Серия
Слава на нашите бележити пионери (15)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La Plus Vieille Histoire du monde, (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Ла Пас е на пет хиляди метра надморска височина — човек не може да избяга по-високо, без да спре да диша. Има лами, индианци, безводни плата, вечни снегове, мъртви градове и орли — в тропическите долини бродят търсачи на злато и на гигантски пеперуди.

Шьоненбаум бе мечтал за Ла Пас, столицата на Боливия, почти всяка нощ от двете години, които прекара в концентрационния лагер в Торенберг, Германия, и когато американските войски отвориха вратите на онова, което напомняше отвъдното, той се бори за боливийска виза с онази неизтощимост, каквато само истинските мечтатели умеят да вложат в действията си. Шьоненбаум бе шивач по професия, шивач от Лодз, Полша, наследник на дълга традиция, илюстрация на която бяха пет поколения еврейски шивачи. Той се установи в Ла Пас и след няколко години усърдна работа, успя най-сетне да заработи за себе си и скоро позна относително охолство под наименованието: „Шьоненбаум, парижки шивач“. Поръчките валяха и скоро му се наложи да търси помощник. Не беше лесно: индианците от високите плата на Андите дават на света изненадващо малък брой „парижки шивачи“ и тънката игла не приляга добре на техните пръсти. Шьоненбаум трябваше да прекара прекалено много време, за да ги обучи на азбуката на занаята, за да бъде такова едно сътрудничество рентабилно. След няколко опита той бе принуден да се примири да работи сам, въпреки многото работа, която се трупаше. Но една неочаквана среща го извади от затруднението по начин, в който не можа да се въздържи да не види ръката на Провидението, което винаги се бе показвало благосклонно към него, нали бе един от малкото оцелели от тристате хиляди поклонници на неговата религия в Лодз.

Шьоненбаум живееше във високата част на града и стадата лами още призори минаваха под неговите прозорци. Заради някакъв правилник на загрижената да придаде на столицата модерен облик власт улиците на Да Пас са забранени за тези животни, но тъй като те представляват единственото средство за транспорт по планинските пътеки и склонове, където пътищата се бавят, гледката на ламите, които призори напускат предградията под товара си от сандъци и чували, е и вероятно още дълго ще остане добре позната на посетителите на страната.

Всяка сутрин, когато тръгваше към магазинчето, Шьоненбаум срещаше тези стада, а между другото много обичаше ламите, без дори да знае защо, може би просто защото в Германия нямаше лами. Двама или трима индианци водеха към далечните села на Андите кервани от по двайсет-трийсет животни, способни да носят товари, които често се равняваха на няколко пъти собственото им тегло.

Един ден, слънцето едва-що се бе вдигнало, докато слизаше към Ла Пас, Шьоненбаум срещна един от тези кервани, чиято гледка винаги го караше да се усмихва приветливо. Той забави крачка и протегна ръка да погали едно от преминаващите животни. Никога не галеше нито куче, нито котка, които изобилстват в Германия, и никога не слушаше птиците, които пеят и в Германия. Сигурно е, че престоят му в концентрационните лагери го бе направил малко резервиран спрямо германците. Тъкмо докосваше хълбока на животното, когато погледът му спря на индианеца, който вървеше до тях. Мъжът ситнеше с боси нозе и тояга в ръка и отначало Шьоненбаум не му обърна никакво внимание, а погледът му за малко да отмине това лице завинаги. Беше жълтеникаво, изпосталяло лице и изглеждаше похабено и сякаш каменисто, като одялано от вековна физическа мизерия. Но нещо познато, вече виждано, нещо плашещо, нещо кошмарно помръдна внезапно в сърцето на Шьоненбаум и събуди у него бурен кипеж, а паметта все още отказваше да му помогне. Тази беззъба уста, големите кафяви и меки очи, които гледаха към света като незарастваща рана, тъжният нос и изражението на постоянен укор — наполовина въпрос, наполовина обвинение, — което витаеше по лицето на вървящия до своята лама мъж, буквално връхлетяха шивача, когато беше вече с гръб. Той извика глухо и се обърна.

— Глукман! — извика той. — Какво правиш тук?

Инстинктивно бе заговорил на идиш и повиканият мъж отскочи настрани, сякаш огън го беше опарил. След това хукна край пътя, последван от Шьоненбаум, който подскачаше след него с пъргавина, която не подозираше у себе си, докато ламите надменно продължаваха по пътя си с отмерена крачка. Той настигна мъжа на завоя, сложи ръка на рамото му и го принуди да спре. Глукман — нямаше никакво съмнение. Не ставаше въпрос само за прилика на чертите, а най-вече за изражението на страдание и ням въпрос, които бе невъзможно да не разпознае. Той стоеше приклещен там, опрял гръб в червената скала и със зейнала с голите си венци уста.

— Това си ти — извика Шьоненбаум, все така на идиш. — Казвам ти, че си ти!

Глукман разтърси глава като обезумял.

— Не съм аз! — извика и той на идиш. — Казвам се Педро и не те познавам.

— А къде се научи да говориш на идиш? — извика победоносно Шьоненбаум. — В Киндергартена[1] на Ла Пас ли?

Устата на Глукман зина още повече. Той хвърли объркан поглед към своите лами, сякаш да ги повика на помощ. Шьоненбаум го пусна.

— Но от какво те е страх, нещастнико? — попита той. — Аз съм приятел. Кого се опитваш да измамиш?

— Казвам се Педро — изписка Глукман с остър и умоляващ глас, все така на идиш.

— Напълно мишуге[2] — рече Шьоненбаум с жал. — Значи се казваш Педро… Ами това…

Той хвана ръката на Глукман и погледна пръстите й: нито един нокът.

— Ами това? Индианците ли ти изтръгнаха ноктите из корен?

Глукман още по-силно се притисна до скалата. Устата му бавно се затвори и сълзи се застичаха по бузите му.

— Нали няма да ме издадеш? — изпелтечи той.

— Да те издам ли? — повтори Шьоненбаум. — На кого да те издам? За какво да те издам?

Внезапно разбра и нещо страшно го стисна за гърлото. Челото му се покри с пот. Обхвана го ужас — отвратителен ужас, който изведнъж пръсна по цялата земя невъобразими заплахи. След това се съвзе.

— Но това свърши! — извика той. — Свърши преди петнайсет години, свърши!

По дългата и мършава шия на Глукман адамовата ябълка подскочи в спазъм, лукав тик мина бързо по лицето му и веднага изчезна.

— Винаги казват така! Не вярвам на обещания.

Шьоненбаум пое въздух: бяха на пет хиляди метра надморска височина. Но знаеше, че надморската височина няма нищо общо.

— Глукман — рече той тържествено, — винаги си бил глупак, но направи все пак малко усилие! Това свърши! Няма вече Хитлер, няма вече СС, няма газови камери, имаме си дори собствена страна, Израел, имаме войска, правосъдие, правителство! Свърши! Вече няма нужда да се крием!

— Ха-ха-ха! — изсмя се Глукман без следа от веселие. — Не се връзвам!

— На какво не се връзваш? — извика Шьоненбаум.

— Израел! — заяви Глукман. — Това не съществува.

— Как така не съществува? — прогърмя Шьоненбаум и тропна с крак. — Съществува! Не си ли чел вестници?

— Ха! — каза просто Глукман с безкрайно лукав вид.

— Но дори тук, в Ла Пас, има израелски консул! Човек може да получи виза! Можем да отидем там!

— Не се връзвам! — заяви Глукман. — Това пак е някой номер на германците.

Шьоненбаум настръхна. Онова, което го плашеше най-вече, бе дяволитият и всезнаещ вид на Глукман.

Ами ако е прав? — помисли той внезапно. Германците бяха напълно способни да направят подобен номер. Явете се еди-къде си с документи, удостоверяващи, че сте евреин, и ние ще ви извозим безплатно до Израел; човек се явява, оставя се да го натоварят и се оказва в лагер за изтребление. Господи, помисли си, но какви си ги въобразявам? Той изтри чело и се опита да се усмихне. Тогава забеляза, че Глукман говори, и то все така с онзи хитър и осведомен вид.

— Израел, това е хитрина, за да ни съберат всички на едно място, тези, дето успяхме да се скрием, а след това да ни прекарат през газа… Хитра работа. Германците ги умеят тези неща. Искат да ни примамят всички там, всички до последния, и след това наведнъж… Познавам ги.

— Имаме си наша еврейска държава — каза меко Шьоненбаум, както човек говори на дете. — Президентът се казва Бен Гурион. Има армия. Имаме представителство в Обединените нации. Казвам ти, свърши се.

— Не се връзвам — заяви Глукман.

Шьоненбаум го прегърна през раменете.

— Ела. Ще живееш при мен. Ще отидем на лекар. Трябваха му два дни, за да се ориентира в несвързаните приказки на жертвата: от освобождаването си, което приписваше на временно разногласие между антисемитите, Глукман се криеше по високите плата на Андите, убеден, че нещата ще се наредят всеки момент, но че като се прави на водач на стадо от Сиера, може и да успее да се скрие от Гестапо. Всеки път, когато Шьоненбаум се опиташе да му обясни, че вече няма Гестапо, че Хитлер е мъртъв, а Германия окупирана, той само вдигаше рамене и приемаше лукавия си вид; той знаел по-добре и нямало да се остави да го хванат в капана; а когато на Шьоненбаум не му достигаха аргументи и започнеше да му показва снимки от Израел, от училищата, от войската, от изпълнените с доверие и решителност младежи, Глукман често подхващаше молитва за мъртвите — оплакваше невинните жертви, които хитрината на враговете бе успяла да събере заедно, което щеше да направи тяхното изтребление по-лесно, като по времето на варшавското гето.

Шьоненбаум отдавна знаеше, че Глукман е слабоумен или по-точно, че умът му не бе устоял на неназовимите мъки, които бе изтърпял, тъй както тялото. В лагера той бе любимата жертва на Хауптман Шулце, комендант на СС, грижливо подбран от властите садистичен главорез, който съумя да се покаже на висотата на доверието, което му бяха гласували. По някаква тайнствена причина той бе превърнал горкия Глукман в своя черна овца и никой от лагерниците, а те все пак добре познаваха тази материя, не си представяше, че Глукман ще успее да се измъкне от ръцете му жив. И той по професия беше шивач като Шьоненбаум. Макар пръстите му да бяха позагубили навика да боравят с иглата, бързо си върна достатъчно ловкост да се захване за работа, и магазинът „Парижки шивач“ най-сетне насмогна на поръчките, които валяха. Глукман не говореше никога и с никого, работеше в един тъмен ъгъл, седнал на земята зад тезгяха и скрит от погледите на посетителите, и излизаше само нощем, за да види ламите, чиито четинести хълбоци галеше дълго и нежно, а в погледа му винаги гореше ужас, разбиране и проницателност, често подчертавана от хитрата и всезнаеща усмивка, която понякога се плъзваше по устните му. На два пъти се бе опитал да избяга: първия път, когато Шьоненбаум бе отбелязал пътьом, че това е денят на шестнайсетата годишнина от падането на хитлеристка Германия, а втория път, когато един пиян индианец бе закрещял на улицата, че „голям вожд ще слезе от планината и ще вземе нещата в свои ръце“.

Чак на шестия месец от срещата им, по време на седмицата на Йон Кипур, в поведението на Глукман най-сетне се усети осезаема промяна. Изглеждаше по-самоуверен, почти в покой, сякаш отърсен от нещо. Вече не се криеше, за да работи и когато една сутрин Шьоненбаум влезе в магазина, чу нещо почти невероятно: Глукман пееше. Или по-точно мрънкаше тихо стара еврейска песен от руските земи. Хвърли бърз поглед към приятеля си, поднесе конеца до устните си, навлажни го, вдяна го в иглата и продължи да мрънка своята тъжна и нежна песен. Шьоненбаум за миг изпита надежда: може би отвратителният спомен най-сетне щеше да се изтрие. Обикновено след вечерята Глукман веднага си лягаше на дюшека, който бе сложил в задната стаичка. Всъщност спеше много малко, стоеше с часове сгърчен в своя ъгъл, гледаше втренчено стената и придаваше дори на най-познатите предмети най-страховити качества, а всеки шум приемаше като вик на агония. Но една вечер, след като бяха затворили, Шьоненбаум се върна непредвидено в магазина, за да търси някакъв забравен ключ и изненада приятеля си скришом да реди студена храна в една кошница. Шивачът откри ключа си и излезе, но вместо да се върне у дома, изчака на улицата, скрит под арката на една порта. Видя Глукман да се измъква навън с кошницата с храна под ръка, а когато малко по-късно се върна, кошницата беше празна, а лицето му бе лукаво и доволно, все едно бе сключил чудесна сделка. Шивачът много се изкушаваше да попита помощника си каква е целта на тези нощни разходки, но познаваше притворната му природа, и се боеше да не го изплаши, та реши, че е за предпочитане да не му задава въпроси. Той търпеливо го издебна на улицата след работа и когато видя потайния силует да излиза от магазина и да се промъква в загадъчна посока, той го последва.

Глукман вървеше бързо плътно край стените, а понякога се връщаше назад, сякаш да заблуди евентуалните си преследвачи. Всички тези предпазни мерки разпалваха до крайност любопитството на шивача. Той притичваше от арка на арка и се криеше всеки път щом помощникът му се обърнеше. Бе се стъмнило и Шьоненбаум на няколко пъти едва не изгуби следите на своя приятел. Въпреки пълнотата си и малко умореното си сърце, той все пак успяваше да го настигне. В крайна сметка Глукман влезе в един двор на улица „Революсион“. Шивачът изчака за миг, а след това на пръсти изприпка след него. Озова се в един от големите дворове на водачите на кервани от големия пазар в Естунсион, откъдето ламите всяка сутрин тръгваха с товара си към планината. Неколцина индианци спяха по земята на купчинки слама сред миризма на фъшкии. Ламите източваха шии над сандъците и сергиите. Втори изход насреща водеше към тясна и зле осветена уличка. Глукман бе изчезнал. Шивачът изчака за миг, а след това се накани да се върне. В желанието да обърка следите си Глукман бе избрал най-дългия път. Шьоненбаум реши да се върне направо у дома, като прекоси пазара. Едва бе влязъл в тесния безистен, който водеше към него, когато вниманието му бе привлечено от светлината на ацетиленова лампа, която се процеждаше през прозорчето на едно мазе. Хвърли разсеян поглед към светлината и видя Глукман. Той стоеше пред една маса, вадеше продуктите и ги редеше пред един мъж, който седеше на табуретка с гръб към прозорчето. Така Глукман постави на масата една наденица, бутилка бира, червени чушки и хляб. Мъжът, чието лице Шьоненбаум все още не виждаше, му каза няколко думи и Глукман бързо затършува из кошницата, откри една пура и я сложи на покривката. Наложи се шивачът да направи усилие, за да откъсне поглед от лицето на своя приятел — то бе страшно. Усмихваше се, а ококорените, втренчени, горящи очи, придаваха на тази усмивка нещо безумно. В този миг мъжът се обърна и Шьоненбаум разпозна есесовеца Шулце, палача от лагера „Торенберг“. За секунда шивачът се вкопчи в надеждата, че е станал жертва на халюцинация или че не е видял добре, но ако имаше лице, което нямаше как да забрави, то бе именно лицето на този урод. Спомни си, че Шулце бе изчезнал след войната, ту казваха, че е умрял, ту, че се крие в Южна Америка. Сега той го виждаше пред себе си: тежък и арогантен като бизон под късо подстригани коси и с подигравателна усмивка на устните. Но тук имаше нещо по-страшно от присъствието на чудовището и това бе присъствието на Глукман. По силата на каква угнетителна заблуда можеше той да бъде тук, пред онзи, чиято предпочитана жертва беше някога, пред човека, тъй свирепо настървен срещу него повече от година — какъв бе механизмът на тази лудост, че го подтикваше да храни своя мъчител всяка вечер, вместо да го убие или да го предаде на полицията? Шьоненбаум усети как умът му се замъглява: онова, което виждаше, по ужаса си минаваше всички граници на поносимостта. Опита се да изкрещи, но само отвори уста и размаха ръце. Гласът му отказа да му служи и той остана там, гледайки с изхвръкнали очи как жертвата отваря бутилката бира и пълни чашата на своя палач. Сигурно така бе останал доста време изцяло вън от съзнание — абсурдът на сцената, която се разиграваше пред очите му, му бе отнел изцяло чувството за реалност. Чак когато чу до себе си приглушено възклицание, той успя да се отърси и видя Глукман сред лунната светлина. Двамата мъже се гледаха за миг, единият с възмутено неразбиране, другият с хитра и почти жестока усмивка на едно лице, върху което очите горяха с пламъка на победоносно безумие. След това Шьоненбаум чу собствения си глас и едва го разпозна.

— Той те измъчваше всеки ден повече от година! Изтезава те, разпна те! И вместо да извикаш полицията, ти му носиш храна всяка вечер? Възможно ли е това? Сънувам ли? Как може да правиш това?

По лицето на жертвата изражението на дълбоко лукавство стана още по-силно, и от дълбините на времето се надигна един хилядолетен глас, който смрази сърцето на шивача и накара косите му да настръхнат: — Той ми обеща, че следващият път ще бъде по-мил!

Бележки

[1] Kindergarten (нем.) — детска градина. — Бел.пр.

[2] Луд — Бел. автора.

Край