Анатолий Алексин
Лъжа

Генка много обичаше да гледа филми, забранени за деца до шестнадесет години. Обичаше да чете книги, в които не беше обозначена възрастта на читателите — тоест книги за възрастни!

И когато веднъж по радиото обявиха лекция за родители, Генка реши, че непременно трябва да я чуе.

Прозвуча скучен глас, към който говорителят прикрепи важното звание „доктор на педагогическите науки“. Генка винаги се стараеше да си представи хората, чиито гласове чуваше по радиото. Сега, кой знае защо, си представи мършава жена с пенсне и бяла престилка. Думата „доктор“ много й подхождаше, защото всяка нейна фраза звучеше като рецепта.

Първата рецепта беше следната: „Колкото повече едно дете чете, толкова по-добре се учи!“. Генка даже се изплаши: той явно не се развиваше по правилата. Ако понякога получаваше двойки, то това май че ставаше само заради книгите. До неотдавна Генка четеше и по време на обяд и на вечеря, като използваше за подставка тумбеста захарница, която отначало важно се пъчеше с двете си тънки дръжчици, после с едната дръжчица и накрая с Генкина помощ остана съвсем без дръжчици.

Не подхождаше и другата рецепта: „Детето трябва да уважава родителите си, но да не се бои от тях!…“.

Пък Генка едновременно уважаваше баща си и се боеше от него. Бащата пръв обяви война на Генкината „книгомания“. Той поведе настъпление по всички правила на военното изкуство. Първо извърши разузнаване… И се оказа, че дори заглавията на книгите и имената на авторите се бяха смесили безнадеждно в главата на Генка. Той бъркаше Купър с Куприн, а Станюкович с Григорович. След това бащата предприе решителна атака: започна безпощадно да осмива сина си, даже и в присъствие на другари, Генка се обърка… И тогава в образувалия се „пробив“ бащата устреми главните си сили.

Той тежко отпусна на масата ръката си, която беше толкова огромна, че вилиците и лъжиците пред нея изглеждаха като играчки.

— Сега ще четем заедно!

— Как заедно? — учуди се Генка. — На глас, така ли?

— Не на глас, но не и само за себе си. Книги ще вземаш по мой съвет, а след това ще ги разискваме.

На първия етаж имаше детска библиотека. Библиотекарката, добра пълна жена, с прякор „Не късай“ даваше на Генка книгите, които баща му го съветваше да прочете.

И на вечеря започваше изпитът.

— Пак ли пропускаш природните описания? — питаше бащата.

— Нищо не пропускам — оправдаваше се Генка.

— Не лъжи! Най-лошото е да не казваш истината. Добре, с какво например тук се сравнява мирисът на първия сняг?

Генка се въртеше на стола. Искаше му се да избяга на улицата и да помирише снега: може би ще отгатне за какво именно сравнение го пита баща му.

— Писателят сравнява мирисът на първия сняг с мириса на диня! Това е много образно и много точно. А ти си пропуснал това място!

После изпитите по време на вечеря свършиха. Но почнаха да възникват спорове за книги.

Понякога в споровете се намесваше и майка му. Бащата веднага се съгласяваше с нея. А тя, кой знае защо, се сърдеше:

— На жените само в трамвая трябва да се отстъпва място. А в споровете тази вежливост е неоправдана!…

Майка му беше машинописка. Работеше вкъщи. Струваше й се, че ако се отдели от дома им за един ден, ще се случи нещо ужасно, някаква непоправима беда.

Сутрин тя нямаше за къде да бърза, но ставаше по-рано от всички. Приготвяше закуска за Генка и баща му. Когато се разделяше с майка му, бащата я целуваше по челото и всеки път произнасяше едни и същи думи:

— Довиждане, скъпо мое дете!

А тя изведнъж се променяше в лице, изчервяваше се. И на Генка започна да му се струва, че тя става толкова рано само за да чуе тези думи.

Думата „дете“ никак не подхождаше на майка му: тя съвсем не беше дребна. Може би изглеждаше такава от височината на могъщия сто осемдесет и осем сантиметров бащин ръст? Тези сантиметри бяха предмет на особена гордост за Генка! Та нали сина, малкото момченце, бащата строго и просто наричаше Генадий…

Баща и син заедно излизаха на улицата, заедно вървяха до ъгъла.

Беше му много приятно да върви редом с баща си: майка му остава вкъщи, а те, мъжете, деловите хора, бързат, тичат.

Генка знаеше, че всичките му другари от двора завистливо го поглеждат, защото всички уважаваха баща му. Та нали той научи децата да строят ледени крепости, той накара домоуправителя да направи в двора пързалка и пак той разказа за новите машини, които сам конструираше.

На ъгъла се разделяха кратко, по мъжки.

— Хайде върви — казваше баща му.

А вечерта Генка с нетърпение го чакаше да се завърне. Веднага познаваше стъпките му. Баща му се качваше, без да бърза, сякаш, прекрачвайки, размишляваше дали да продължи, или да се върне обратно. Един неприпрян звън… Много му се искаше той да отвори на баща си. Но чувстваше, че това още повече желае майка му. И й отстъпваше. Баща му отново целуваше майка му по челото и повтаряше почти същите думи както сутринта: „Здравей, скъпо мое дете!“. Но тези думи звучаха още по-ласкаво, защото на баща му, изглежда, много му беше домъчняло през деня.

Генка не можеше да търпи нежности, но от думите, които бащата казваше на майка му, му ставаше и радостно, и някак спокойно на душата. Бащата се вглеждаше в лицето на майка му.

— Колко са възпалени очите ти… И за какво ни е нужно това дрънкало? (Той така наричаше пишещата машина.)

— Не е виновна тя, а моите врагове — полунашега се оправдаваше майката. Свои „врагове“ тя наричаше неразбираемите почерци. И казваше, че дори през нощта й се присънват разни неясни букви и особено често буквата „т“, която я гони по петите на трите си тънки крачета.

Сякаш между другото баща му го запитваше:

— Е, как вървят науките?

Той никога не поглеждаше в бележника, за да провери дали синът му казва истината. И може би именно заради това Генка не можеше да излъже. Ако донесеше вкъщи по-ниска бележка, веднага си признаваше. Баща му не му се караше. Генка не чуваше от него упреци, затова пък в такива вечери не слушаше и увлекателните спортни истории, разкази за работата на инженерите, които, както всички други хора, баща му делеше на „разбрани“ и „неразбрани“.

Майка му постъпваше по съвсем друг начин. Тя разтваряше бележника и гледаше злощастната бележка така, сякаш четеше трагично известие. После отиваше у съседката, чиято дъщеря беше също в шести клас. Започваха разговор, в които имената на Генка и на дъщерята на съседката ни веднъж не се споменаваха: него наричаха „нашия“, а нея — „моята“.

— Пък нашият днес пак донесе тройка. А баща му казва, че това е по-лошо от двойка: ни богу свещичка, ни на дявола ръжен — оплакваше се майка му. Тя обичаше да повтаря думите на мъжа си: те й се струваха най-верните и най-убедителните.

— Е, не бъдете прекалено строги: колко книги само е прочел вашият! А моята не можеш да я накараш да чете.

— Не, не, вие нашия не го защитавайте. Той би могъл да се учи прекрасно: толкова е способен!

— Тя и моята е много способна!

„Защо всички родители си въобразяват, че децата им са толкова способни“ — недоумяваше Генка. Майка му после дълго още въздишаше. Но мълчанието на бащата за Генка беше къде-къде по-страшно от оплакванията на майка му. И още същата вечер той залягаше над учебниците.

Само с една слабост на Генка баща му изобщо не можеше да се справи. Тази слабост бе неговата неутолима страст към киното. Дори ако съществуваха филми, които поради някаква причина щяха да бъдат забранени за хора под шестдесет години, Генка непременно щеше да гледа и тях. Да седне по-назад от втория ред той считаше за непростим разкош. По такъв начин с шестдесет копейки Генка успяваше да отиде на филм три пъти седмично. Малко пари получаваше от майка си, а останалите си набавяше в резултат на най-строги икономии: в училище закусваше през ден, а на метрото и на тролея се возеше без билет.

Когато се връщаше вкъщи, развълнуван и зачервен, баща му втренчено го поглеждаше и казваше: „Не се опитвай да съчиняваш каквото и да било. Прекрасно виждам, че си бил на кино“.

И докато вечеряха, сякаш без да се обръща към някой, баща му замислено съобщаваше:

— Днес са пуснали нов филм. Интересно, какъв ли е?

И Генка волю-неволю разказваше филма.

Понякога майката казваше на бащата:

— Да отидем довечера сами на кино, а? Генка ще ни осигури билети: нали той е специалист по тази част…

Бащата смутено разперваше ръце:

— Бих дошъл с удоволствие, ти знаеш… Но точно тази вечер имам неотложна работа… (И той назоваваше фамилията на един от „разбраните“ инженери, с когото трябвало спешно да се посъветва.)

А Генка сърдито гледаше майка си: нима тя не разбира колко е зает баща му!?

Веднъж Генка научи, че през три пресечки от дома им прожектират някакъв стар филм, за който приятелите му се изразяваха кратко, но възторжено: „Световен“.

Този филм Генка не беше успял да види по-рано поради простата причина че по време на първото му прожектиране момчето още не се бе родило.

Въобще той не би се решил да отиде на вечерна прожекция. Но знаеше, че баща му ще се върне късно: днешният ден за него бе важен и тържествен — изпробваха нова машина. Баща му каза, че са възможни всякакви изненади, че някой от „неразбраните“ инженери може да се изкаже против и затова той много се вълнува. Баща му се вълнуваше… А как се вълнуваше майка му, докато го чакаше да се върне! Тя просто място не можеше да си намери. Ту сядаше да пише на машината, ту отиваше да си поприказва със съседката, ту при всеки шум от стъпки изтичваше на стълбите.

Освен това Генка много искаше да отиде на кино, за да изтекат по-бързо часовете на очакване, та като се върне вкъщи, веднага да види баща си и по лицето на мама (именно на мама) да отгатне, че всичко е минало добре, много добре…

Той извика високия и слаб седмокласник Жора, на когото лесно продаваха билети за каквато и да било прожекция. Жора снабдяваше с билети всички момчета от двора, за което вземаше от тях немалък данък: редки марки и книги.

Децата хукнаха по тъмните улици, като се блъскаха в минувачите и шепнеха под носа си припрени извинения, които само те чуваха. Като стигнаха до киното, се оказа, че вече е късно: билетите бяха разпродадени. Беше свършила предната прожекция, от салона излизаха хора, които примигваха на светлината, надяваха в движение палта и шапки и пак в движение обменяха впечатления. Генка ги гледаше със завист.

Изведнъж чу до болка познат глас:

— Не ти ли е студено, дете?

Генка обърна глава и видя баща си. Навеждайки се, баща му помагаше на непозната светлоруса жена да се загърне с пъстър шал. Генка искаше да се шмугне встрани: нали му беше строго забранено да ходи на вечерни прожекции. Но той сам, против волята си, вдигна очи, погледът му се срещна с бащиния — и Генка изумено отстъпи крачка назад: изведнъж забеляза, че баща му се изплаши от него. Да, да, баща му се изплаши. Той, който всякога бе така сдържан, бавен в движенията си, изведнъж се засуети, започна неловко да измъква ръката си изпод ръката на светлорусата жена и даже искаше, както се стори на Генка, да се скрие зад колоната, която изобщо не можеше да го скрие, защото беше тънка и тясна, а баща му — огромен и широкоплещест.

И момчето помогна на баща си: то изскочи на улицата и побягна така бързо, че дори слабият и дългокрак Жора не успяваше да го догони.

Но някъде на кръстопътя Генка за миг се спря — в ушите му звучаха думите: „Не ти ли е студено, дете?“. Русокосата жена, която баща му загръщаше с пъстрия шал, наистина не бе висока, но на Генка се стори странно, че и за нея могат да се отнасят думите, които всякога са принадлежали на майка му, единствено на майка му…

Ами изпробването на машината? Значи не е истина? Пък може и да няма никаква машина? Баща му не е казал истината… Генка не можеше да проумее това, то не се побираше в съзнанието му. Тогава вероятно всичко е лъжа: и разговорите за книги, и съветите на баща му, и споровете по вечеря? Всичко, всичко е лъжа!

Библиотекарката с прякора „Не, късай!“ му викна:

— Генка, ела, намерих ти книгата, която ми искаше!

Но Генка само махна с ръка: той не искаше да вземе книга, която баща му го беше посъветвал да прочете. Той, кой знае защо, не вярваше на тази книга.

Когато се върна вкъщи, Генка веднага си легна.

— Какво става с теб? Целият гориш… Да нямаш температура? — тревожно го попита майка му. (Тя най-вече се вълнуваше, когато Генка или баща му боледуваха: тогава всяко, дори и най-лекото заболяване, й се струваше неизлечимо.)

— Не се безпокой, мамичко… Много съм изморен, това е! — както никога ласкаво отвърна Генка.

А всъщност той просто не искаше, не можеше да чуе думите, които щеше да каже неговият баща, когато майка му отвори вратата.