Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Издание:

Автор: Алекс Болдин

Заглавие: Моят приятел от Бронкс

Издание: второ (първо електронно)

Издател: БГ книга

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: сборник разкази

Националност: българска

Редактор: Алекс Болдин

Художник: Алекс Болдин

ISBN: 978-954-8628-34-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2372

История

  1. — Добавяне

Винаги съм се чудел на моята комшийка. Тая жена ставаше много рано. Кога спи просто не зная. И тая сутрин, независимо че е събота, бе станала призори. Вероятно бе замесила тестото за мекици и пържеше първата от тях.

Май не бях познал, защото когато отворих външната врата в отговор на нейното позвъняване, я видях в пълно пазарно облекло, тоест вехтичка шуба, донесена от Гърция, полуразшити обувки, някакво избеляло шалче на врата и разбира се препълнена пазарска чанта.

Беше се ококолила, сякаш бе получила тайна призовка за следствения отдел. Сложила ръка край устата шепнеше като на театрално представление:

— В „Кауфланд“ са пуснали на промоция олио, боб, моркови и яйца… Бързай, иди си вземи, че ще се свършат. Народът отрано е направил опашки и граби, граби… Ето виж, купих пет бутилки. В мазето имам десет, та с тия стават петнайсет. Тъкмо ще изкараме до пролетта.

Нададох ухо заинтригувано.

— Моркови ли казваш? Тъкмо се канех да ходя за моркови на складовете, че там са най-евтините. Има ги и на лев.

— Какъв ти лев бе братче, по 35 стотинки са на „Кауфланд“ и това ще е до понеделник. После — Мачо! И боб има под два лева и яйца едни е-е-едри по 12 стотинки.

— Тръгвам, комшийке, хей сега тръгвам!

— Давай, давай… ще ги изпуснеш…

— Мно-о-ого си ми симпатична, нали съм ти го казвал, ама… Киро тука ли е? Да не вземе да чуе?!

— Няма го! Той е в Билата. Там пък дават на промоция свинско месце. Разделихме си обектите. Той се реди на опашка в „Била“, а аз в „Кауфланд“.

Нямаше смисъл да се мотая. Нарамих раницата, оная алпийската, че побира повече багаж и тръгнах.

Пътят до „Кауфланд“ беше дълъг и интересен. Беше дълъг, защото трябваше да вървя почти половин час пеш. Интересен бе, пък защото от там се носеше на вълни тълпа с пълни пазарски чанти. Хората се редели по два и три пъти на опашка, защото на щанда за олио давали само по пет бутилки.

Спомних си, че миналата година имаше подобна промоция и в „Била“. Тогава повечето от колегите носеха с колички по пет стека олио. Някой нарече тая промоция — „Блажната акция“. Идваха чак от Мездра и Борован с коли и грабеха ли грабеха. Тогава така и не можах да се доредя да купя поне една бутилка от евтинията. Молих се на някои от колегите да ми даде поне за едни картофи да опържа. Никой не си даваше от „блажните“ запаси. Все едно че идваше трета световна война и „блажнотията“ щеше да бъде единственото средство за оцеляване на човешкия род.

Така беше. Сега май еуфорията се оказа тройно по-интензивна. Сутринта, преди да изляза от дома, чух по Би Ти Ви, че днешния ден е обявен за „Световен ден за въздържание от покупки“. Репортерът вземаше интервю от млада госпожица по тоя случай. Тя пък беше изчислила, кой знае как, че ако не купуваме нищо на тоя ден ще спестим еди-колко си милиарда полиетиленови торбички, а с това и еди-колко си хиляди варела нефт, който се ползва за производството им. Дали пък фирмата собственик на веригата „Кауфланд“ е решила да сложи чеп точно на тая инициатива и да си вдигне рейтинга с най-евтини цени. Надали щеше да успее, защото всички знаеха, че не е така.

Не бях виждал тоя наш роден „Кауфланд“ толкова оживен. Тълпа от пенсионери се буташе на всички страни. Взрях се внимателно и различих доста познати, които се бяха поддали на общата покупателна вълна.

Най-напред тръгнах към „блажния“ щанд. Той се оказа празен. Пъстроцветна тълпа от ентусиасти чакаше стоически доставката на нова партида. Тя така и не идваше. Продължих нататък към „яйчения“ щанд. Ситуацията бе аналогична. Щандът беше ометен и на него се мъдреше традиционния надпис с традиционното извинение на управата. Боб също липсваше. Запитах се: „Абе, аз какво ли правя тук?“. Нека поне да надзърна към морковите.

Е, тук ми се отвори късмета. Щайгите с едри турски моркови бяха заобиколени плътно от женски индивиди. Вероятно морковената диета беше дошла отново на мода и нежната част на човечеството бързаше да си подсигури материал за нея. Понеже моята диета беше някаква подобна, включих се решително в ровенето на куповете.

Бутаха ме отляво и отдясно. Някакви дамски ръце с гривни и лакирани нокти се пресягаха над рамото ми и ми издърпваха почти под носа най-свежите морковчета. Отдясно някакво бабе все ме буташе. Протягаше се и вземаше почти от дланта ми моркова, който си бях избрал. Погледнах го възмутено. То се бе прегърбило, сбръчкало, но упорито работеше с лакти и колене спрямо околните. След поредното му нахално грабване на поредния морков го изгледах кръвнишки. То също ме изгледа. Усмихна ми се с ликуващото изражението на Наполеон пред горяща Москва и продължи да се бута. Както и да е, бабетата бяха с предимство, нали ни бяха създали и отгледали. Понапълних три плика с моркови, измерих ги и продължих нататък.

Евтини мандарини! Тарапана! Едва успях да сложа двайсетина зърна в торбичката. Някой ме бутна и разкъса тъничкия ефирен плик. Наведох се и започнах да събирам съдържанието в друг, който предвидливо бях пъхнал в джоба като резерва. Нещо багажът ми натежа… Подкляквайки продължих към месния щанд. Грабенето на евтина кайма вървеше с пълна сила. Беше достатъчно да се огледам. Суетенето на хора ясно ми подсказваше на кой щанд има промоция.

Ето, взех си и малко кайма за кюфтенца! Хайде сега към касите! Двете ми ръце тръпнеха от тежките торби. Не бях взел количка, за да не се бавя, но сега видях вълшебното й предимство пред традиционното мъкнене на ръка.

Чакането пред касите също бе интересно, защото касиерките заделяха и връщаха голяма част от стоката. Имаше някакво ограничение в количеството, което стриктно се спазваше. Погледнах торбите си с моркови и си казах на ум: „Може да мине, ама може и да не мине… Най-добре е да се правя на разсеян, пък каквото ще да стане!“.

Дойде и моят ред. Не мина! Касиерката задели едната торба настрана и започна да ме укорява. Мигах на парцали, предъвквах някакви неубедителни извинения и се чудех къде да се дяна.

Зад мен се оказа онова нахалното бабе. Без да искам се обърнах и го видях. Ликуващата усмивка цъфтеше на сбърчените му устни сякаш искаше да каже: „Е, прецакаха ли те!“. Това най-много ме възмути. Оставих торбата на разположение на касиерката, платих и продължих към изхода. Продължих, обаче гневната мисъл ме глождеше отвътре като червей узряла ябълка.

„Това бабе ли ще ми се подиграва на мен? Я-ха-а-а! Абе, защо не оставя багажа на гардероб и се върна да си взема морковите. Ами ако има камери и ме наблюдават? Може да се приближи някой служител и да каже: Вие вече си взехте вашето!“

Да става каквото ще! В тия моркови ми е диетата и здравето. Къде ли ще ги намеря толкова евтино?

Речено — сторено! Върнах се обратно в магазина и напълних нова торба с моркови. Пътьом грабнах и три консерви с риба тон. Те също бяха на промоция! Минах през друга каса, за да избегна повторната среща с оная касиерка. Никой не ми направи забележка! Умните хора като мен намират начин, нали? Оставаше сега да пренеса тоя багаж до дома. Да-а-а, ама до там е шест часа път с камили. Поне е надолнище. Огледах се за последно назад.

Навалицата се щураше като пред трета световна война. От големите екрани над касите вървеше дневната емисия на Би Ти Ви. Говореха пак за „Деня за въздържане от покупки“.

Багажът ми беше прекалено тежък, дори и напъхан в алпийска раница. Вървях подкляквайки и си мислех, че само в родната България може да има подобно шоу. Германецът или датчанинът никога не биха го допуснали. Да-а-а, ама там никога не е имало социализъм…

Край