Елени Н. Казандзаки
Как видях да се пише „Рапорт пред Ел Греко“

Десет години искаше Казандзакис срок от Господа, десет години още, за да завърши Делото си, да каже каквото имаше да казва, „да се разтовари“. И като до̀йде Смъртта, да вземе само една торба кокали. Десет години му стигаха — така мислеше.

Но Казандзакис не беше от онези, които „се разтоварват“. На седемдесет и четири години не само че не се чувстваше стар и уморен, но дори и след последното тежко премеждие, ваксинирането, той се беше, както сам казваше, подмладил. Същото казваха и двамата големи учени от Фрайбург — Хайлмайер, хематологът, и Краус, хирургът.

„Този човек е здрав! Аз ви го казвам! — викаше победоносно през целия последен месец професор Хайлмайер след всяка визита. — Неговата кръв сега е като моята!“

— Защо тичате така?! — карах му се аз от страх да не се подхлъзне на плочите и да си счупи някоя кост.

— Не се бойте, Леночка, аз имам криле! — отвръщаше той и човек чувстваше, че Казандзакис има доверие в организма и в душата си, които не се предаваха.

— Ах, ако поне можех да ви диктувам! — въздъхваше понякога той, вземаше молива и се мъчеше да пише с лявата ръка.

— Какво бързате? Кой ви гони? Свърши вече, изядохме вола… След няколко дни ще можете да пишете колкото си щете!

Извръщаше глава и ме гледаше известно време мълчаливо. Въздъхваше.

— Имам да казвам още много неща. Ето, три големи теми отново ме измъчват. Три нови романа. Но първо трябва да завърша „Греко“.

— Ще го завършите.

— Ще го променя. Я вземете молив и хартия, да видим дали ще успея?

Съвместната ни работа не продължи и пет минути дори.

— Невъзможно! Не знам да диктувам. Само като взема молива, мога да мисля…

„Прадеди, родители, Крит, детство… Атина, Крит, пътешествия, Сикелианос^[1], Виена, Берлин, Превелакис^[2], Москва…“

Спомням си сега един друг критичен момент в живота ни. Друга клиника, в Париж. И Никос пак тежко болен, 40 градуса температура, лекарите изпаднали в смут. Всички отчаяни, и единствен той невъзмутим:

— Я вземете молива, Леночка…

И с отпаднал глас, още погълнат от образа, той ми продиктува францисканските хайку, които бе вложил в устата на светеца:

„Казах на бадема: «Брате, поговори ми за Бога.» И бадемът цъфна.“

Преди да заминем за Китай, беше оставил „Рапорта“ в ръцете на един млад художник, на „акушерката си“, както го наричаше, защото идваше още от зори, качваше се в кабинета му и захващаше безкрайните: Откъде? И докъде? И докога? — за всички големи проблеми, за Бога, за човека, за изкуството… А Никос се смееше, радваше се на плама и на страстната любов на младия човек към изкуството и… „раждаше“. Подхвърляше разни мисли и му олекваше…

— В къщата може да стане пожар — каза му той. — Предпочитам този ръкопис да бъде в твоите ръце; ако изгори, няма да мога вече никога да го напиша отново… Жалко само, че не го завърших…

Но как да го завърши! Какво ли не беше правил през последните месеци преди пътуването!

Започна „Рапорта“ през есента на 56-а, когато се завърнахме от Виена. Когато си почиваше от „Рапорта“, залавяше се с превода на „Одисея“ на Омир, който той работеше заедно с Какридис.

— Дано сварим да я довършим, та да не отида куц на оня свят! — казваше той с ирония, но и със страх.

А в същото време току пристигаха части от английския превод на неговата „Одисея“. По цели страници с трудно преводими думи. Колко време, колко труд му погълна тази „Одисея“! На туй отгоре и разните издания на творчеството му на гръцки! Текстове, които трябваше да се поправят или да се допълнят. „Русия“, чийто ръкопис се загуби… И Пиер Сиприо от френското радио, който го измъчваше с „Беседите“… И киното… И едно пътуване до Индия по покана на Неру, за което се приготвихме, но не предприехме, защото се бояхме от многото ваксинации…

Да, не свари да осъществи „второто написване“ на „Рапорт пред Греко“, както имаше обичай да прави. Свари обаче да напише наново цялата първа глава и една от последните: „Когато семето на «Одисея» връзваше в мен“, това, което приживе изпрати да се публикува в „Неа Естиа“. Свари също така да прочете ръкописа си и да поправи или да допълни тук-таме нещо с молив.

Отново изживявам, сега в усамотението си, онази есенна привечер, когато слезе някак лек, лек, като малко дете, с първата глава.

— Прочетете я, дете мое, прочетете я да я чуя!

— „Събирам сечивата си: зрение, слух, вкус, обоняние, осезание, мозък, свечери се вече, свършва надницата, завръщам се като къртицата в дома си, в пръстта. Не защото се уморих да работя, не съм се уморил, но слънцето залезе…“

Не можах да продължа по-нататък — гърлото ми се сви. За първи път Никос говореше за смърт.

— Защо пишете така, сякаш ще умирате? — извиках наистина отчаяна аз.

И в себе си си казах: „Защо днес приема Смъртта?“

— Не, няма да умра, спътнице моя, не се безпокойте. Ще живея още десет години, нали казахме? — отвърна ми той без никакво колебание. — Трябват ми още десет години! — повтори той с по-тих глас, присегна се и докосна коляното ми. — Хайде сега, прочетете ми я, да видим какво съм написал!

Пред мен отричаше, но може би в себе си знаеше. Защото същата вечер сложи тази глава в плик заедно с едно писмо до приятеля си Панделис Превелакис: „Елени не можа да я прочете, разплака се. Но добре е да почне да свиква, да свиквам и аз…“

Вътрешният му демон, изглежда, го подтикна да изостави „Третият Фауст“, който той толкова копнееше да напише, и да постави на стапела Автобиографията си.

Истина и мит размесени. Много истина, съвсем малко въображение. Някои дати променени. Когато говори за други — винаги самата истина, непокътната, точно това, което е видял и чул. Когато говори за свои лични преживявания — някои малки промени…

Но едно е безспорно. Ако можеше да напише отново „Рапорта“, щеше да го промени. Какъв щеше да го направи, не знаем. Щеше да го обогати. Всеки ден си спомняше нови случки, които беше забравил. И щеше да го постави — така мисля — в калъпа на действителността. Защото действителният му живот беше изпълнен със съдържание, с човешка тревога, радост и болка — с „човещина“, ако го изразим с една дума. Защо щеше да го промени? Не че липсваха трудните мигове на слабостта, на бягството и мъката. Но тъкмо тези трудни мигове за Казандзакис са били винаги като нови стъпала, за да се изкачи още по-високо, да стигне до върха, там, където си беше обещал да се изкачи, преди да захвърли работните си сечива, защото беше почнало да се свечерява…

„Не ме преценявайте като човек — ме беше помолил някога друг борец. — Не ме преценявайте по делата ми. Преценете ме като Бог, по скритата цел на моите дела!“

Така, мисля, и ние трябва да преценим Казандзакис. Не по това, което е направил, и дали това, което е направил, има или не висока стойност. А какво е искал да направи и дали това, което е искал да направи, би имало висока стойност за него и за нас, другите.

Мисля, че би имало. През тези трийсет и три години редом с него не си спомням да съм се срамувала някога заради някоя негова лоша постъпка. Той беше честен, чист, искрен, непокварен, благ към другите, суров само към себе си. Оттегляше се в усамотение, защото чувстваше, че борбата е тежка, а часовете преброени.

— Иде ми да направя това, което казва Бергсон: да застана на някой кръстопът, да протегна ръка и да започна да прося от минувачите: „Милостиня, братя! По четвърт час от всеки!“ — казваше ми той и кръглите му, съвсем черни в полумрака очички се наливаха със сълзи. — Ах, още малко време, да сваря да завърша Делото! След това, добре дошла Смъртта!

Проклета да бъде! Дойде и го покоси в разцвета на младостта му! О, да, не се смей, скъпи читателю, защото тъкмо сега беше почнал да разцъфва и да връзва плод този, когото ти толкова обикна, този, който толкова те обикна, твоят Никос Казандзакис!