Анатолий Алексин
Аз нищо не казах… (Из дневника на едно момче)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Я ничего не сказал, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране
gogo_mir (2017)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2017)

Издание:

Автор: Анатолий Алексин

Заглавие: Прости ми

Преводач: Савка Чехларова; Маргарита Митовска; Яню Стоевски; Владимир Попов; Радка Петкова

Година на превод: 1980

Език, от който е преведено: руски

Издание: Първо

Издател: „Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

Град на издателя: София

Година на издаване: 1980

Тип: Повести и разкази

Националност: Руска

Печатница: ДП „Димитър Найденов“, Велико Търново

Излязла от печат: 27.VII.1980

Редактор: Весела Сарандева

Художествен редактор: Димитър Чаушов

Технически редактор: Гинка Григорова

Художник: Александър Стефанов

Художник на илюстрациите: Иван Димов

Коректор: Ива Данева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3267

История

  1. — Добавяне

Днес в моя живот се случи радостно събитие: получих двойка по физкултура. Не скочих много високо на височина, не скочих далеко на дължина и обърках всички гимнастически упражнения.

Отначало в това нямаше нищо радостно. Учителят по физкултура ми напомни, че нашето училище е на първо място в района по спортна дейност, и каза, че щеше да бъде по-добре, ако преди шест години бях постъпил в друго училище, което да не е на такова почетно място в района като нашето. През междучасието класната ме предупреди да не си мисля, че физкултурата е второстепенен предмет. И добави, че е достатъчно само да се започне: днес двойка по физкултура, утре по литература или дори по математика (класната ми ръководителка беше математичка). А отговорникът за успеха и дисциплината в класа, Князев, направо ме нарече нищожество.

Затова пък през следващото междучасие при мен дойде десетокласникът Власов, който никога не би направил нещо такова, ако не беше тази двойка. Всъщност фамилията му не е Власов. Това е неговият прякор, защото той е най-силният в училището. На една спортна вечер учениците от горните класове направиха пирамида, Власов сякаш беше основата й: върху него стояха и висяха пет или шест човека (сега вече точно не си спомням), а той, разкрачил крака, преспокойно държеше всички върху себе си!

И ето точно този Власов, който може да удържи на гърба си толкова много хора наведнъж, дойде при мен и каза:

— Мисля, че ние с теб трябва да си поговорим, Кеша. Да отидем някъде. Че тук, гледам, ни зяпат от всички страни.

Разбера се, Власов със своя ръст рязко изпъкваше сред шестокласниците на нашия етаж. Но никой нямаше да го зяпа, ако той не бе най-силният в цялото училище. А сега, разбира се, всички зяпаха.

Макар да се смутих, веднага съобразих, че не е необходимо да ходим някъде: нека всички видят, че заради мен сам Власов е слязъл от горе и че ни повече, ни по-малко се разхождаме из коридора.

Почнахме да се разхождаме…

— Вярно ли е, че са ти писали цафара? — попита Власов.

А-а, сто каква била работата! Власов се клатушкаше, когато вървеше. Той изговаряше думите тихо и бавно пристъпвайки от крак на крак. Децата изобщо не чуваха какво ме питаше той. А аз, за да ги объркам, високо и с една такава весела усмивка на лицето му отговарях:

— Вярно! Правилно! Имаше такова нещо!

— Мисля, че си чувал, че нашето училище е на първо място в района по спортна дейност?

— Чувал съм! Как не!… — радостно отговорих аз.

— Разбира се, много е хубаво, че не падаш духом. Но за да не изостане цялото училище по спортни показатели, трябва да поправиш двойката си.

— То се знае! Можете да разчитате на мен!

— Не, ти сам няма да се справиш. А трябва да се излезе, приятелю, от това срамно положение. И ето че ми възложиха да ти помогна.

— Ха-ха-ха! Забележително! — възкликнах аз, сякаш говорехме за някакви много приятни неща.

— Но къде ще се упражняваме — продължи Власов, малко смутен от моя смях.

— Във физкултурния салон! Или долу на двора…

— Мисля, че там не е удобно. Сериозна работа там не може да се върши: ще ни пречат.

„Ама наистина — помислих си аз, ако се упражняваме във физкултурния салон или на двора, всички веднага ще разберат, че Власов е идвал при мен заради двойката!“

А между другото децата дори престанаха да тичат по коридора, сочеха ни с пръст и си казваха един на друг:

— Виж! Виж! Власов прегръща нашия Кеша!

Общо взето, той не ме прегръщаше, а просто постави ръка на рамото ми: навярно ме съжаляваше, съчувстваше ми като на двойкаджия. Не разбираше, че в този момент бях най-щастливият човек на целия наш етаж! Да, но отстрани изглеждаше, че ме прегръща…

— Мисля, че най-удобно ще бъде у дома — каза Власов.

— У тебе, тоест у вас?… — запитах аз.

— Говори ми на „ти“. Няма значение, че съм в десети клас. Всички, дето се вика, ще стигнете там.

— Значи у вас, вкъщи?

— Мисля, че е по-добре у вас. В позната обстановка по-бързо ще постигнеш успех.

Власов ще дойде у дома! Това даже и насън не можех да си го представя! Самият Власов!

И макар че нашият дом е съвсем близо до училище (на пет минути, ако тичаш), аз много дълго обяснявах на Власов как да стигне до нас.

Така проточих разговора през цялото междучасие. Това направи много силно впечатление на децата.

— Кеша, ей, Кеша… Какво ти говореше? — запита отговорникът на класа Князев, същият онзи, който само преди час ме бе нарекъл нищожество.

— За една наша обща работа — отговорих аз.

— Ти и Власов?!

— Да. Аз и Власов.

— А какво те попита той? Ти даже му отговори: „Можете да разчитате на мен!“.

— Не мога да кажа: разбираш ли, неудобно е… Той има една молба към мен…

— Към теб?!

— Че какво толкова има? Днес към три часа ще дойде у дома… А при тебе, Князев, какво ново?

 

 

Точно в три часа аз излязох на входа да посрещна Власов. Просто не ме свърташе вкъщи.

И изведнъж усетих, че ме следят. Понякога се случва да чувстваш чуждия поглед от разстояние. Даже с гърба или с тила си го усещаш. А мен ме наблюдаваха точно през процепа на вратата на къщата, която се намираше отсреща, през улицата.

Това бяха децата от нашия клас начело с отговорника ни Князев.

Всичко беше ясно: дошли бяха да проверят дали наистина Власов ще дойде у нас.

Аз, разбира се, си дадох вид, че никого не съм забелязал.

А след около пет или десет минути се показа Власов. Той вървеше, без да бърза, такъв един висок, красив… Аз просто му се любувах. Любувах му се мислено, защото от процепа ме наблюдаваха децата.

— Ама защо си излязъл на улицата? — учудено запита Власов. — Предполагам, че мога да намеря дома ти сам.

— Нищо, нищо, не се смущавай! — казах аз високо, за да ме чуят през процепа. И като се повдигнах на пръсти, потупах Власов по рамото.

Но когато се качи на третия етаж, където живеехме, Власов наистина някак се смути. Вместо да пристъпи веднага към упражненията по физкултура, той започна да разглежда портретите на двамата ми дядовци и на баба ми, които висяха на стената.

— Мисля, че баба ти е била красавица… — бавно каза той.

— Защо „била“? Тя още е жива…

— Не, имах предвид нейната външност… Много е красива! Значи тук живеете? В тези две стаи?

— Да. А там в другите две живеят съседите — започнах да му обяснявам аз, сякаш бях екскурзовод из нашия дом. — Имаме и баня. И кухня…

— Хубаво — рече Власов. — У вас е много хубаво!

И с някакъв странен и даже, както ми се стори, мечтателен поглед обгърна стените, шкафа, бюфета, масата и столовете, изобщо всичко, което беше в стаята. А после изведнъж попита:

— Ти, Кеша, физик ли си, или лирик?

Физика едва сега започвахме да изучаваме, а литературата обичах отдавна и затова му отговорих:

— Може би съм лирик…

— Да, а къде ще тренираме висок скок?

— Най-добре в коридора — отвърнах аз, — той е дълъг.

Власов беше донесъл въженце. Завързахме единия му край за дръжката на нашата врата, а другия край държеше Власов. Но в този миг се разнесе гласът на съседката:

— Какво става? Преградили сте коридора! Човек не може да отиде до кухнята!

— Извинете, моля! — рече Власов. — Не предвидихме това. Сега ще го оправим.

Като видя Власов, съседката изведнъж се усмихна, кой знае защо се огледа в огледалото, което висеше в коридора до закачалката, и каза:

— Нищо, нищо… Аз мога леко, като мишленце да се промуша под връвта. Така даже е оригинално.

Аха-а, изплаши се значи! Но откъде ли е разбрала, че той е най-силният в цялото ни училище!?

— Да отидем на двора, ако искаш — предложих аз.

— Не, няма да отидем на двора — отсече Власов. — По-добре да опитаме в стаята.

„Не иска да ме излага пред децата! — реших аз. — Напразно се вълнува: нали в нашия двор никой не знае за двойката. Ще кажа, че тренирам за състезание, и толкоз. Но щом е толкова внимателен…“

Вързахме въженцето в стаята. Скочих два пъти на височина и веднъж на дължина… И в този миг дойде съседът от долния етаж.

— Вие да не сте решили да продъните тавана?

Съседът, изглежда, не позна в лицето на Власов нашият училищен шампион. И трябваше да прекратим скоковете.

— Тогава ще се заемем с гимнастика — реши Власов.

Но внезапно отново започна да разглежда портрета на баба ми и каза:

— Хайде да си поговорим малко…

Навярно не му се искаше да пристъпва веднага към гимнастическите упражнения. А може би наистина искаше да се сприятели с мен… Какво, че той е в десети клас, а аз само в шести. Това още нищо не значи. Та нали моят баща дружи с инженер, който е с цели петнадесет години по-възрастен от него!

Но точно в този момент, сякаш напук, пристигна сестра ми Маечка. Тя беше по-малка от Власов с цял клас. Той се държеше скромно и естествено, а Маечка важничеше нетърпимо. Така е, защото всички я считат за красива. Тая красота просто ми отрови живота. Почти никой от възрастните не ме нарича по име, а всички казват: „Това е братът на онова красивото момиче от девети клас“. „Това е братът на същата оная голяма красавица от тридесет и трети апартамент.“

Щом видя сестра ми, Власов изведнъж се отказа да разговаря с мен (какви сериозни разговори могат да се водят в нейно присъствие!?). Той съблече куртката си и остана по тениска. Едва сега видях отблизо какви потресаващи мускули и загорели ръце има Власов! Той носеше син анцуг и затова не видях краката му, но навярно и те бяха красиви и почернели.

— Днес само ще гледаш и ще запомняш!

И започна да изпълнява такива гимнастически номера, които беше съвършено безполезно да запомням, защото, така или иначе, никога в живота си нямаше да постигна нещо подобно.

Власов ходи на ръце из нашата стая и за малко не закачи полилея. После повдигна стола с една ръка за единия му крак и дълго го държа във въздуха. После направи „мост“ и там, на пода, допря загорелите си ръце до краката си…

Но Маечка дори не го погледна. Тя отиде в другата стая и тръшна вратата след себе си.

След малко аз също отидох там и й заявих:

— Какво с това? Ти даже не го поздрави!

— Намерили къде да се занимават с физкултура! — отвърна тя.

— Ти какво, да не си полудяла? Не го ли познаваш?

— Прекрасно го познавам.

— Та това е Власов! Самият Власов!

— Я виж ти!

— Той дойде, за да потренирам малко с него. Разбираш ли?

— Да бяхте тренирали във физкултурния салон. Смешно: в стая да се ходи на ръце!…

— Човек ще си помисли, че не той е най-силният в училището, а ти! Власов за пръв, а вероятно и за последен път идва у нас! Всички ни завиждат! А ти отиваш в другата стая! Виж какви мускули има… Ти имаш ли такива мускули?

— Само това ми липсва!

— Изобщо виждала ли си някога такива мускули?

— Я виж ти! — отвърна Маечка.

Това бяха най-любимите й думи: „Смешно“ и „Я виж ти!“. Аз разбрах, че да се спори с нея е безполезно.

 

 

След три дни вече спокойно можех да си поправя двойката. Но не исках да я поправям. И през трите дни Власов идваше вкъщи и моите приятели просто умираха от завист. Прекрасно разбирах, че ако поправя двойката дори и на тройка, повече никога Власов не ще дойде у дома и никой повече не ще ми завижда.

Власов също смяташе, че не е необходимо да се бърза.

— Аз мисля, че трябва да си поправиш бележката твърдо: веднъж и завинаги! Затова съм уверен, че не трябва да бързаш.

Но отговорникът на класа Князев, напротив, много бързаше. Той заплашваше да пише в стенвестника, че аз тегля назад цялото училище.

Как можех сам да тегля накъдето и да било цяло едно училище, ми беше съвършено непонятно.

Но все пак трябваше да поправя двойката.

— Най-сетне! Поздравяваме те! — викаха децата.

— Благодаря — печално отвърнах аз.

— Защо си толкова тъжен? — недоумяваха приятелите ми.

— Уморен съм. Прекалих с тренировките…

А всъщност просто мислено завинаги се прощавах с Власов. И това беше толкова тъжно, че даже ми се плачеше.

 

 

Днес в обичайния час, когато при мен идваше Власов, на вратата се позвъни. Това сега не можеше да бъде той, знаех си… И си помислих, че сигурно дълго още всяко позвъняване в този час ще ми напомня за Власов. Но нямаше какво да се прави и отидох да отворя…

Пред мен стоеше Власов! И странното бе, че и той ме гледаше учуден, сякаш не беше очаквал да ме види.

— Ти значи си тук? — запита той, премисляйки нещо.

— Ами да… Понеже вече си изкарахме часовете — отговарях така, сякаш бе нужно да обяснявам защо се намирам у дома си.

— И си сам? — продължи той със същия странен тон.

Аз кимнах.

— Уверен съм, че сега си мислиш: Защо ли е дошъл Власов? Така ли е?

„Навярно иска да ме поздрави за поправянето на двойката!“ — помислих аз.

— Виж за какво съм дошъл… — каза той и се позабави малко с отговора си, сякаш си спомняше за какво именно бе дошъл. — Аз, разбираш ли, реших да замина за далечно пътешествие… Ама не сам, разбира се… За къде съм сам?

„Нима!?“ — мина ми през ума и затаих дъх.

— Нужен ми е другар — продължи Власов бавно, по-бавно от всеки друг път. — И аз мисля, че ти си напълно подходящ.

Мълчах. От възторг бях загубил гласа си. Изобщо се страхувах да кажа каквото и да било, за да не би Власов да се разочарова от мен и да промени решението си. И все пак го попитах:

— А къде ще отидем?…

— Вярно: къде? — започна Власов, сякаш това и за него не беше съвсем ясно. Той намръщи чело. След това изведнъж заговори бързо, така, сякаш се боеше да спре: — На нашата река има едно островче. Не е голямо, но затова пък е напълно необитаемо! Корабите го заобикалят. И с лодки не отиват дотам, защото все пак е далеко! Но ние с теб ще отидем. Ще изкараме един ден, ще преспим. И… непременно ще заровим в пясъка бутилка със следното съобщение: „Тук първи прекараха цял ден и преспаха цяла нощ…“. И ще напишем нашите имена и фамилии както се полага. Да.

— Защо? — попитах аз. И веднага се уплаших, че въпросът ми излезе глупав.

Но изглежда, че на Власов той не се стори такъв.

— Защо ли… — повтори той, сякаш и на него за миг не му беше съвсем ясно. — Да, за какво?… Ами затова! — направо се развика той изведнъж. — Ще поставим вимпел! Ще прикрепим целия този остров към нашето училище. И ще го наречем така: Остров на футболното игрище.

— На футболното игрище? — пак попитах аз.

— Ами да. Ти нали знаеш, че нашето училище няма двор. Нямаме къде да ритаме топка. А ние, както се казва, ще проправим път дотам. После по него нашите футболни отбори ще ходят на мач на острова. Там е толкова просторно.

— И още как! — възхитих се аз. — Абсолютна необитаемост!…

— Само че не казвай нищо на Мая — предупреди ме Власов. — Ще започне да ни се подиграва: „Я ги виж ти, робинзоновци!…“. И други такива неща ще измисли. Предполагам също, че непременно ще каже на родителите ти, а те…

— За нищо на света, тя и да ме мъчи, няма да й кажа!

— А ти лека-полека започни да се готвиш за пътешествието. Успехът, както сам разбираш, до голяма степен зависи от подготовката. Поразмърдай и ти мозъка си. Мисля да отплуваме в първия ден на лятната ваканция. Но дотогава ще се видим неведнъж. Да…

Той се помая, разсеяно огледа стените и после каза нещо, което в този момент ни най-малко очаквах да чуя:

— Баба ти без съмнение също е била красавица!

Вярно е, че съм чувал тази фраза от него, само че без „също“.

„Какво значи «също»? — недоумявах аз. — Кой друг е красавица? Да не би да съм аз?“

Размишлявах по това и после, когато Власов си отиде. Мислех си още колко е странно, че някъде по света са оцелели необитаеми острови… Отдавна вече не вярвах, че ги има. Мислех, че съществуват само в книжките. Но Власов е намерил такъв остров! Намерил е! А Маечка се осмеляваше на туй отгоре да казва за него: „Я виж ти!“.

Днес започнахме да се готвим за пътешествието. Власов донесе карта на цялата ни област и посочи накъде ще плуваме и къде приблизително се намира Островът на футболното игрище. На картата изглеждаше, че ще изминем някакъв си половин сантиметър, но аз си знаех, че ще трябва да плувам повече от пет часа!

— Ще се спуснем надолу, към острова, с русалка[1] — каза Власов — и ще се редуваме на греблата.

Аз му признах, че никога не съм плувал с русалка и че не мога да греба с едно гребло.

— Мисля, че няма да ти е трудно да се научиш — успокои ме Власов.

Той събори един стол на пода. После сам също седна на пода точно между краката на стола, опря гръб на обратната страна на седалката и сложи ръце на краката на стола, сякаш това беше бордът на нашата бъдеща русалка. Вместо гребла Власов взе четката за дъски и започна да ме учи да греба и да управлявам лодка.

След това аз сядах на пода още поне пет пъти и той също още пет пъти сяда между краката на стола…

А после неочаквано се появи Маечка — тя винаги се появява най-неочаквано и обикновено тогава, когато би било по-добре изобщо да не идва. Тъкмо на пода седеше Власов. Той, кой знае защо, много се смути и се изчерви… Побърза да стане, закачи се за крака на стола, спъна се и за малко не падна. Маечка нетактично се изсмя.

— Но това е глупаво! — казах аз. — На кого се присмиваш!

И за да заблудя сестра си, започнах да й обяснявам, че продължавам тренировките си по физкултура, а Власов ми помага.

— Трябва съвсем да заличим всички следи — казах тихо на Власов. — За да не се досети за нищо!

Тогава той седна на масата и ми заразправя най-различни истории. Но високо, за да го чуе и Маечка.

Власов започна да разправя за хитрия фараон Хирен. Този фараон си построил цели две пирамиди: едната — истинска, а другата — фалшива, за да заблуди крадците, които ограбвали фараоновите гробници. И вътре в пирамидите поставил разни клопки: стъпваш на каменна плоча, а тя изведнъж пропада и ти стремглаво политваш към дъното на някакъв кладенец.

— Жалко, че този твой Хирен е умрял — насмешливо каза Маечка.

— Защо? — учуди се Власов.

— Щеше да бъде много подходящ за криминалната милиция.

— Но пирамидите въпреки всичко били ограбени — продължи Власов. — И истинската, и фалшивата…

— Откъде знаеш? — зададе Маечка своя пореден глупав въпрос.

— Прочетох го в една книжка, то се знае.

— Ах, в кни-жка! — разочаровано възкликна Маечка, сякаш Власов сам би могъл да се промъкне във фараоновите гробници. Но все пак приседна до масата.

Власов продължи да разказва разни необикновени истории. За китовете, които излизат на брега на Тихия океан, когато слагат край на живота си. За някакъв човек, който не спи вече двадесет години.

Маечка не задаваше повече глупави въпроси. А на мен ми беше мъчно за нещастните китове, които завършват живота си със самоубийство. Много завиждах на човека, който се бе изхитрил да не спи толкова години поред. И страшно се сърдех на Маечка, която ни пречеше да се готвим за пътешествието.

 

 

Вече пети ден ям само тези продукти, които бързо се развалят. А онези, които не се развалят, складирам в чекмеджето на бюрото, където са учебниците и тетрадките ми. Там събирам кашкавал, колбаси, бисквити, бонбони… И реших, че всичко това ще вземем със себе си на пътешествието.

Но вече пети ден не можем да се готвим за своя поход: Маечка престана да излиза от дома. Върне се от училище и седне в стаята си като закована. Прави го нарочно, за да ни пречи.

И Власов трябва да седи до нея на масата и да разправя разни истории, вместо да ме учи да управлявам русалка. Власов, разбира се, от цялата си душа намрази Мая, но не го показва. Защото е спортсмен и умее да се владее. А Мая слуша и никъде не отива…

Изглежда, ще трябва да продължим тренировките на друго място. Утре ще кажа на Власов…

А тази вечер се убедих, че колбасите въпреки всичко се развалят твърде бързо.

Неприятната миризма накара мама да души. Тя тръгна по миризмата като по следа и откри складираните в чекмеджето ми продукти.

— Какво е това, Кеша?! — възкликна мама.

— Просто така… да не те безпокоя през нощта — отговорих аз.

— През нощта!? — учуди се мама.

— Да-а… Понякога нощем изведнъж огладнявам. И това става доста често. Тогава какво да правя? И ето, за да не будя никого…

— Да се яде нощем е много вредно — каза мама. — Това е доказано от медицината.

И тя ликвидира всичките ми запаси.

Но когато лягах да спя, забелязах на стола до леглото сандвич със сирене и ябълка.

— Чудесно — казах високо. — Когато се събудя нощес, ще хапна малко и отново ще заспя.

И действително се събудих… Взех всичко, което беше на стола, и го скрих на по-сигурно място: в библиотеката, зад тежките томове на енциклопедията, до които у нас никой никога не се докосваше.

Никой освен мене… А сега аз вечер започнах да изучавам енциклопедията. Нали ако отидем двамата на острова, Власов няма да може през цялото време, без да затвори уста, да разказва разни интересни истории. Той ще се измори и изобщо ще му бъде скучно с мен. Аз също трябва да разкажа нещо необикновено.

Така започнах да чета енциклопедията и даже да преписвам това-онова от нея в една тетрадка.

Научих например, че китовете, които понякога завършват живота си със самоубийство, се делят на две семейства: на гладки китове и на ивчести. Много ми харесва думата „ивчести“. Научих също, че знаменитите китови мустаци са разположени не там, където растат мустаците на хората — тоест не под носа, а в устата!

В енциклопедията пишеше точно така:

Китовете имат вместо зъби система от двеста до четиристотин рогови пластинки, наречени китови мустаци, които висят от напречните гънки на небцето…

Тези редове вписах в тетрадката.

Ами ако за мое щастие Власов не знае всичко това? Тогава аз ще му го разкажа!

 

 

Днес малко останах в клас. Князев беше организирал събрание на тема: „Спортът — облик на нашето училище!“.

Разказах им, че скоро с Власов ще се отправим на далечно пътешествие. Нали не ми беше забранено да го казвам на децата.

Само на Маечка нямам право да говоря. Защото от нея мама веднага ще разбере. А ако мама разбере, много ще се изплаши и никъде няма да ме пусне.

Децата много ми завидяха. Князев даже каза, че по този начин се укрепва връзката между различните поколения. Значи аз според него съм едно поколение, а Власов — друго! С други думи, завърнах се у дома в прекрасно настроение.

Когато пристигнах, Власов беше вече у нас. Отбил се по-рано: искал е да ме свари сам. Но вместо мен сварил Маечка: тя беше изпозабравила всичките си приятелки и след училище летеше като ракета към къщи.

Струва ми се, че тя иска и Власов да се черви и поти в нейно присъствие както всички други момичета. А успя да постигне съвсем друго: вбесяваше Власов! Даже той — най-добрият спортсмен в цялото училище! — не издържа: когато влязох в стаята, той не седеше до масата, както обикновено, а крачеше из стаята, целият зачервен и развълнуван. Точно такъв какъвто беше, когато стана от пода и се закачи за стола. Или даже още по-развълнуван!

Навярно й се бе скарал както трябва, защото тя му отговаряше нещо също много развълнувано. Но когато аз влязох, тя изведнъж замълча, смути се и седна на дивана. Нашата Маечка да се смути! Това никога досега не е ставало! Навярно е осъзнала, че ни пречи. В такава работа, която не би могла да разбере! Защото на необитаеми острови никога не е била. И толкова по-малко е нощувала!

Власов веднага дойде при мен и тихо, шепнешком ми каза:

— Кеша, изтичай, моля ти се, бързо до нас. Там, на масата, до мастилницата, има компас. Мисля, че днес много ще ни потрябва. Само че тичай веднага. Не се бави!

„Аха — мисля си аз, — значи е убедил Маечка! Повече няма да ни пречи! Днес ще набележим пътя. Ще се науча да управлявам русалка, да си служа с компас… Всичко това ще ми е необходимо за пътешествието.“

Власов искаше да ми напише на едно листче адреса си, но аз го спрях:

— Кажи го, ще го повторя и ще го запомня!

„Нека — мисля си — да знае, че имам добра памет! Че мога с всякакво поръчение да тръгна на разузнаване: всичко веднага ще запомня и точно ще го предам!“

Власов не живееше чак толкова далече, но аз въпреки това хукнах през дворищата, за да съкратя пътя. На едно място вратата беше затворена и аз я прескочих и отново побягнах. И дори не забелязах, че в дома на Власов има асансьор. Видях го после, когато вече слизах надолу. А до шестия стаж се изкачих за миг!

Позвъних три пъти, както Власов ми беше казал, но никой не ми отговори. Тогава звъннах веднъж, после два пъти: може, помислих си, някой от съседите да е вкъщи. Така или иначе, никой не ми отвори. Залепих ухо до ключалката, но не чух никакви стъпки. Само чешмата в кухнята капеше… Единствено това се чуваше.

Но пътешественикът трябва да бъде настойчив и упорит. Той е длъжен да намери, издири и достави всичко, което му е необходимо! Пък било под земята или под водата!

И аз твърдо реших да не се завръщам без компас вкъщи! Навън много хитро поговорих с портиерката. И тя просто след минута ми съобщи, че майката на Власов работи съвсем наблизо — в домоуправлението.

Слязох в полусутерена и веднага познах майката на Власов, въпреки че никога преди не бях я виждал. Власов беше висок, широкоплещест и красив, а майка му беше слабичка, нисичка, съвсем незабележима и при все това много приличаше на сина си.

Обясних й каква е работата, но тя ме гледаше някак подозрително, с недоверие. Тогава й казах номера на нашето училище, името и презимето на класната ръководителка на Власов, имената и фамилиите на някои негови съученици и даже споменах, че нашето училище е на първо място в района по спортна дейност. Власов ще бъде много доволен, когато разбере, че аз тук като истински следотърсач съм проявил находчивост. Спечелих доверието на майка му!

Накрая тя се убеди, че аз съм аз и че съм дошъл от името на Власов с поръчение лично от него.

Взехме асансьора и се качихме на шестия етаж. След няколко минути компасът беше вече в ръцете ми: кръгличък, такъв един лъскавичък… Когато се връщах обратно, през целия път го поглаждах с ръка.

Отново се промъкнах през дворищата, прескочих вратата и запъхтян дотичах у дома. Но там нямаше никой…

Не вярвах на очите си. Погледнах под масата, зад бюфета, зад библиотеката.

Нямаше никой…

Но как така?

Сигурно Маечка е казала на Власов нещо такова, че той не се е стърпял и си е отишъл. Не трябваше да ги оставям сами. Не трябваше…

Сега къде да тичам? Къде да търся Власов?

И реших все пак да чакам у дома: може би ще се върне? А за да минава времето по-бързо, седнах и описах в дневника си всичко, което се случи днес.

Чаках дълго.

Успях да опиша в дневника си всичко, което ми се случи сутринта и през деня. След това на отделно листче написах съобщение, че ние с Власов, първи сред всички хора на Земята, сме прекарали цял ден и цяла нощ на Острова на футболното игрище.

Пъхнах хартийката в празна бутилка от „Есентук“, който баща ми пие, преди да обядва, а Власов все още не се връщаше…

Най-после се звънна. Изтичах да отворя. Беше Маечка. Но отначало трудно я познах: Мая беше някак си странна. Каза ми „благодаря“ за това, че й отворих вратата.

По-рано никога и за нищо не ми е благодарила.

— Сам ли си, Кешенка? — попита тя.

Аз за малко не паднах… Всякога съм бил просто „Кешка“, понякога даже „Инокешка“, защото цялото ми име е Инокентий. „Навярно иска да изкупи греховете си! — реших аз. — Изгонила е Власов, а сега се е опомнила и се подмазва. Тая няма да я бъде!“

— Каза ли на Власов нещо такова, което да го накара да си тръгне заради тебе, а? Признай!

— Да си тръгне заради мен? — с една такава глупава усмивка повтори въпроса ми Маечка. — По-добре кажи, че той дойде заради мен.

— Къде?

— Тук, у нас.

— Кога?

— Ами горе-долу преди десетина дена… Точно кога не помня.

— Ха-ха-ха! Ти да не си се побъркала? Отначало той дойде да ми помага по физкултура. Казвай къде е отишъл!

— Там където и аз.

— Където и ти?

— Разбира се. Ние двамата отидохме на кино.

— На кино?! Но нали той ме изпрати за компаса!

— То е, защото когато ти се върна от училище, той още не беше успял да ме убеди. Аз отначало отказвах да отида…

— И той те убеждаваше?!

— Не се сърди, моля те. Още не можеш да разбереш тая работа.

— Лъжеш! Ти винаги лъжеш! — извиках аз.

И, кой знае защо, погледнах със злоба портрета на баба ми, от която, както казват, в нашия род са се народили красавици по женска линия. Грабнах компаса от масата…

След няколко минути вече летях през същите дворища, които бях прекосил през деня. И прескочих същата онази врата…

Вратата ми отвори Власов.

— Ходил ли си с нея на кино? Вярно ли е? — още от прага го попитах аз.

— Почакай… Сега ще ти обясня всичко.

— Ти си идвал вкъщи заради нея, така ли? Никой не ти е поръчвал да се занимаваш с мен? Кажи, нали не ти е поръчвал?…

— Почакай, Кеша… Ти си мъж. Трябва да разбереш…

— А на пътешествие ще отидем ли? Кажи, ще отидем ли? Или изобщо няма такъв остров?

— Остров има. Има такъв остров. Виждал съм го с очите си. Само че там, разбираш ли, правят градския плаж. Докараха дървени скари, построиха лавки… Така че ние с теб закъсняхме… Но аз мисля, че ти ще се попечеш на този плаж. Ще отидеш дотам с речния трамвай. Така е много по-бързо отколкото с лодка и много по-удобно!

— По-удобно! Аз вече казах на всички деца! Готвех се. Така го чаках…

Повече нищо не казах. Просто не можех…

И прелетях от шестия етаж надолу за някаква си секунда. Той не успя да ме догони.

— Извинявай, Кеша. Ти си мъж. Трябва да ме разбереш. Просто не знаех, че толкова ще се разстроиш. Не мислех. Не очаквах…

Той вече не говореше нестройно, спирайки се на всяка дума, а объркано и бързо и думите му връхлитаха една върху друга.

— Но ако искаш, ще отплуваме на острова. Сега още никой не се пече… Ще отплуваме! Първи! Искаш ли? Ще вземем русалката и ще отплуваме. Искаш ли, а?

— Никъде няма да тръгна с теб, Кубарков, никъде! Защото ти си лъжец и измамник!

Кубарков беше неговото истинско фамилно име.

— Искаш ли да отплуваме?… Ако искаш, да отидем за гъби? Или за риба? А ако искаш, вземи този компас. Завинаги… Той ще ти потрябва. Ако искаш…

— И без него ще намеря пътя!

Обърнах се и мушнах компаса в ръката му.

И тогава забелязах, че устните му треперят. Аз даже се поспрях.

— Само не казвай на Мая… Не й казвай, че се пошегувах така. Че съчиних всичко това за необитаемия остров… Не й го казвай. Много те моля! Не казвай…

И аз нищо не казах на Мая. Нито дума.

Но на пътешествие с него не отидох. И никога няма да отида. Никога!…

Бележки

[1] Русалка — вид спортна лодка за двама гребци. — Б.пр.

Край