Васил Цонев
Утро в замъка „Сан Суси“

Лакеят влезе бавно, леко наклони глава и дръпна копринения шнур, който висеше от старинния часовник. Чу се мелодичен звън.

Завесата на балдахина се размърда.

— Добро утро — поклони се лакеят.

Собственикът на замъка „Сан Суси“ открехна завесата и се усмихна:

— Вече е шест часът?

— Да — кимна лакеят.

— Какъв е денят днес?

Лакеят отиде до прозореца, отдръпна завесата и сноп лъчи заляха стаята.

— Слънчев.

Сетне леко дръпна жалузите и в стаята нахлу свеж въздух.

— Как ухае на жасмин — вдъхна собственикът.

— Олеандрите са цъфнали — кимна лакеят, — надявам се, че денят ще бъде хубав.

Собственикът се усмихна:

— Обичам свежите утрини.

Отвън се чу тропот на колела.

Лакеят надникна през прозореца:

— Каретата пристигна.

Собственикът отмести завесата на балдахина и седна на края на леглото, като търсеше с босите си крака чехлите.

— Надявам се, че децата са закусили?

Лакеят кимна:

— Сега ще ги повикам.

След миг стаята звънна от гласчетата на момиче и момче, сякаш слезли от картините на Гейнсбъроу. Момчето беше по-голямо, облечено в синьо копринено костюмче, а момиченцето — с бяла панделка и бяла клоширана рокля.

— Добро утро, татко.

И децата целунаха собственика по бузата.

Той се усмихна:

— Надявам се, че ще бъдете послушни днес?

Момиченцето направи „кникс“:

— Да, татко!

Строга и замислена, гувернантката се появи на вратата:

— Деца! Каретата ви чака.

Децата отново целунаха баща си:

— Приятен ден, татко.

Когато шумът от отминаващата карета заглъхна, лакеят се появи със закуската. Собственикът отмахна капака на сребърното блюдо и лицето му се оживи:

— Ваша ли е идеята да сложите и една орхидея?

Лакеят мълчаливо се поклони.

— Благодаря — кимна собственикът, — обичам орхидеи. При все че любимият ми цвят е момина сълза.

Замисли се и се усмихна:

— Може би ще ме обвинят в опит да флиртувам с народа, но…

И вдигна рамене:

— Въпрос на вкус.

— Приятна закуска — поклони се лакеят и дръпна звънеца.

Леко, на пръсти, влязоха оркестрантите и засвириха утринен менует.

Когато завърши закуската, собственикът кимна към лакея да прибере блюдото и се обърна към оркестрантите:

— Днес вие свирихте добре.

Оркестрантите се поклониха и се оттеглиха така тихо, както и пристигнаха.

В този миг се чу тропот на конски копита.

Лакеят отново надзърна:

— Поетът.

— Въведете го — каза собственикът.

При влизането си поетът леко наклони глава: сетне развърза панделката и разгъна свитъка.

— Написах нов сонет. Искам да ви го посветя.

— Това е чест за мен — каза собственикът.

— Грешите, за мен! — отвърна почтително поетът, след което зачете:

Като този актьор, който,
                        остарявайки,
загубва нишката на отдавна
                        позната роля,
като този безумец, който, изпаднал
                        в гняв,
в изблик на сили губи силата на волята си,
така и аз мълча, не знаейки какво
                        да кажа
не от това, че сърцето ми е охладняло.
Не, на моята уста е сложила печат
любовта ми, която няма предел.
Нека тази книга говори с теб,
нека тя да бъде безмълвен мой ходатай
и дойде при теб с молба и признание
да търси справедлива разплата.
Ще прочетеш ли словата на нямата
                        любов?
Ще чуеш ли с очите си моя глас?

Поетът се наклони и подаде свитъка. Собственикът го пое с благосклонна усмивка.

— Това е хубав сонет.

— Радвам се, че ви хареса — поклони се поетът.

— Как е майка ви?

— Днес е по-добре.

Собственикът се обърна към лакея.

— Изпратете на майката на поета кошница с цвят от олеандрите.

— Вие сте великодушен — каза развълнуван поетът.

Собственикът протегна ръката си:

— Поздравете от мен вашата майка.

— Благодаря — поклони се поетът и като се ръкува почтително, излезе.

Собственикът изчака да заглъхнат стъпките му и каза:

— Заедно с цветята изпратете и месечната издръжка, която съм определил на поета.

— Вие сте великодушен — каза лакеят.

Собственикът вдигна рамене:

— Обичам сонетите.

Сетне стана от леглото и допря чело до прозореца:

— Как израснаха бързо кипарисите…

— Растат — съгласи се лакеят.

Вратата, която водеше към съседната стая, се открехна и се появи висок рус мъж по нощница и нощна шапка на главата. Собственикът извърна глава:

— Как спахте, скъпи Климент?

— Прекрасно! — протегна ръце Климент. — Въздухът около замъка е така чист.

Погледна навън и добави:

— Вярвам, че денят ще бъде красив.

— Надявам се — кимна собственикът, сетне примигна замислено: — Как пеят чучулигите!

Климент погледна старинния часовник:

— За съжаление трябва да бързаме.

— Лакей, дрехите — каза собственикът, все така загледан навън.

След миг лакеят донесе изцапана зеленикава престилка с няколко разноцветни кръпки и омаслен работен гащеризон, чийто първоначален цвят вече не личеше. Собственикът и Климент бавно се облякоха. Собственикът огледа престилката си:

— Така е по-добре. Тази нова кръпка е чудесна.

Климент направи гримаса и каза:

— Една гроздова.

— Вече е готова — кимна лакеят и я поднесе.

Климент я изпи и направи отново гримаса.

— Клиентите имат по-голямо уважение, когато мириша на гроздова и не съм бръснат. Тогава за изчукване на един калник мога да поискам и петстотин лева.

— И при мен е така — помръдна с рамене собственикът. — Ако нося престилка без кръпки, започват да ме гледат със съмнение. За всеки случай от време на време изяждам и по една скилидка чесън.

Вратата се отвори с трясък и в стаята заедно със сноп слънчева светлина влязоха жените им. Жената на собственика беше в рокля стил „ампир“, с бледолилава панделка малко над кръста, а съпругата на Климент, като малко по-консервативна, беше в стил „Помпадур“.

— Колко сте красиви! — изчурулика жената на собственика и целуна мъжа си.

— Просто прелест! — изчурулика и жената на Климент.

— Разходете се из парка — каза собственикът, — ще се върнем към деветнадесет часа.

— Ще бъде хубаво да изиграем една партия бридж — каза Климент.

— Гобленът става чудесен — изчурулика жената на собственика.

— Аз съм възхитена от бродерията на жена ви — изчурулика и жената на Климент.

— Тя е толкова мила — съгласи се собственикът, — когато се връщам привечер и я видя седнала до гоблена, сред цвета на олеандрите, между двата кипариса, забравям, че трябва да продавам цял ден зеле, спанак и чушки.

— Професия — направи гримаса Климент.

Собственикът се обърна към лакея:

— Кажете на шофьора да изкара колата.

Не след дълго се чу шум на мотор.

— Да вървим — кимна собственикът, — клиентите чакат.

Двамата целунаха жените си и потънаха в светлината, която нахлу през отворената врата.