Алекс Болдин
Чопър

„Замърсеното тяло поддържа духа неспокоен“

Лозунг в обществена баня от 1969 г.

Дремя некачествено пред градската баничарница. Мъгливо и влажно е. До мен са още трима мои събратя, естествено, от моя пол. И тримата са с отхапани уши, по-точно е да се каже с белязани уши, защото всеки минал през общинския ветеринар, е с ухо отрязано на триъгълник в горната си част и с една отчайваща липса на мъжественост, която в първия момент притеснява, но с която постепенно се свиква.

Абе, какво да ви кажа, животът е суров за нашия кучешки род. Човешките същества са взели мерки нашата популация да намалее по един брутален и кучененавистен начин.

Гладен съм, много гладен и жаден. Муцуната ми е заровена във влажната рижа козина, носът ми е почти сух, признак на телесно неразположение. Близвам с език едната от лапите си. Боли! Измръзнала е през отминалата зима. Ледът и калта са възпалили меката възглавничка, а между ноктите е започнало да гнои, но какво да се прави? Да се иде на ветеринар!? Това са пълни глупости! Помияр като мен не ходи на ветеринар, освен ако не е домашно куче и ако стопанинът не благоволи да го стори. Така че ближа си болната лапа и задавено скимтя от болка.

Имам си и една покровителка. Тя живее в кооперацията, където е градската баничарница. Тя ми хвърля чат-пат по някой комат сух хляб и ме гледа как го ръфам с настървение. Днес обаче я няма и от моето втренчено гледане към терасата няма файда.

Някаква млада госпожа слиза от малката си синя кола, поглежда ме и състрадателно казва:

— Пак ли те лъже оная ма, мамо?… Не гледай нагоре, тая мръсница няма да те нахрани, ето, вземи! — и ми хвърля парче от нещо извънредно вкусно, което идентифицирам като най-божествената храна на света. Тя го нарича „салам“. Може и така да се казва, може, но илюзията е кратковременна, а вкуснотията стига колкото за един зъб, за едно сладостно преглъщане и свършва. А после?… После животът продължава в същото русло — глад, глад и пак глад.

Сега лежа пред градската баничарница, поемам с опиянение аромата на прясно печащите се банички и мечтая за рая. Ако не знаете, ще ви го кажа, че един кучешки рай е пълен с всякакви вкусни неща. Най-напред това са броениците от суджуци, които всеки ден наблюдавам на терасата на моята покровителка. После, да не объркам нещата, идва ред на малката сергийка пред входа на железопътната гара. Там се пекат едни малки парченца месо, които ме карат да вия от мъка. Накрая е това заведение с банички, ароматът на които усещам от почти километър разстояние.

Тук е постоянното ми местопребиваване. Щом се опекат вкусните банички и почва да се точи навалица от народ. Всеки купува, мляска, преглъща, а с него в синхрон преглъщам и аз. Има и едно доста голямо кошче за смет, досами входната врата, в което освен мазните хартийки някои хвърлят и парчета от банички. Това всъщност е и моят щастлив миг, защото гладната ми муцуна неизменно се насочва към него, рови щателно и накрая изважда желаното късче.

Нахалниците около мен решително биват нахапани от същата тая моя гладна муцуна и по тоя начин се осъществява равновесието в природата — някои се наяждат, а други — не.

Единственото неприятно нещо в минутите след блаженото хапване е, когато почнат да ме хапят ония нищожни малки същества, набити в козината ми. Ужасни са, повярвайте ми! Лявото ми ухо, не онова, белязаното, а другото, е разкървавено от чесане. Тая мъгла, която сега пълзи навсякъде, сякаш им действа като енергиен стимулант. Те впиват смукала в мен, бодат, смучат, късат и извършват всякакви възможни издевателства над бедното ми тяло. Бръскам, за да ги отърся от себе си, но те напук още повече освирепяват, сякаш дяволът ги дирижира. Ужас! В тоя момент обаче съм така изнемощял, че нямам възможност да сторя и най-малкото движение. Нека хапят! Мамка им! Около мен е някаква вакханалия, защото и моите събратя също са нападнати от тях. Скимтят, чешат се, от време на време излайват от отчаяние, но на кой ли му пука за нас?

Сега, в тоя момент, когато баничките все още не са опечени и навалицата от хора не е започнала да приижда, искам да ви разкажа накратко моята история на куче помияр.

Казвам се Чопър, по-точно Чоупър, защото, както се изрази оня мой млад кръстник, съм приличал на едноименния английски герой от не знам кой си телевизионен сериал.

Роди ме Дейзи, моята сладка майчица от чистокръвна улична порода, смесена с породата на селски пришълец. От цялото котило оцелях само аз, защото бях извънредно напорист и нахален. Изпохапвах де що биваше около мен, но докопвах хранителното късче месо или кокал, предложено според случая. Ма Дейзи нямаше нищо против моята лакомия, освен когато се настървявах на повехналите й цици. Тогава получавах малък, но запомнящ се урок от кърваво ухапване. Имаше какво да се учи от Ма Дейзи. Благият й поглед ме галеше и успокояваше едновременно. Колко е важно да получаваш такъв нежен майчински поглед от най-ранно детство. Чувстваш една силна закрила и доверие, което не може нищо да замени.

Обаче в един страшен миг Ма Дейзи изчезна. Скимтях и я търсех. Нямаше я. По-късно видях тялото й до контейнера с боклук. Беше я блъснало едно от онези ръмжащи и смрадливи животни, които и до ден-днешен не мога да понасям. Видях я и изтръпнах. Нямаше я вече моята Ма Дейзи. Побутнах я с нос — не мърдаше. Беше студена като камък. Тогава мъката в мен се отприщи и завих от отчаяние.

Надали можете да си представите как се чувствах. Виех към нощните светила, а навсякъде около мен бе тъмно. Накрая някой отвори прозорец и хвърли по мен пиратка. Трясъкът й така ме стресна, че се вкамених. Побягнах надалече и повече не се върнах при това място.

Един от най-ярките спомени от детството ми бе огромната шатра на гостуващия цирк.

През един топъл юлски ден до слуха ми достигна гърлено звучене от едно бавно движещо се същество, което обикаляше улиците на града. То кръстосваше насам-натам и огласяше с ехото си надлъж и шир всички крайни квартали.

Моето любопитство, като на всяко малко куче, беше безмерно. Веднъж видял това странно животно, в душата ми нещо трепна и ме понесе след него като летен пролетен ветрец. Следвах го навсякъде.

Привечер то спираше до оная огромна бяла шатра, на върха на която се мъдреше голям син надпис „Цирк Глобус“. По-долу пък, с по-малки червени думи светеше друг надпис: „25 години народна власт — 25 години цирк“. Тези думи не ми бяха много ясни, но чух от един човек да казва, че били „голяма работа“. Голямата работа бил точно червеният надпис и като голяма заслужавало да й се смеят всички. Той се смееше, с него се смееха и други хора, докато не дойдоха някакви злобари, облечени в зелено. Те надуха свирки, извадиха гумени прътове и започнаха да бият хората. После всичко затихна и циркът започна със силна фанфарна музика. Аз, естествено, се мушнах под шатрата, пропълзях напред и се озовах в краката на хората от първия ред.

Беше извънредно интересно, погледнато от всяка гледна точка, включително и от кучешка. Отпред на арената се премятаха някакви пъстро облечени хора, нацапани с червена боя и с големи топчести носове. Тичаха някакви дребни дългоопашати кончета, въртяха се огромни животни с големи носове.

В един момент цяла банда мои събратя изскокна отнякъде и шеметно затича в кръг.

Не издържах. Подскокнах от мястото, където лежах, и затичах заедно с тях. Естествено, че ме забелязаха. Всички се спуснаха да ме гонят. Хората свиреха и се смееха отвсякъде. Дребните ми братовчеди бяха по-бързи от мен, настигнаха ме и като се започна една вакханалия… Те хапят, аз хапя и т.н., докато някой ме сграбчи и понесе извън шатрата.

Кротувах в ръцете му, защото не знаех накъде ще се обърнат нещата. Ами ако се обърнат на бой? Така че кротувах. От време на време изскимтявах, ама тихичко, за да не дразня оня, на когото бях в ръцете. След като ме изнесе от шатрата, той спря, завърза ме с конопена връв и чак тогава ме пусна. Чаках с трепет новите прищевки на съдбата. Отнякъде се появи малко момче, погали ме, почеса ме зад ушите и проточи:

— Чоопъър! Чоупър!… Така ще се казваш и ще станеш велик цирков артист. Я да видим колко високо можеш да скачаш?… — каза то, шляпна ме с една тънка пръчица и аз, за моя най-голяма изненада, подскокнах. После още веднъж и още веднъж…

— Има заложби! — отсече големият човек, който ме носеше. — Ще стане!

Така се продължи цяла седмица. Накрая ми писна и взех да клинча. Обаче пръчката бе сменена с по-дебела и като заигра, я по лапите, я по гърба… игра дотогава, докато започнах отново да подскачам.

Бре-е-е-й! Тегло! След известно време на обучение ме изкараха и на арената. Тичах с другите събратя, подскачах, премятах се, ходех на задни лапи, а публиката пляскаше от възторг. Възторгът обаче не бе взаимен. Моя милост изпитваше една странна досада и тъга. Всичко вървеше насила и под чужда воля. Самочувствието ми увехна и посърна като настроението на стар пес, на когото не стига трудов стаж за пенсия. Искаше ми се да се разхождам на воля, да гледам слънцето и белите облачета, да усещам ветреца в козината и да слушам как жужат пчелички и пеят птички.

Накрая успях да избягам от омразния ми цирк. Беше през една ясна звездна нощ. Дресьорът имаше рожден ден. Беше поканил цялата акробатична трупа. Пиеха и пееха, вдигаха наздравици и си пожелаваха светло бъдеще. Малкият му син пък се бе увлякъл в нощен риболов. То в нашата градска речица какво ли можеш да хванеш? Дори и жаби няма, но той обикаляше вирчетата, святкаше с малко фенерче и замяташе детския си прът с надеждата, че ще хване акула. Хвърляше въдицата къде със стръв, къде без стръв, колкото да върви процедурата.

Наблюдението и дисциплината бяха отслабени. Настана времето на слободията и волните изпълнения. Моя милост тутакси се възползва от ситуацията.

Та в тая нощ опитах стария цирков номер с лапата и резето. Отворих безпроблемно вратата на кучкарника. А после… хукнах, та се не видях. Моят пример бе последван от другите събратя. Поради стартовата преднина обаче, никой не можеше да ме стигне.

Да ви разправям какво стана по-нататък е безинтересно. Бих се спрял само на краткия флирт с Муцка, кварталната кучка, която упражняваше постоянен и ревнив контрол върху местната мъжка кучешка популация.

Тъжно и безинтересно!… Такъв е нашият бездомен кучешки живот, животът на помияри, притиснати от всякакъв вид финансови, хранителни, сексуални и какви ли не други кризи.

Благословена е тая наша градска баничарница… Колко ли мои събратя е спасявала от гладна смърт?! Излишно е да споменавам, че ако трябва да й се дава някаква награда, тя трябва да бъде от името на всички бездомни като мен кучета, дори знаете ли? До входната й врата би трябвало да има сложена мраморна плоча със златен надпис: „Ти си нашата мила животоспасителка. На теб дължим и радост, и щастие, и хубаво кучешко настроение… — от твоите почитатели, Чопър, Лъки, Очко, Цезар и Чарли.“

Сега, когато мъглата пълзи и се стеле навсякъде, когато прониква и в най-топлите кътчета на мръсната ми козина, лежа отпаднал с полуизсъхнал нос и чакам да се опекат баничките. След малко хората ще заприиждат. Някои, вече сити, ще хвърлят в коша вкусните мазни остатъци.

Ние само това чакаме. Ще се юрнем вкупом. С бутане и хапане ще ги поемем с прегладнели муцуни и ще побегнем надолу към старата железопътна гара.

А когато ги изядем, някъде, в някое скрито кътче на спокойствие, ще се върнем отново при нашата спасителка, ароматната баничарница. Ще се излегнем и ще запоскаме отново с ожесточение мократа си мръсна козина. Все пак сме помияри, нямаме навика да се къпем, а онези гадни хапещи същества само чакат миг на отпускане, за да ни нападнат. Започват да ни хапят, докато ни докарат до отчаяние. Такава е нещастната ни кучешка съдба.

Има обаче една полза от тях. Хапането ни държи неспокойни, което е гаранция, че у нас все още тлее въгленчето на живота. Ако бях някой кучешки мъдрец, щях да напиша с големи червени букви следния лозунг: „Замърсеното тяло и бълхите поддържат духа жив и неспокоен“. Щях да го напиша, макар и да нямам нужната грамотност. Щях да го окача на видно място, за да го четат всички, защото погледнато отвсякъде, това си е чистата и гола истина.