Ромен Гари
Стената

(простичка коледна приказка)

Серия
Слава на нашите бележити пионери (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Le Mur ((simple conte de Noël)), (Пълни авторски права)
Превод от френски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)

Моят приятел, доктор Рей, се бе настанил срещу мен в едно от онези добри стари клубни кресла в „Будли’с“, където толкова знаменити англичани са живели достойно. Седяхме си край огъня, но малко встрани, точно колкото топлината да е приятна.

— Е, какво, нищо ли? — попита той загрижено.

— Нищо — признах си. — От две седмици съм пред стена.

Бях дошъл при този стар приятел, за да ми предпише някое от онези нови „чудодейни лекарства“, които стимулират енергията, оптимизма и способността да се концентрираме. Наближаваше декември и бях обещал на директора на голям младежки вестник коледна приказка, някоя от онези градивни истории, които младата ми публика имаше право да очаква от мен.

— Обикновено винаги намирам по някоя красива, нежна и топла история с наближаването на Коледа — обясних му унило. — Идват ми съвсем естествено, когато вечерите станат дълги, а витрините се изпълнят с играчки. Но изглежда този път вдъхновението ме е изоставило и сега стоя пред стена…

Очите на добрия доктор станаха замечтани:

— Всъщност мисля, че сте открили чудесен сюжет…

— Как така?

— Тази стена… Няма да ви напиша рецепта, още повече, че не практикувам професията си в „Будли’с“, и ако искате проклетите си хапчета, елате при мен в кабинета ми, това ще ви струва пет гвинеи. Но мога да ви разкажа една истинска история, чийто сюжет е една стена, стената, би трябвало да кажа, в пряк и преносен смисъл. Случи се в един от онези мразовити дни на Свети Силвестър[1], в които сърцата на хората са стегнати от почти непоносимата нужда от приятелство, топлина и тайнство. Ето, с две думи, за какво става въпрос. В началото на кариерата си бях прикрепен към Скотланд Ярд като съдебен лекар и често ме изтръгваха от леглото посред нощ, за да се надвеся над някой окаяник, чийто сън нищо повече нямаше да смути. И тъй, в едно декемврийско мръсно и жълтеникаво зазоряване — едно от най-добрите лондонски постижения — ме извикаха да съставя смъртен акт в една от ужасните мебелирани квартири на „Ърлс Коурт“, чиято скръб и грозота не е нужно да ви разяснявам. Намирах се пред тялото на млад студент — двайсетинагодишен, — който се бе обесил същата нощ в една от онези мизерни стаи, в които човек се топли като слага монети от един шилинг в апарата за газ. Бях седнал пред масичката насред ледената стая, за да напиша смъртния акт, когато погледът ми бе привлечен от няколко изписани с нервен почерк листи. Погледнах ги бегло, а след това се залових да ги чета с внезапно внимание. Бедният младеж ни бе оставил обяснение за своята постъпка. Той очевидно се бе поддал на силна криза на самота. Нямаше семейство, нито приятели, нито пари, беше Коледа и цялото му същество се стремеше към нежност, любов, щастие и… И тук историята се завързва — мисля, че така се казва на френски. В съседната стая живеела девойка, която той не познавал, но бил срещал по стълбите, и чиято „ангелска красота“ — стилът издава крайната му младост — го била впечатлила дълбоко. Докато той се борел срещу обезсърчението и тъгата, чул през стената в стаята на своята съседка някои шумове, поскърцвания и въздишки, които в писмото си определяше като „характерни“, и чиято конкретна природа била твърде лесна за разгадаване. Вероятно тези шумове са продължили през цялото време, докато е пишел, защото горкото момче ги бе описало подробно, сякаш да се отърве от тях чрез гнева и презрението, а почеркът му издаваше твърде метежното състояние на духа му. Трябва да кажа, че като за млад англичанин писмото му бе доста смело и той не ни бе спестил нито една подробност, изпълнен с ядна и отчаяна ирония. Бил слушал — пишеше той — в продължение на цял час истинско сластно хриптене и тласъците и скърцането на леглото, които няма нужда да описвам, на всички ни се е налагало, залепили ухо до стената, да търпим подобно отвратително боричкане. Стенанията от наслада на „ангелската му съседка“ изглежда го бяха ранили в сърцето, най-вече в състоянието на самота, униние и отвращение от всичко, в което се намирал, а си признаваше също и че бил тайно влюбен в непознатата. „Беше тъй красива, че не се осмелих да я заговоря“, пишеше той. Хвърляше няколко традиционни за възрастта и за положението си на млад, благовъзпитан англичанин анатеми върху „недостойния свят, от който ми се повдига и в който оттук нататък отказвам да живея“. Накратко, ясно се виждаше какво се бе случило в ума на този очевидно свръхчувствителен и много чист младеж, отчайващо сам, разкъсван от нуждата от топлота, а и несъмнено влюбен в тайнствения „ангел“, когото срамежливостта му му бе попречила да заговори и чийто напълно земен глас е чувал сега през стената, знаете под каква форма. И тъй, той бе изтръгнал шнура на пердето и бе извършил непоправимото. Привърших с четенето на листите, подписах смъртния акт и се заслушах за миг, преди да изляза. Но стената мълчеше. Вероятно любовната игра отдавна бе приключила и бе последвал здрав сън. Човешката природа има своите граници. Прибрах писалката в джоба, взех лекарската си чанта — наричам я с френското име мьоранвил — и се наканих да сляза заедно с полицая и хазяйката, неразсънена и в много лошо настроение, когато внезапно ме обхвана — как да го нарека? — едно любопитство. Естествено, не пропуснах да си намеря основателни и благовъзпитани извинения. В крайна сметка, младата жена и партньорът й в насладите бяха отделени само с една тънка стена — знаем колко тънка — от стаята, където се бе разиграла драмата. Може би можеха да ни кажат нещо или да допълнят някоя нова подробност. Но не крия от вас, че основната движеща сила на постъпката ми бе известно любопитство — нездраво или цинично, ако предпочитате — исках да хвърля поглед върху „ангелското същество“, чиито викове и въздишки бяха предизвикали толкова трагични последици. Накратко, почуках на вратата. Никакъв отговор. Рекох си, че съучастникът й сигурно още е в обятията й и си представих двамата, изплашени под одеялото. Свих рамене и тръгнах да слизам, когато хазяйката, след като почука два-три пъти по вратата и извика „Мис Джоунс! Мис Джоунс!“, извади връзка ключове и отвори. Чух вик и хазяйката изхвръкна от стаята с изкривено лице. Влязох и дръпнах завесите. Един поглед върху леглото ми стигна, за да разбера, че младият студент напълно бе сгрешил относно природата на стоновете, подскоците и въздишките, отгласът от които бе стигнал до него през стената и които го бяха подтикнали да извърши отчаяната си постъпка. Видях върху възглавницата една руса глава и лице, чиято мила красота всички страдания и всички белези на отравянето с арсеник не бяха успели да отнемат. Малката бе мъртва от няколко часа, а агонията й сигурно е била дълга и бурна. На масата имаше писмо, което не оставяше ни най-малко съмнение относно мотивите на самоубийството й. Изглежда бе остър случай на самота… и пълно омерзение от живота.

Доктор Рей млъкна и ме погледна приятелски. От възмущение се бях надигнал в креслото си и стоях вкаменен с неизказан протест по устните.

— Да, стената — промълви докторът замислено. — Това е достоен за внимание сюжет и готово заглавие за вашата коледна приказка, защото ето, че в сърцата хорски идва времето на тайнствата.

Бележки

[1] 31 декември. — Бел.пр.

Край