Чудомир
Страст

Завчера беше в село Гочката. Яви се, кръстоса на бърза ръка и трите махали, писука, писука:

— Ооо, яйца берем… ооо!

Напълни двата сандъка, гаврътна му една ракийца на Рачковата кръчма, подкара батя си напред и запраши с широките крачоли след него за към града.

Види се, че ги беше продал там и се беше опаричил, защото тази сутрин рано-рано се изпопули пак пред кръчмата, но батю му беше натоварен с празни сандъци и половин чувалче с брашно, метнато отгоре.

Превърза го отвън за вишнята, потупа го по шията, дръпна му кой знае защо едното ухо и като си обърса редките мустаци с ръкава, ръгна се в дюкяна.

Беше работен ден и хората сееха по полето. Само Рачко кръчмарят беше там и черният Радион, възседнал единия си крак на стола, смучеше дългото цигаре.

Щом го зърна Гочката, и сърцето му трепна като на заец, но се престори на спокоен. Поздрави, поръча си една ракийца и седна настрани.

От една година вече го бие на скъсване на табла тоя чер циганин, та му не дава да пекне. Не че толкоз ги знае, а гласи ли заровете, магия ли им прави, или просто му върви, ама от десет игри я му даде две, я не.

Играеха най-напред на ракийца, после на цигари, след това Радион му взе една цяла телешка глава веднъж и оттогава все на едро играят.

Рачко му отговори на поздрава, но той се не обади. Измъкна си само крака, протегна го, понеже беше изтръпнал, и като хвърли поглед през прозореца по посока на магарето, рече:

— С какво си натоварил батя си?

— Малко брашно си купих.

— Чисто ли е?

— Не е. Смес е.

— Колко е килограмът?

— Четиринадесет.

— Хм… нищо. Нека е смес. Аз и за него ти изигравам една тройка.

Гочката попримърда неспокойно на стола, но не му отговори.

— Хайде де! Стиска ла ти! Една тройка само, че нямам време. Ако падна — плащам, ако спечеля, ще го занеса у дома, ще го изтръскам в раклата и ще ти върна чувалчето.

— Не ща. Играйте с Рачка, а аз ще гледам.

— Ще гледаш. Ветрища! То ако ставаше с гледане, кучетата касапи щяха да станат. Игра трябва, момче! Упражнение трябва! Тънка наука е тя, не се учи с гледане!

Гочката предъвка нещо, кимна с глава и пак не му отговори.

— Слабандраци! Невежества — повиши предизвикателно Радион, — ще ме накарат да се изселя оттук. От цяло село няма един табладжия да ми излезе насреща вече.

Гочката пак попримърда на стола, смукна издълбоко цигара и процеди през зъби:

— А бе аз ще запуша тая червива уста и ще ти обуя двата крака в един ботуш, ама…

— Какво „ама“? Кажи де! Какво е това „ама“?

Няма ти да носиш брашното у дома я! Като те натупам, сам ще си го отнеса. Какво искаш повече? От тия по-либерални условия и покойният Уилсон не можеше да ти предложи. Хайде де!

Гочката се почеса зад ухото, помисли за миг и рипна като убоден от трън отзад. След това хвърли рошавия си каскет на пейката, който падна долу до печката, и се сви като коте, пресегна, взе таблата от тезгяха и застана насреща му.

Радион подгъна наново потръпналия крак под себе си, намести се до масата и като го загледа в очите, рече:

— Четиринадесет кила брашно по 4,50 лева правят 63 лева.

— Толкоз — рече Гочката. — Дай 63 лева у Рачка.

Радион преброи парите и кръчмарят ги заключи в чекмеджето.

— Ама няма да ми сечеш зара!

— Няма.

— И ще ги хвърляш тъй, че да се ударят в отсамния ръб на таблата.

— Добре.

— Криво няма да местиш пуловете!

— Криво лозе — много грозде.

— Много грозде, ама град го бие понякога.

— Как тъй град?

— Ей тъй! Който играе криво, с таблата по главата.

— Дадено! Ела, Рачко, тук за свидетел!

Кръчмарят се избърса и застана отзад с ръце на кръста.

Наредиха пуловете и започнаха. Докато се усети Гочката, Радион му би три пула, затвори всичките врати, метна след това два дюбеша и го направи марс.

— Хайде, хаирлия да е — подхвърли самодоволно той. — Още веднъж, и ще напипам на чувала дънцето.

— Пипай, пипай, може и друго да напипаш — отвърна язвително Гочката.

Втората схватка продължи повече.

Сега Гочката играеше внимателно и предпазливо и играта клонеше вече към него, но в последния момент Радион му метна още един дяволски дюбеш, спечели брашното, стана и се запъти към магарето.

Гочката попримигна, попримигна, па си избърса мустаците с ръкава и застана до вратата, като мърмореше:

— Пак ги нагласи, куче проклето! Пак ги стисна някак. Три дюбеша един след други. Вагабонтин!

— Ааа… не ми е прието — обади се Радион, като сваляше чувалчето. — Не ми е прието! И дума да не става за нагласяване, ама слушат ме зарчетата, слушат ме! Командата ми разбират.

— А бе аз ще ти кажа една команда, ама ти не държи. Ела да изкараме още една тройка де! На сто лева! Нали те слушат! Нали ги командуваш! Ха де!

Радион обаче завиваше с чувалчето на гръб към дома си и се престори, че го не чува.

— Ха де, майсторе! Върни се да ти видя майсторията! Защо бягаш?

— Хайде, хайде — намеси се Рачко. — Стига толкова. Или искаш и магарето да ти вземе. Я върви да си гледаш работата!

Гочката го погледна свирепо, изпсува на ума си и се защура из дюкяна да си търси каскета.

Не се мина много, и откъм долната махала се разнесе наново тънкият му писклив гласец:

— Ооо… яйца береме… ооо…

Само че този път той беше по-проточен и някак жално трептеше, като на плач.