Васил Цонев
Ирина отива на почивка

— Търси ви едно дете.

Директорът на банката се сепна:

— Дете?

Секретарката кимна.

Директорът също кимна. И детето влезе.

То беше петгодишно. Момиченце.

Директорът погледна секретарката. Но секретарката не го погледна така невинно. Дете. И то петгодишно. И търси директора. Директорът се смути и искаше да каже нещо, но секретарката кимна с разбиране и излезе.

Останаха сами.

— Аз съм Ирина — каза момиченцето.

— Аз съм директорът — каза директорът.

— Дай пари — каза Ирина.

Директорът се отпусна на стола. Ето как било. Започваше да става смешно.

— Дай пари — каза Ирина.

— Защо ти са пари?

— Отивам на курорт.

— А защо аз трябва да ти дам пари?

— Ами нали ти си директорът на банката?

— Аз съм директорът на банката.

— Дай пари.

Директорът беше зает. Той беше директор на голяма банка. Но случаят беше много интересен и той не извика секретарката. Цялата история приличаше много на кино и му стана интересно.

— Така, така — кимна той, — а кой ти каза да дойдеш при мен?

— Ами аз дойдох в банката и те ми казаха да дойда при теб.

— Кои те?

— Тия долу.

„Играят си хлапаците“ — помисли си директорът, но продължи:

— А кой ти каза да дойдеш в банката?

— Аз сама дойдох.

— Защо дойде?

— За да взема пари. Отивам на курорт.

— А защо не отидеш с мама и татко?

— Не искат да ме вземат.

— Така ли?

— Мама каза: „Ако не се научиш да ядеш сама, няма да те вземем на курорта“. Аз пък й казах: „Аз пък ще ида сама“. „Ха — каза татко, — е, как така?“ „Ами така — казах аз, — ще се кача на рейса и ще ида.“ „Ха — каза татко, — а на рейса искат пари.“ „Ами аз ще взема пари.“ „А откъде ще вземеш пари?“ „От банката.“ „Добре — каза татко, — вземи и иди.“

— И ти дойде да вземеш пари?

— Да.

— А кой ти каза къде е банката?

— Един милиционер.

Директорът се завъртя на стола си. И изведнъж се сепна:

— А вашите знаят ли, че си тука?

— Аз им казах.

— Какво си им казала?

— Че отивам в банката.

— Кога им каза?

— Вчера.

Директорът ахна:

— От вчера си излязла?

— Не, днес.

— А днес обади ли се на мама, че идваш в банката?

— Не, тя знае.

Директорът скочи и грабна телефона.

— Свържете ме веднага с управлението… Благодаря… Да. Дежурният ли? Тук има при мен едно дете…

— Ирина — провикна се момиченцето.

— Ирина — повтори директорът, — на пет години. Загубено е…

— Не съм загубена — викна Ирина.

— Момент — каза дежурният от другия край на жицата.

След миг се обади:

— Да. Търсят го.

— Да дойдат в банката. Централният клон. При директора.

Директорът тракна слушалката.

— Хубава каша си забъркала. Майка ти плаче и те търси.

— Защо ме търси?

— Защото си се изгубила.

— Не съм се изгубила. Аз живея на „Шести септември“ четиридесет и девет.

— Ще видим сега, като дойде майка ти.

— Като дойде, ще ми дадеш ли пари?

— Пердах ще ти дам — закани се директорът.

— Мен не ме бият — каза Ирина.

— Хайде де.

— Мама ме пляска, но татко не. Той не знае да бие малки деца.

— Мисля, че сега ще се научи.

Ирина наостри уши и се завъртя неспокойно на стола.

— Защо мислиш така?

— Ти винаги ли бърбориш толкова много? — попита директорът.

— Да — кимна Ирина.

Сетне бръкна в джоба си и извади листо от салата. Разви го и отвътре се показа охлюв.

— Ние си говорим с охлюва.

— И той ли говори като тебе?

— Не, той мълчи. И яде. Вчера три листа изяде.

— А ти ще ядеш бой.

Ирина се намръщи. Отвън се чуха бързи крачки.

Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлуха бащата и майката.

— Къде е! — едва не изпищя майката.

— Ето я — посочи директорът и зяпна.

Столът беше празен.

— Къде е!

Директорът зяпаше стола и не можеше да разбере какво става. Изведнъж под краката си чу дишане. Погледна надолу и видя лицето на Ирина. Тя държеше пръст пред устата си и седеше под бюрото, свита на две.

Директорът я извади оттам и я сложи на бюрото.

— Ето я — посочи я той.

— Защо ме предаде — каза ядосана Ирина, — предател такъв.

— Сега ще те научат — махна й с пръст директорът.

Майката прегърна Иринчето.

— Видя ли, че не ме биха — каза Ирина.

— Вкъщи ще те бият — закани се директорът.

— Няма да ме бият. И ще ме заведат на курорт.

Бащата бавно се приближи до директора:

— Извинете. Много ви благодаря.

— Страшно дете — усмихна се директорът, — динамит.

Когато си вървяха към къщи, Ирина попита:

— Всички ли директори имат мустаци?

Бащата кимна:

— Да.

— И аз, като порасна, ще си пусна мустаци — каза Ирина. — И ще стана директор. И ще имам много пари. И ще ходя на курорт. А вас няма да ви взема. Ще идем с охлюва.

Видя един милиционер и се провикна:

— Здрасти!

Сетне поясни:

— Той ме заведе до банката.

Изведнъж се прозя:

— Вземи ме на ръце.

Майката я вдигна.

— Леле, как ми се спи — промърмори Ирина и мигновено заспа.

А бащата мислеше, че ако в този миг изскочат сто хиляди тигри, ще ги разкъса със зъби. Съвсем беше уверен в това. Толкова се чувстваше силен.