Генералните щати, именно Робеспиер бе избраникът.

Робеспиер беше малък човек. Обикновен човек. Къде можеше да се мери с блестящия граф Мирабо, който раздруса още с първите си речи основите на монархията.

Къде можеше да се мери с великолепния си съученик Камил Демулен, който пръв посочи Бастилията и пръв си закачи зеленото листо на шапката — предшественика на великата трицветна кокарда!

Къде можеше да се мери с Байи, който пръв закачи революционната кокарда на главата на Людовик Шестнадесети?

Нима можеше да се сравнява с ослепителния Талейран, гневния борец за република Брисо, певеца на републиката Барнав, с Лафайет, с огнения Дантон? Ами бореца за народни правдини Петион, кмета на Парижката комуна? Или крайно левия Ебер, който искаше революция докрай, до пълно равенство на всички?

Не. Той беше сив, малък, обикновен. Слушаше с широко отворени очи великите оратори и бурно им ръкопляскаше. Трудно му беше да се съгласи с тях, че трябва да се премахне монархията, но се съгласи. Трудно му беше на него, юриста, който беше учен да защитава частната собственост, да се съгласи, че богатството на богатите трябва да се конфискува и раздаде на бедните. Но се съгласи. С всичко, което казаха те, великите, те, които създадоха Великата френска революция.

Но сетне започва да се сепва.

Първо се сепна от Мирабо.

Този, от когото трепереше монархията, изведнъж започна да шикалкави. Изведнъж започна да говори за спиране на революцията, за това, че великата цел е достигната, за това, че трябва да се радваме на живота, на благата, които сме получили по време на революцията. А Мирабо наистина бе получил доста блага — стотици хиляди златни луидори влязоха в джоба му и той заживя така, както на времето живееше само Мария-Антоанета. С пиршества, игри на хазарт и прочие…

И го задраска от списъка на своите учители.

Сетне се сепна от Байи.

Този, който закачи трицветната кокарда на Людовик, този, когото народът увенча с венец от благодарност, изведнъж омекна и кой знае откъде забогатя. А сетне разстреля невъоръжения народ на Марсово поле. Същия народ, който го бе избрал за кмет на Парижката комуна.

И го зачеркна от списъците на своите учители.

След това се смая от Барнав. Той, предишният борец за република, изведнъж захленчи и започна да мрънка за конституционна монархия, за спиране на революцията… Защото и той напълни джобовете си с пари и реши, че е дотук. Че великата цел е постигната.

И него зачеркна.

И започна бързо да зачерква. Един след друг. И Лафайет, и Кондорсе, и Орлеанския херцог, и епископ Гобел, който пръв махна монашеското расо и се обяви за атеист.

И понеже народът също гледаше и преценяваше и също зачеркваше заедно с него предишните си кумири, този народ също като него се сепна. И видя, че от всички крещящи и ревящи за свобода, братство и равенство остават само шепа честни и искрени хора. Обикновени хора, които все още вярваха, че човек не трябва да лъже, не трябва да краде, а да служи на своя народ и родина. И нарече обикновения Робеспиер, този, който с нищо не се отличаваше от това, което разбираме под „обикновен“ — неподкупния. И го издигна на върха на революцията.

Тогава предишните му кумири, предишните борци за хляб и свобода, които вече бяха натъпкали джобовете си, устата си и коремите си със злато, също се сепнаха.

Ами ако тоя глупак започне да ги коли? Та той от шега не разбира. И се сетиха за думите на Мирабо, казани за Робеспиер:

— Този човек ще отиде далече, защото вярва в това, което говори.

И новобогаташите започнаха да заговорничат. Да се смъкне Робеспиер, да се махне, да се смачка.

Какво значи това? Да се убие един човек?

Не. Това значеше да се убие революцията. А именно това Робеспиер не можеше да допусне.

И човекът, който на времето издигна човешкия живот в култ, сам отпусна ножа на гилотината. Защото нямаше друг изход. И паднаха главите на предишните му учители. Една след друга заподскачаха в коша на палача главите на задрасканите бивши революционери Барнав, Брисо, Петион, епископ Гобел, ултрареволюционера Ебер, мошениците Шабо, Д’Еспеняк, банкерите Проли и Дефе, създателя на революционния календар Фабр.

Гилотината падаше като махало на часовник. Так, так, так.

И допря до най-добрите му приятели — Дантон и Камил Демулен.

Тук Робеспиер се сепна. И дори сам ги защити.

Но двамата предишни приятели помислиха, че това е от слабост. И решиха да пратят него на гилотината.

И отново Робеспиер трябваше да избира — революцията или приятелството.

И избра революцията. И главите на Дантон и Демулен се целунаха в коша на палача.

Тогава изплашените до смърт новобогаташи ревнаха:

— Народе! Това е изверг. Това е диктатор. Той ще избие всички. Той е кръволок. Та той изби най-добрите си приятели. Убийте го!

И тълпата повярва. И когато поведоха Робеспиер към гилотината, ревяха и се кискаха:

— Как сте, ваше величество?

— Ето че вървиш към гилотината като обикновен човек, а не като божество.

Дори един веселяк му помогна да си надене червената качулка на осъдените на смърт. Робеспиер го погледна кротко и каза:

— Благодаря ви, господине!

И едва тогава тълпата се сепна.

Ви? Господине?

Та нали е забранено вече да се говори на ви. Та нали е забранено от началото на революцията да се казва господине? Нима революцията свърши?

И едва когато главата на Робеспиер падна и новобогаташите с радостен рев изтръгнаха хляба от устата на народа, тълпата разбра — да, революцията свърши. Да, те убиха Робеспиер, който заедно с малцина като Сен Жуст и Кутон останаха обикновени хорица — не взеха нито стотинка от революцията, останаха честни и служиха докрай на своя народ и своята родина.

Край