Георги Величков
В търсене на метафизичното (не)съвършенство

„Портрет на твореца като стар“ е последният роман, който Джоузеф Хелър написва, преди да почине през декември 1999 г. Болен от рак, предчувствайки края си, Хелър се опитва да обобщи многогодишната си практика на романист, да завърши с достоен финал творческата и житейската си биография.

А тази биография не изобилства с външни „интересии“, тъй характерни за поколението американски писатели преди него, които трябва да сменят десетки професии, да се блъскат с различни дейности — от продавачи на вестници до земеделски работници и, натрупали богат жизнен материал, да го „употребят“ в книгите си. Роден през 1923 г. в Бруклин, Джоузеф Хелър участва като летец във Втората световна война. След войната учи в Ню Йорк и Колумбия, две години преподава в Пенсилванския държавен университет, после работи в рекламните отдели на „Тайм“, „Лук“ и „Мак-Колс“. Тогава замисля и „Параграф 22“, пише го осем години и когато романът излиза през 1961 г., успехът е зашеметяващ. Месеци наред книгата оглавява класацията на бестселърите, изкупува се в милионни тиражи, светкавично е преведена по цял свят, филмирана е в Холивуд, превръща се в „знакова“ книга заедно с „По пътя“ на Джек Керуак и „Спасителят в ръжта“ на Селинджър. Кърт Вонегът, чиято „Кланица 5“ е не по-малко прочута, пише без завист: „След като бяха издадени и предъвкани от нас хиляда «аероромани» за Втората световна война, той ни предложи хиляда и първия, чийто герой след време признаха за върховно постижение в изображението на трезвомислещия безумец.“

Джоузеф Хелър не е от най-плодовитите автори. Ето как изглежда творческата му биография: „Параграф 22“ (1961 г.), пиесата „Ние нападнахме Ню Хейвън“ (1967 г. — We Bombed in New Haven), „Делото Клевинджър“ (1973 г. — Clevinger’s Trial), „Нещо се случи“ (1974 г.), „Чисто злато“ (1979 г.), „Бог знае“ (1984 г.), „Не е за смях“ (1986 г. — No laughing matter, в съавторство със Speed Vogel), „Игра на въображение“ (1988 г.), „Залезът“ (1994 г.), „Сега и тогава: от Кони Айлънд до тук“ (1998 г.), „Портрет на твореца като стар“ (2000 г.).

Пиесата се играе с известен успех на Бродуей, романите му се посрещат с добронамерено любопитство от публиката и с повече или по-малко хвалебствия от критиката, но около всеки от тях витае атмосферата на неудовлетвореност. Триумфът на „Параграфа“ се изплаща със задна дата: всички очакват от Хелър да повтори или дори да надмине шедьовъра си. Уви, върховите постижения в повечето случаи остават единствени. И жалко — всеки от тези романи е великолепна литература и без базата за сравнение би предизвикал по-ласкави и бурни отзиви.

Тежко преживява Хелър нарастващото мълчание около името си, но със себеотрицанието на истински творец продължава посоката, избрана още с „Параграфа“. Колкото и да са различни романите му по сюжет, по социалния статус на героите, по време и място, те си приличат в едно — рушат илюзии. Рушат миражите на американската мечта. Рушат митовете за свобода и демокрация. Репликата на Брус Голд от „Чисто злато“: „Всичко е тръгнало наопаки“, издава отвращението на Хелър към хаоса в системата, тя е характерна за цялото му творчество.

Почти всички големи американски писатели се докосват, къде явно, къде завоалирано, до тази тема, но Хелър я разработва с неизчерпаема духовитост, като гротескова игра на марионетки. От романите му блика неподправен, заразителен хумор, но с всяка следваща книга той става все по-мрачен. Вместо блестящите фойерверки от остроумия и каламбури, вместо каскадите от елегантно-абсурдни сцени се вместват ирония и сарказъм, стигащи до безнадеждност. И смехът угасва в предусещането на сълзите. Затова и „Ню Йорк Таймс“ (по повод смъртта му) определя Хелър като „мрачен писател сюрреалист, духовен водач на цяло едно поколение“.

Ако се съди по последния му роман — „Портрет на твореца като стар“, писателят май не би бил съгласен с подобна оценка. И възхитително, и поучително е да прочете човек как разрушителят на илюзии се мъчи да запази собствените си илюзии, макар да разбира тяхната призрачност. Какви усилия полага, за да съхрани творческия си тонус сред умората на старостта. Как се залъгва, че упадъкът на писателя се дължи на отслабването на волята, а не на таланта. Както често се случва, субективното мнение на Хелър за самия себе си не се покрива с образа му, какъвто се извайва от текста. Такова „разминаване“ има и в „Хенри Беч“ на Ъпдайк, споменато от Хелър сякаш за оправдание.

За последното негово произведение американските критици пишат ту че е недоизпипано, ту че е недоредактирано, мил евфемизъм за недовършеност. Не се наемам да гадая дали и какво би „довършвал“ Хелър. Самият той споделя, че писателят винаги се стреми към съвършенството, а на определена възраст осъзнава, че то е невъзможно и че малките несъвършенства носят свой собствен аромат и чар. Стига да знаеш как да ги използваш. Справка: всички гениални творци — от Сервантес до Салвадор Дали. „Люлеещата се“ конструкция на „Портрета“ е характерна за Хелър — никой негов роман не се крепи върху строга фабулна нишка. Многото теми, уж несвързани помежду си, но които винаги се събират накрая в логичен финал, също са един от очарователните „недостатъци“ на писателя. Едва ли някоя от тези му особености би послужила като аргумент за недовършеност. Тъй че „Портретът“ е сякаш пореден епизод, макар и последен, в творчеството на Хелър.

И все пак — не съвсем. Наричат го роман, но той може да бъде определен и като своеобразна автобиография, разказана от трето лице, и като пространно есе върху писателския занаят. Не обаче, жанровата му смесица го отличава от другите романи — тя е само начин да се осъществи специфичната идея. В „Портрета“ Хелър прави безмилостна равносметка на творческия и житейския си път. Наистина — индиректно, но това пък му позволява да избегне самосъжалението, да говори за „трагедията“ си като страничен наблюдател. Автобиографичните прилики с главния герой, възрастния писател Юджийн Пота, са очевидни. И Пота се прочува с първия си роман, и той губи малко по малко популярността си след него, за да се озове на седемдесет и шест години в задънена улица, където търси темата за новото си произведение.

Хелър определя отправната точка на това търсене така: „Творецът, който живее достатъчно дълго (най-вече онзи, който реди проза за литературата или театъра), неизбежно стига до един етап в живота си, когато усеща, че вече не може да напише нищо ново, но желанието му за писане остава.“

Оттук нататък „Портретът“ сякаш се развива като едно ловуване на „темата“ — духовно приключение в безброй вариации. От разговорите с жена си, с бивши свои гаджета, с редактора и литературния си агент, с личния си доктор, Пота получава по някоя идея, бързо се въодушевява от нея и още по-бързо я зарязва. За да завърши произведението си с двусмисленото изречение „… а после се зае сериозно да обмисли книгата, която току-що прочетохте“.

Можем да разберем горчивата ирония на този пародиран хепиенд, ако наистина сме прочели книгата. Защото темата й не е в търсенето на тема, а в непреодолимото желание за писане и гибелните последствия за авторите. Желание, което постоянно пришпорва твореца към непостижимото.

Неслучайно заглавието на романа „Портрет на твореца като стар“ репликира „Портрет на художника като млад“. В това свое произведение дори Джеймс Джойс, един от трите кита на съвременната модерна проза, не е успял да постигне така желаното „метафизично съвършенство“, което вдъхновява всяка творческа младост. И завършва живота си в отчаяна самота и пиянство.

Неслучайно Хелър кара Пота, а всъщност себе си, да се залавя с осъвременени пародии на „Метаморфозата“ от Франц Кафка и „Том Сойер“ от Марк Твен. Човешкият абсурдист пише творбите си, без дори да мечтае, че ще ги види напечатани и нарежда на приятеля си Макс Брод да ги изгори след смъртта му.

Американският „веселяк“ пък умира в мизерия, подведен от измамата да спасява западащата си известност с поддържан чрез дългове разкош.

Към края на романа Пота изнася лекция, озаглавена „Литература на отчаянието“. Не отчаянието на героите в произведенията на известни писатели, а отчаянието на самите автори. Поразително дълъг и потискащ е списъкът на тия, които са страдали от депресии, алкохолизъм и наркомания, които са се самоубили, които са свършили в самота, в нищета, в приюти за бедни. Пота (Хелър) го обяснява: „Уви, действително върху живота на самия писател влияят фактори, които почти неизбежно създават усещането за поражение, разочарование, безнадеждност… и най-вече за неудовлетвореност. Първият от тези фактори е самата работа или по-скоро съмнението, че тя може да бъде продължена.“

Кръгът се завърта в своята безнадеждност. Екзистенциалната нужда да пишеш погубва своя носител. Примирението с несъвършенството и ефективното му използване не намаляват безпокойството. Дооформя се абсурдът — книгите на писателя вече са класика, името му ще остане за поколенията, а той все повече потъва в унинието на своето поражение.

Така интерпретирана, „автобиографията“ на Хелър наподобява биографиите на всички значителни писатели. Но и в „Портрета“ авторът на „Параграф 22“ успява да прояви своята изобретателност и да открои себе си.

Не мога и не искам да проследявам разнообразните асоциации, хапливите намеци, шеговито-сериозните сексуални „проблеми“, миналото като сънища и сънищата като реалност, които изграждат образа на Пота (Хелър) като човек и творец. Тях оставям на читателя.

Длъжен съм обаче да добавя още нещо.

Макар и „мрачен писател сюрреалист“, Хелър не ни натрапва песимизма си. Той знае да го прокара с усмивка, наистина тъжна, да го разреди с хумор, наистина невесел, да го разпръсне в игриви ситуации, наистина сюрреалистични. „Портрет на твореца като стар“ ни подготвя за нашето собствено поражение, каквото представлява в края на краищата всеки човешки живот, но без страх от смъртта, с милост и състрадание.