Анатолий Алексин
Съчинението

След като прочете всичко от световната детска литература, подходящо за неговата възраст, Дима се залови за книгите, предназначени за други възрасти.

— Защо не си заключваш библиотеката? — рече мама на баща ми.

— Да заключвам книги — това е кощунство! — каза татко. — Те никому все още не са причинили вреда.

— А може би трябва да отхвърлим и понятието „дете“? — попита мама. — Щом на тринадесетгодишния е позволено същото, което и на тридесет и пет годишния?

За справедливото разрешение на спора Дима винаги се обръщаше към баба си. В най-големия разгар на родителските дискусии, касаещи неговата съдба, той с отчаяние в гласа произнасяше: „Хайде кажи ти!…“. И спорът веднага прекратяваше — баба му говореше така бавно и тихо, че трябваше да се вслушват в гласа й. Като се включваше в спора, тя най-често задаваше въпрос, отговорът на който криеше в себе си неговото разрешение.

— Ти в кой клас прочете „Ана Каренина“? — попита тя мама.

— Не помня.

— Но аз помня. В шести…

— Виждате ли! — възкликна Дима. — Пък аз още не съм я чел!…

— Децата не трябва да повтарят грешките на родителите си — се осмели да възрази мама. — Книгата, прочетена не навреме, може завинаги да остане безинтересна.

— Случва се — съгласи се баба. — Но ти не се вълнувай… Аз ще наглеждам.

Дима се залови най-напред за „Болшая енциклопедия“. Сети се, че ако прочете тия тежки томове, в които пише за всичко на света, веднага ще стане всестранно образован човек.

Като овладя за десет дни тома с буква А, Дима престана да спи спокойно. Радости и трагедии, открития и сражения, станали през различни години и епохи, но сякаш обединени от началните букви на своите имена, се смесиха в главата му, преплитаха се, нахвърляха се едно върху друго.

И въпреки това Дима, след като въздъхна, се залови за втория том. Отначало реши да го прелисти, да разгледа картинките. И неочаквано спря. Между 77 и 78 страница лежеше двоен лист, откъснат от обикновена тетрадка на редове, изписан с непознат почерк: „Писмо до 1972 година. Съчинение на Владимир Платов, ученик от 9-ти «б» клас“.

— Бабо! — от изненада викна Дима.

— Какво има? — се чу гласът на баба му от другата стая.

— Нищо… Аз просто така. Исках да проверя спиш ли, или не.

— За щастие не спя. Иначе щеше да ме събудиш.

— Извинявай, моля ти се…

Дима реши най-напред да прочете писмото сам. Като съдеше по заглавието, ученикът от 9 „б“ клас е трябвало да го адресира не до някой човек, а до годината. Още първите редове обаче свидетелстваха, че ученикът не се е подчинил напълно на темата, формулирана от учителката…

„Скъпа Валя! Мария Никитична иска да се обърнем към годината, а аз се обръщам към тебе, към тебе, която живееш в същата тази година!

Трийсет години минаха, откакто съм написал това писмо. И ето ти го четеш… Представи си, че съм до тебе — това е чудесно! — и разговаряме.

През това време се случи главното: получих отговор на въпроса, който ме измъчваше през ученическите години. Вкъщи, в час и през междучасията мислех: «Все пак кого обича — Льошка Филипов или мене?». Сега отдавна вече зная, че обичаш мене, а с Льошка разговаряше през междучасията, просто за да ме накараш да се вълнувам. И още — защото и двамата бяхте в литературния кръжок. Това беше единственото, което ви свързваше по онова далечно време. Сега аз със сигурност зная…

През всичките тези трийсет години бях ужасно щастлив, че ти обичаше мене, а не Льошка Филипов, макар той да е хубаво момче. (Сега вече хубав зрял мъж.) Съчувствах му през всичките тези трийсет години. Но какво да се прави, Валечка! Щом ме обичаш… Нищо не може да се направи, нали?

Никога не съм мислил, че мечтите могат да се сбъдват с такава математическа точност! Ние с тебе работим в една болница — ти на единадесетия етаж, а аз на десетия…

Днес заедно оперирахме болния. Повиках те на помощ и ти дойде. А после заедно слязохме долу, където чакаше неговата майка, и й казахме: «Всичко е наред!». Тя не повярва, зарида… А ние започнахме да я уверяваме: «Опасност няма. Вече няма!…». Струва си да се живее на земята, за да имаш възможност поне веднъж да кажеш това. Съгласна ли си?

После се върнахме у дома… Малката Валя, нашата дъщеря, готви последните си изпити за института. Не зная за кой… Но това няма значение! А Серьожа, нашият син, е отишъл на мач. Изобщо той се увлича от спорта. Дори ти се струва, че повече отколкото трябва. Прилича на баща си!… Поне това да ти е утешението. Нали ме обичаш…“

Тук съчинението свършваше.

— Бабо! — викна Дима.

— Какво?

Дима мълчеше. Баба му се появи на прага… Казваха, че някога била много весела. И даже обичала да пее… А после станала мълчалива и, изглежда, през цялото време мисли за едно и също нещо. Мисли, мисли… Промени се през онзи февруарски ден на четиридесет и пета година, когато дойде известието за гибелта на сина й Володя.

Тя винаги беше уверена, че единственото, което не може да се преживее, това е смъртта на децата. Тя не я и преживя… Умря нейната веселост; замлъкнаха песните, помръкнаха очите й. И чак след много години, когато се роди внукът й Дима, животът сякаш се върна при нея. Но не онзи, който беше по-рано, а съвсем друг… Тя стана баба.

— Това е… негово съчинение — каза Дима и подаде двойния лист.

Баба му го прочете. После, още веднъж… И отново. Дима чакаше. А тя движеше погледа си по редовете и на Дима му се струваше, че това никога няма да свърши.

— А къде е тази Валя? — попита той тихо.

— Валя Филипова? Както и по-рано… живее над нас на шестия етаж.

— Филипова?! — попита отново Дима.

— Ами да…

— Омъжи ли се за Льошка?

— Мъжът й се казва Алексей Петрович — отговори баба.

— Този ли е… който на всички отстъпва път в асансьора, а после самият той не влиза? Някакъв чудак!

— Интелигентен човек — възрази баба. — Ти и нея познаваш. Веднъж, когато имаше висока температура, я повикахме. Сложи ти инжекция… Спомняш ли си?

— Как не! — каза Дима и се пипна за същото онова място. — Хирург ли е?

— Не, педиатър.

— Каква?

— Детски лекар.

— И той ли е лекар?

— Преподава литература. Като че ли в институт.

— Е да… Та той е бил в литературния кръжок! А синът им е един такъв висок и недодялан, нали?

— Много талантливо момче — каза баба.

— Откъде знаеш?

— Учи аспирантура. Казва се Володя…

Когато се мръкна, Дима слезе долу и започна да дежури на двора до входа. Хората се връщаха от работа… Някои бързаха така, сякаш вкъщи ги очакваше изненада. Други вървяха бавно, размишлявайки за нещо, сякаш не можеха да се откъснат от работата си.

„Володя е мечтаел да се връщат вкъщи заедно… — си спомни Дима. — Добре ще е, ако днес се върне сама!“

Тя пристигна с бял автомобил с червен кръст.

— Само ще се обадя на моите мъже, да не се тревожат, и веднага ще се върна — рече тя на шофьора.

— Вечеряйте — посъветва я той.

— Тогава може би и вие?

— Аз вече ядох…

Дима влезе във входа след нея и тихо, смутено каза:

— Извинявайте, моля…

— Какво има? — попита тя с тревожно съчувствие, сякаш предполагаше, че се нуждае от медицинска помощ.

— Имате писмо!

— Аз?

Той за пръв път я разгледа, макар лампичката над вратата на асансьора да светеше слабо.

Очите й бяха добри, учудени.

— Писмо?… За мене? — Тя пъхна пръст в илика на палтото си, под което се виждаше краят на бялата престилка. На главата си имаше бяла шапчица, която — Дима отдавна беше забелязал това — много подмладява жените лекарки и винаги им прилича.

„Все още е красива…“ — помисли, кой знае защо, с огорчение Дима и й подаде съчинението на Володя.

— Прочетете го…

— Какво е това? — с несдържано любопитство попита тя, сякаш очакваше тегленето на някаква лотария.

— Това е писмо. Прочетете го…

— Добре! Само че да се качим у дома — предложи тя, — че тук е тъмно.

— Не, по-добре тук… — каза Дима.

Неговият глас я накара да наостри слух. Тя отвори куфарчето и си извади очилата.

„Само дано никой не влезе и да й попречи! — мислеше Дима. — Дано никой…“ Той даже се притисна с гръб към вратата, готов да задържи неканения пришелец.

Тя свали очилата си… Бялата шапчица вече не я подмладяваше толкова. И започна да се качва бавно по стълбата, забравила, че има асансьор.

— Кажете, моля… — с пресекващ глас извика след нея Дима. — Обичахте ли го?

Тя се обърна.

— Обичахте ли го? — почти шепнешком, учудвайки се на собствената си храброст, повтори той.

— Обичах го — отговори тя. Направи няколко крачки, отново се извърна и добави: — И завинаги съм му благодарна.

— За какво? — попита Дима.

— За всичко — тихо каза тя. — За всичко…