Васил Цонев
Питай горе

Часовникът ми спря.

Така правят и магаретата — върви, върви, па спре.

Та спря и часовникът ми и затова набрах номер 18 по телефона, за да науча колко е часът, та да бъда в крак с времето. И каква беше изненадата ми, когато вместо познатия телефонен глас чух едно звучно дамско:

— Моля?

— Край на автоматиката, да?

— Какво обичате?

— Искам да знам колко е часът?

— Колко е часът ли?

— Да, защо?

— А, нищо.

— Е, какво?

— Нищо, нищо.

— Как нищо?

— Ами така.

И дамският глас се засмя приятно.

— Вижте — казах, — аз бързам.

— Ами бързайте си.

— Няма ли да ми кажете колко е часът?

— С най-голямо удоволствие ще ви упътя.

— Да ме упътите?

— Разбира се. Това е нашата длъжност. Обаждат ни се по телефона, питат колко е часът и ние упътваме гражданите.

Ощипах се. Заболя ме. Значи не спя.

— Момент — казах, — а защо, вместо да ме упътите, не ми кажете колко е часът.

— Извинете, но това са две различни служби. Ние упътваме гражданите и им казваме къде да идат и да проверят колко е часът.

Ахнах.

— И къде, според вас, трябва да ида да питам колко е часът.

— В служба „Точно време“.

— И къде се намира тя?

— На булевард „Скобелев“ 35.

— Благодаря!

— Моля!

Стана толкова интересно, че оставих цялата работа и се запътих за „Скобелев“ 35.

Приеха ме много любезно.

— Кафе?

— Защо не.

Донесоха кафе.

— Цигари?

— Защо не.

Донесоха цигари.

— Коняк?

— Разбира се.

Пийнахме кафе, изпушихме по цигара и изпихме по чашка коняк. През цялото време служителят ме гледаше много любезно. Престраших се и попитах:

— Та колко е точно часът?

— Моля ви се — усмихна се служителят, — няма ли да изпиете още едно кафенце? Ето цигарите. Сега ще повикам да донесат още коняк.

Пак пих кафе, пак пуших, пак пих коняк.

— И? — казах вече твърдо.

— Какво точно? — усмихна се служителят.

— Точно време! — креснах.

— Вие искате да знаете колко е часът?

— Да.

— Момент.

Служителят извади един бележник, хвана главата си с две ръце и каза:

— М-дааа… Разбирам ви напълно.

— Но какво има да се разбира? Кажете колко е часът и това е.

— Разбира се. Това е нашата цел. Да упътваме гражданите и да им кажем къде точно трябва да идат и да проверят колко е часът.

— Не разбирам.

— Но аз говоря толкова ясно — усмихна се служителят, — ето, ще ви пратя по-горе да попитате. Запишете си: „Цар Борис“ 60.

— Там да ида?

— Да, нали ви казах.

Играта ставаше съвсем интересна.

Скочих и хукнах към указания адрес. Там бяха много по-експедитивни. Кафето, цигарите и конякът вече ме чакаха. Пихме, пушихме, пихме.

— И?

— Бъдете спокоен — казаха ми, — вече имаме сигнали, че искате да знаете колко е часът.

— Сигнали?

— Да. Бяхме сезирани.

— Идеално — казах, — казвайте тогава.

— Кое?

— Колко е часът.

— Ето ви тази бележка — каза служителят, като ми подаде красиво написана бележка. — „Герлово“ 9. Дайте я на моя пряк началник другаря Андреев. Там ще ви обяснят всичко.

Хукнах с бележката, но не можах да вляза веднага. Имаше пропуск. Попитаха ме за името ми, обадиха се горе, взеха ми данните от паспорта, дадоха ми пропуск и ме пуснаха.

Другарят Андреев ме прие, заключи след мен вратата, даде ми лист и химикалка и каза:

— Пишете.

— Да пиша?!

— Да. Биографията си.

Нямах време да се учудвам. Написах набързо биографията и я предадох. Другарят Андреев я прегледа, сетне продиктува данните на един микрофон. Чу се страшно тракане, цялата стая затрещя и след миг от тавана падна листче с надпис: „Данните са верни“.

— Не сте излъгали — кимна другарят Андреев. — Компютърът направи нужната проверка. Можете да отидете по-горе.

— Защо ще ходя по-горе?

— Нали искате да знаете колко е часът?

— Да.

— Е — вдигна рамене Андреев, — разрешава ви се да питате. На улица „9 септември“ 49 е нашият пряк началник. Той ще ви даде нужните обяснения. Свободен сте.

Не успях да кажа нищо, защото вратата хлопна зад мен.

Боже мой! Та той ми даде собствения ми адрес!

Хукнах презглава към дома си и смаян видях огромна опашка пред вратата ми.

— Взехте ли си номерче? — попита ме строг гражданин с лента „разпоредител“ на ръката.

Взех номерче и зачаках. След три часа ме пуснаха.

Отворих вратата и зяпнах. На моето бюро седеше жена ми.

— Седни — каза тя — и не зяпай така.

— Какво става тук? — креснах аз.

— Тихо — каза жена ми, — службата ни е нова. Разраства се. Нямаме достатъчно помещения. Получих съобщение, че мога да те отпратя по-горе. Ето този запечатан плик. Ще го предадеш на другаря Симеонов на улица „Георги Гачев“ 14.

Докато успея да кресна, разпоредителят ме изведе навън и вкара следващия гражданин.

На „Георги Гачев“ 14 взеха плика, разпечатаха го, свериха го с оригинала и когато се оказа, че всичко е редовно, ръкуваха се с мен:

— Честито!

— Кое?

— Можете да отидете при директора на служба „Точно време“. Ще ви кажат исканото от вас.

При директора на „Точно време“ влязох веднага. Нямаше никаква опашка, никакво кафе, цигари и коняци. Той погледна часовника си и каза:

— Часът е три и петнадесет минути, петнадесет секунди. Свободен сте.

— Е, добре де — попитах аз, след като нагласих часовника си, — защо трябваше да обикалям всичките тези адреси? Не можеше ли да дойда направо при вас и да ми кажете колко е часът?

— Можеше — вдигна рамене директорът, — кой ви е крив, че ходите долу. Елате направо горе и готово.

Излязох навън и все пак у мен остана един въпрос:

След като другарят директор без никакви пропуски, без никакви разпитвания и биографии ми каза всичко, което ме интересуваше, за какъв дявол получават заплати всички тия, дето са под него?