Ангел Каралийчев
Великденска вечерь

— Татко, хайде да си ходимъ на село! — умолително дигна очи нагоре мъничкиятъ Петърчо и погледна почернѣлия рудничарь, който бѣше отпустналъ безпомощно голѣмитѣ си рѫце и се чудѣше какво да стори.

— Не зная, — проговори той замислено, — какво ще те правя сега, защо не си остана въ село, ами си дошелъ тука?

— Мама порѫча да те хвана за рѫката и да те заведа, татко, въ Руднево. Утре е Великдень. Всичкитѣ деца ще го посрещнатъ съ своитѣ бащи. Ако не си дойдешъ, мама има да плаче!

— А бе, тя ще плаче, ама отъ сълзи хлѣбъ не става.

— Хайде, Стояне, слѣзъ до село за Великдень. Нѣма да изгубишъ много работни дни. Руднево е близу. Я го вижъ какъ ти се моли малкиятъ! Пъкъ и толкова пѫть е бъхтало детето, докато дойде до тука. Капнало е отъ умора.

Навънъ въ мрака избухваха далечни свѣткавици. Цѣла недѣля бури и гръмове друсаха Балкана. Продъни се небето. Плининскитѣ порои се втурнаха надоле, издълбаха страшни долове, отнесоха мостовете и потопиха равнината.

— Ами какъ мина Стрема, като нѣма мостъ? — попита бащата своя мъничъкъ синъ.

— Намѣрихъ едно съборено дърво, прѣчнато отъ единия брѣгъ на реката до другия. По него изпълзѣхъ. Ахъ, тате, да знаешъ какъ страшно бучеше водата подъ мене! Но азъ си спомнихъ за мама, която ни чака у дома, наведена подъ кандилото, престрашихъ се и минахъ.

— Добре, като е тъй, — поклати глава рудничарьтъ Стоянъ. — Ще си идемъ двама, когато свърши последната смѣна. Ние сме вѫтре дванадесеть души копачи. Въ 9 часа свършваме. Като излѣза — ще тръгнемъ. Само дано се покаже месечината, инакъ не можемъ мина по дървото. Ти, момчето ми, чакай тука. Седни тамъ на оня столъ и чакай!

Стоянъ рудничарьтъ излѣзе навънъ, прекоси мрака и влѣзе въ галерията, надъ чийто входъ висѣше единъ тъменъ опушенъ фенеръ. Петърчо се намѣсти на стола, задъ гърба на телефониста, опрѣ главата на облегалото и, щомъ затвори очи, заспа дълбоко. Колко е спалъ той, не знае. По едно време го събудиха грозни гласове. Трима рудничари нахълтаха въ стаята на телефониста, обгорени, съ страшни очи.

— Мината гори! — извика първиятъ.

— Вѫтре останаха десетина души копачи. Отидоха хубавитѣ хора! — завайка се вториятъ.

— Помощь! Викайте помощь! — ревна третиятъ.

— Кого ще викамъ? — преѫълтѣлъ се обади телефонистътъ и зѫбитѣ му затракаха. — Пожарната команда отъ града ли? Но тя не може да дойде, защото мостоветѣ сѫ разрушени. Кого да викамъ? По-добре да влѣземъ вѫтре и да спасяваме както можемъ!

— Кѫде ще влизаме? Ний нѣмаме газови маски. Само Перникъ има. Димътъ ще ни задуши.

— Татко! — изпищѣ Петърчо. — Кѫде си, татенце?

Тоя детски викъ разтърси рудничаритѣ. Тѣ бързо грабнаха кирките и заедно съ телефониста отидоха да прокопаятъ обходенъ тунелъ, да заобиколятъ огъня и да спасятъ другаритѣ си.

Петърчо стоя нѣколко мига замръзналъ отъ ужасъ. Ушитѣ му бучаха. По едно време въ мъничката му глава се роди спасителна мисъль. Той грабна трескаво телефона и повика града. Обади се женски гласъ. Телефонистката.

— Како Маринке, — закрещѣ детето, — тука е твоятъ братовъ синъ Петърчо. Обаждамъ ти се отъ мина „Орлово гнѣздо“. Мината гори, какичко, а татко е вѫтре съ още 11 души работници. Тука нѣматъ газови маски. Викай Перникъ, какичко! Искай по телефона да ни прарятъ газови маски… Какъ ще ги донесатъ ли? Съ самолетъ нека ги донесатъ! Викай, бърже! Викай!

Петърчо пустна слушалката, струполи се на земята и заплака. Подиръ половинъ часъ телефонътъ силно започна да звъни. Обади се силенъ мѫжки гласъ. Той порѫча: — Запалете голѣмъ огънь на площада предъ мината, за да види летеца, кѫде трѣбва да спусне газовите маски!

Маскитѣ пристигатъ!

Петърчо скочи като лудъ. Сърдцето му тревожно взе да бие. Изхвръкна на-вънъ. Бързо натрупа насрѣдъ площада голѣмъ купъ сухи дърва и ги запали съ фенера, окаченъ предъ входа на мината. Загледа се въ тъмната нощь. Напрегна слухъ. Притаи дъхъ. Нищо не се чуваше. Нѣкѫде избухваха тихи свѣткавици. Нощьта бѣше безмълвна. Подиръ два часа време четирмата спасители излѣзоха полузадушени навънъ. Тѣ паднаха грохнали предъ входа на мината и започнаха да дишатъ като риби, извадени на сухо.

— Не можемъ повече да копаемъ безъ маски! Наближихме нашитѣ другари, чухме слаби човѣшки гласове вѫтре, ала димътъ ни задуши. Отидоха хубавитѣ хора! — продума единиятъ, седна и впи очи къмъ голѣмия огънь, който пръщѣше.

Тъкмо въ туй време, застаналиятъ на единъ високъ камъкъ Петърчо извика съ дивъ гласъ:

— Иде! Иде! Чувамъ го, иде!

— Кой иде? — подигна се телефонистътъ.

— Самолетътъ отъ Перникъ! Той носи газови маски.

Работницитѣ скочиха на крака и дигнаха очи нагоре. Една голѣма черна птица забръмча надъ главитѣ имъ. Тя полетѣ бавно въ мрака и слизаше надоле. Изведнажъ единъ голѣмъ човалъ тупна до огъня. Рудничаритѣ бързо го развързаха. Измъкнаха десетина нови газови маски. Надѣнаха по една, грабнаха копачкитѣ и влѣзоха пакъ въ мината. Черната птица-спасителка описа три крѫга надъ „Орлово гнѣздо“ и отлетѣ.

Петърчо падна на колене и зашепна:

— Господи, дано сѫ още живи!

Устнитѣ му беха напукани.

До полунощь спасителитѣ прокопаха новъ обиколенъ тунелъ, стигнаха задушенитѣ копачи и ги измъкнаха на чистъ въздухъ. Всичкитѣ до единъ бѣха живи.

Петърчо стоеше до баща си, милваше го по челото и сълзитѣ му течаха.

— Кой ни спаси? — попита чер-ниятъ рудничарь своя синъ.

— Една голѣма черна птица, — отвърна задавено детето.

А нѣкѫде далечъ, като писъкъ на изгубено въ нощьта пиле, се обаждаше великденска селска камбана.