Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Моят приятел от Бронкс

Издание: второ (първо електронно)

Издател: БГ книга

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Алекс Болдин

Художник: Алекс Болдин

ISBN: 978-954-8628-34-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2372

История

  1. — Добавяне

Винаги съм твърдял, че едно куче ако не го нарекат с име, то няма да му върви в живота. В тоя смисъл всички помияри в района на Стария пазар си имаха имена. Разбира се, някои от тях се дублираха, защото имената им даваше моя милост, а понеже нямах екстрасенски способности и не знаех първоначално дадените им, просто си ги кръщавах по свое усмотрение, хей така — според външния им вид и навици, без да се съобразявам с горния факт.

Тия дни в нашата кооперация пристигна едно семейство от Либия. Беше успяло да хване първия удобен самолет и да се спаси от репресиите на бунтовниците, които заплашваха да свалят Кадафи. Със себе си доведоха и един много симпатичен домашен любимец, малко кафяво кученце с къси крачета и къса козина от породата дакел. Не зная как са успели да го пренесат в самолета, но любимецът си беше тук и смело се разхождаше около кооперацията. Беше много красив, с лъскава, добре измита козина, черни оченца и едни дълги уши, които метяха земята. Лаеше гръмогласно по всеки, с глас подобен на кънтяща камбана от голям католически храм. Беше страховит лай, нямащ нищо общо с телесните данни и вида на дакела. Просто Господ Бог си му беше дал тая дарба. Другата му божа дарба беше, че лаеше задължително непознати, а като такива набеждаваше всички обитатели в нашия вход.

Много се изненадах, когато го видях първоначално. Бяха го облекли в бежов шлифер с едни едри, тъмнокафяви копчета. Комшийката, която го разхождаше, твърдеше, че тоя костюм е последната лондонска модна линия сред кучетата и за него била дала половин средностатистическа, българска, пенсионерска пенсия. Може да е било и така, но дакелът в това облекло имаше много комичен вид.

Верен на своите навици, след дежурния лаф за либийските събития, я попитах за името на дакела.

— Дакел е породата му, а името — Майкъл.

— А аз мислех, че го наричате Дачи.

— Нееее, Майкъл е…

— Абе я карай за по-пряко — Явор Дачков, по името на любимия ми радиоводещ.

— Ха-ха-а-а, та Майкъл най мрази да слуша радио, особено арабските…

След това се разделихме, но историите с дакела продължиха. Въпреки че ме подуши опознавателно, след два дни се видяхме насаме и така ме залая, че ме вкара в страх. Беше застанал на междинната площадка на стълбището и ме фиксираше зло с маслиненочерните си очи. Тъкмо излизах от апартамента и кънтящия му лай, подобен на ехтенето на катедрална камбана ме посрещна внезапно.

Стъписах се изненадано. „Дачи, Дачи, Яворе, Яворе…“ — опитах се да го умилостивя. Какво ти! Явор Дачков лаеше по мен неистово и зло. Бях облечен със зелена работническа шуба, която допълнително ми придаваше съмнителен вид, а нахлупената плетена шапка пък скриваше голяма част от физиономията. За дакела имах вид на плашило, което заплашваше сигурността на стопаните му.

Тръгнах към входната врата на кооперацията последван от Явор Дачков. Той лаеше, та се късаше, а моя милост обърната с лице към него отстъпваше плашливо, за да запази евентуално здрави крачолите на анцуга си. Накрая някой му викна от горните етажи и той хукна треперейки от студ и напрежение към стопанина си.

Случи се така, че тоя месец март се оказа мразовит и снежен. Железничарите се готвеха за стачка, а хранителните хипермаркети се скъсваха да предлагат стоки на промоционални цени. Това така изостри апетита на финансово слабите, че при всяка промоция се трупваха километрични опашки пред щандовете на големите хранителни магазини.

Гелето, моя по-голям братовчед и кръстник, редовно ми свеждаше информация за най-новите промоции. С нетърпение чакаше да му пуснат в пощенската кутия вестник Кауфланд, четеше го най-детайлно и даже си записваше датите за промоция.

В петък го посетих и той, блажено усмихнат, ме попита:

— Адаш, да знаеш, че утре ще има кебапчета по 99 стотинки тарелка. Ще ми купиш ли, ако ходиш натам?

— Нямаш проблем, адаш! За тебе ще ида, пък и за мен, че кебапчета не съм ял от месец.

Гелето беше инвалид с единия крак. Беше го счупил зле при едно напиване и сега куцаше и едва-едва пристъпваше. Никога не отказвах на молбите му. Услугите, свързани с ходене, изпълнявах с удоволствие.

— Ето ти един лев, адаш, ама ще искам да ми върнеш ресто една стотинка…

— Нямаш проблем, адаш! Мога да ти я дам в аванс…

Така продължи нашия разговор с майтапи и задявки.

Разбира се, че му купих тарелката с кебапчета. Пред щанда в Кауфланд не можеше да се пристъпи от пенсионери. В даден момент идваше количка, бутана от служителка, и множеството ръце бъркаха в нея и разграбваха тарелките за броени секунди. Човек имаше чувството, че народът не бе ял кебапчета от Живково време или че се задава нова световна война и кебапчетата щяха да бъдат основния хранителен продукт, когато западат атомните бомби.

Който както ще да си говори, но опечените кебапчета се оказаха извънредно вкусни — гарантирам го. Гелето пък, поради липса на скара, беше префасонирал своите в кюфтета. Беше им добавил хляб, за да бъдат повече на брой и ги бе опържил. Ял бил на корем. То днешните пенсионерите са пълни с изненади, пък после да им се чудиш защо вдигат високо кръвно.

Железничарската стачка наближаваше. Гелето имаше проблем с простатата. Налагаше му се да ходи до Плевенската медицинска академия за проверка и се чудеше как ще пътува като спрат влаковете. По тоя повод го подкачах духовито, че ще се спаси от докторските манипулации с ануса му. Той разбираше от майтап и не ми се сърдеше. Подпитваше ме обаче за подробности около стачката. Знаеше, че имам интернет и че от него може да се разбере точно кога и как ще бъде тая стачка.

— Адаш, скъпо ми е да пътувам с автобус, затова можеш ли да ми кажеш точно за 11-ти ще има ли стачка, или няма да има?…

— Чакай де, до 11-ти има много време. Може да се раздумат железничарите…

— Абе притеснява ме, че ще ида и няма да мога да се върна обратно.

— Ама… ти само за едно бъркане в ануса ли ще ходиш?… Тук в нашата болница няма ли да се намери някой да бръкне и да ти спести разноските?

— Друго е като ти бръкнат в Плевен… Впрочем, чу ли за промоцията на сирене в Кауфланд?

— Е-е-е?

— В събота ще бъде! По 2,20 лева килото!

— Там сме!

— Да си вземеш по-голяма чанта!

— Защо? Нали ще дават само по 3 кила?

— Абе три… Ако идем двама можем да вземем и по шест. Ти ще чакаш, а аз ще се върна за още…

— Ти си луд! Че то ще се вмирише това сирене! Да не мислиш, че го обезценяват, защото им е много добро. Да знаеш, че това сирене е от най-евтиното и най-калпавото! Пак ще говорим като го купим.

В уречения ден ми се наложи да позакъснея. Трябваше да правя задължителните покупки и мляко за болната си майка. Затова успях да ида в Кауфланд едва към 9 часа.

На път за хипермаркета ме посрещаха върволици от ранобудни жени, натоварени с тежки полиетиленови пликове. Срещнах и един бай Иван. Той пъшкаше с две тежки чанти. Бе успял да ги напълни със сирене по необясним начин. Трябва да имаше в тях към 15-на килограма багаж.

— Как е, бай Иване? Има ли още сирене?… — зададох вълнуващия ме въпрос.

— Има, ама е бутане та се не трае. Ще те смачкат! Народът е прегладнял за сирене. Нали утре е Сирни заговезни и му трябва сирене за баницата.

— Вярно бе! Бях забравил…

— Те затова са го направили, заради Сирни заговезни… Хитри са тези търговци…

Наблюденията на бай Иван се оказаха верни. На шест щанда, където обикновено се продаваше месо и колбаси, сега се мереше сирене. Служителите влачеха бели пластмасови кофи, вадеха буците, мереха, опаковаха и ги подаваха към множеството от протегнати ръце.

Наредих се на опашка. Хората пристъпяха нервно от крак на крак с боязъна, че така евтиния хранителен продукт внезапно ще свърши. Избутваха се един друг, овикваха се, грабваха стръвно опакованите буци.

Взех своето сирене и аз. На път за касите ми се стори, че някой ме фиксира настоятелно с поглед. Погледнах към човека и какво да видя… оказа се, че е Гелето. Беше дошел много рано, доста преди мен и беше взел 3-те лимитни бучки сирене. Усмихваше ми се блажено и щастливо.

Разбрах причината за доброто му настроение. Вчера бе взел пенсията и бе напълнил торбичката с евтини промоционални хранителни стоки. Това му бяха щастливите моменти в живота, които за съжаление траеха много кратко. Една седмица щеше да има добро ядене на корем, а след това пестене и гладория пак на корем.

— Радост ми светна на очите като те видях! — ме посрещна с благ глас кръстника.

— Защо?

— Ами защото ще има кой да ми носи чантата…

— Така ли се получи?…

— Точно така! И ще има кой да ме почерпи едно Кауфландско кафе…

— Ех, разглезих те аз… Защо ли те черпих оня път, та те настървих?… Сега няма отърване… Абе, братчед? Нали пиеше хапчета за нерви? Кафето е несъвместимо с тези хапчета. Ако ги омешаш ще те хванат нервите, та после няма пускане…

— Гледай си работата и не се мешай в моите нерви. Щом имаш пари ще черпиш! Моите току-що свършиха…

— Нали си ми кръстник… Какво да те правя?… Хайде да идем да платим и да ходим до един кафе автомат, но няма да бъде при Кауфландския, а до друг, където кафето е по-добро и по-евтино.

— Съгласен!

Платихме, натоварих се с двете препълнени чанти и двамата закуцахме към едно самотно, скрито кафе автоматче, досами аптеката на така известния в нашия град площад „Руски“. Куцах, защото ме заболя ходилото от старата невропатия. На кръстника това не му правеше впечатление. Той си потропваше с бастунчето, увенчано в дръжката с глава на китайски дракон и ме водеше пъргаво и щастливо към желаната цел.

— Добро е! Кой ти каза, че тук се точи хубаво кафе? — запита ме той.

— Самият собственик ми каза. Оня ден минах насам и гледам, че човека зарежда автомата. Похвалих му кафето, а той грабна една чашка, напълни я до ръба и каза: „Това е от мен, гратис за добрите думи! Кафето го сипвам на зърна и автомата си го мели. Така е по-ароматно и не мирише на мухъл“.

— Я кажи към колко часа беше?

— Защо?

— Ами да дойда по същото време да изкарам и аз един гратис…

— Ама нали пиеш хапчета за нерви?…

— Абе човек, не си ли чул, че цигарата върви като един много добър мехлем заедно с кафето?… Да си пийна аз кафенце, пък после ще си глътна хапчето и готово! Гелето ще е на таман отвсякъде…

— Ти си по̀ Ганьо от Алековия герой бе, Геле…

— Така е братчед, ако не си гявол ще страдаш в тоя живот!

Тръгнахме си за дома. Гелето куцукаше отпред, а аз след него. Минахме край бащината му къща, подадох чантата, въздъхнах от облекчение и попитах:

— Та кога ще ме викнеш да ти пробвам овчарския гювеч? Вече имаш сирене, купил си замразени продукти, остава само да го сбагриш в тавата.

— Вдругиден! Обаче имай предвид, че само ще ти чукна. Петте лева в сметката на моя джиесем са се стопили. Ще ти чукна, а ти ще знаеш, че гювеча е готов. Вземаш си едно листче и една химикалка да пишеш как се прави и идваш.

— Пък да не вземеш да ми сипнеш само една лъжица! Насипи ми една чиния като да се наям…

— Не бой се! Само да ти хареса… Тук му е момента да те питам. Защо ме обиди така оня ден?

— Как?

— Ами да вземеш да пуснеш при кебапчетата едната стотинка в чантата за ресто…

— Нали ти така поиска: „Да ми върнеш едната стотинка ресто!“.

— Абе аз се пошегувах бе, братчед! Може ли такива работи?! А да знаеш само какво се получи… Като изваждах тарелката с кебапчетата, стотинката дрънна и се шмугна нейде под масата… Така и не можах да я намеря. Още ме е яд!

— Видя ли? Бях сигурен, че ще ровиш в чантата за стотинката.

— Ех, братчед, в тоя живот трябва да си голям гявол, за да ти е всичко на таман!

Тръгнах си към дома. Пред кооперацията ме чакаше Явор Дачков, оня зъл дакел, чийто лай ехтеше като голяма камбана на католическа катедрала.

Всичко стана както го бях предвидил. Кучето ме залая неистово. С болезнено куцане се опитвах да запазя здрави крачолите на анцуга си. Тежката чанта ме теглеше насам-натам.

В даден момент реших да пробвам един стар номер. Бях свалил зъбната си протеза заради възпаление на венците, но свих устни и успях да изсвиря силно и продължително.

За мое голямо учудване номерът се получи. Свирнята успях да догодя точно като оная на Вилхелм Тел от едноименния филм.

Явор Дачков мигом се стъписа. Заотстъпва уплашено, потърси с поглед своя стопанин. Той, за негово нещастие, се бе отдалечил с една черна полиетиленова торба към кофите за смет.

Уплашеният дакел изкяфа тъничко и побягна след любимия си защитник. Кяфането тоя път имаше силата и звученето на старо клепало от западнал православен манастир.

Край