Ангел Каралийчев
Божие наказание (Троянска легенда)

На сто крачки отъ манастира Свети Иоанъ Предтеча има единъ голѣмъ каменъ старовремски кръстъ, покритъ съ зеленъ мъхъ. Подъ него спятъ дълбоко двадесеть и петь души бунтовници, излѣзли бой да се биятъ за свободата на своя роденъ край. Предъ манастира тѣ се появиха съ зелени войнишки куртки, съ бѣли калпаци и лъвчета на калпацитѣ, съ високи навои и черни върви, съ тънки пушки иглянки. Войводата ги проводи да бранятъ Вълчиятъ проходъ. Задъ тѣхъ, въ една тиха зелена долина, се бѣше потулилъ вехтиятъ манастиръ. Надъ гѫстия орѣшакъ свѣтѣше оловното кубе на черковката. Бунтовницитѣ натрупаха камъни, заприщиха пѫтя на татаритѣ и залегнаха. Когато пѫтьтъ отвѫдъ прохода почернѣ отъ татари и пушкитѣ запукаха като клепало — петима души манастирски братя изкочиха отъ килиитѣ си, пресекоха тревясалия дворъ, открехнаха малката задна вратица и побѣгнаха като рогачи въ дълбокитѣ планински дебри.

Въ магерницата остана само нѣмото момче Велко, манастирскиятъ ратай. Наведенъ подъ камината, Велко раздуха вѫгленитѣ, подкладе гърнето, излѣзе навънъ и се мушна въ градината за мащерка, ала преди да накѫса дъхави стръкчета, нѣмото се покатери бързо на орѣха да навести своитѣ крилати другарчета — гургуличета. Надникна въ дупката и въздъхна: птичкитѣ бѣха вече изхвръкнали. Съ тѫга нѣмото се озърна наоколо и ги потърси. Погледна къмъ Вълчия проходъ. Най-напредъ видѣ червеното знаме на бунтовницитѣ. Очитѣ му се разшириха и сърдцето му затупка. Хвърли се на земята и изхвръкна навънъ, затече се къмъ прохода.

— Нѣмото е тука! — обади се единъ отъ бунтовницитѣ. — По-скоро тичай, Велко, за вода, че умираме отъ жажда!

Нѣмото не го чу. То бѣше глухо.

Бунтовникътъ му направи знакъ съ рѫце. Като разбра какво искатъ отъ него, Велко се обърна назадъ и полетѣ. Подире му дигнаха прахъ три татарски куршума. Единиятъ разкѫса петата му, кръвь закапа по сухия пѫть. Нѣмото не спрѣ. Закуца къмъ манастира, влѣзе въ магерницата, грабна стомната и я подложи подъ чучура на чешмичката, която едвамъ сълзѣше. Докато се напълни стомната, то си превърза съ една кърпа ранения кракъ. Бунтовницитѣ поеха стомната съ разтреперани рѫце. Изпиха водата и поискаха още. Насреща татаритѣ напираха съ грозенъ вой.

Додето слънцето слѣзе надъ Чемерикова поляна, нѣмото три пѫти се връща при бунтовницитѣ. Когато излѣзе за четвърти пѫть отъ манастирския дворъ и погледна къмъ прохода — косата му настръхна: една стена отъ черни хора съ голи ножове прехвърли натрупанитѣ камъни отъ бунтовницитѣ и идѣше къмъ него. Съ ужасъ нѣмото хвърли стомната и тя се строши. Втурна се къмъ черковната врата. По бѣлитѣ каменни стѫпала останаха кървави петна отъ ранения му кракъ. Блъсна лѣвата врата на иконостаса и влѣзе въ олтаря. Наведе се, вдигна една голѣма плоча подъ престола, спустна се въ скривалището и пакъ намѣсти плочата надъ главата си. Притихна.

Татаритѣ нахълтаха въ двора. Запръщѣха дървенитѣ килии.

Най-напредъ потърсиха водоносеца на бунтовницитѣ. По кървавитѣ дири разбраха, че е въ черквата. Почнаха да го търсятъ задъ иконитѣ, събориха аналоя, гледаха подъ престола, въ пезулитѣ. Никѫде го нѣмаше куцото момче, сякашъ бѣше потънало въ земята.

— Огънь! — извика голѣмиятъ господарь на татаритѣ.

Двамина изкочиха навънъ къмъ магерницата за огънь.

Нѣмото въ тъмната дупка треперѣше като голо птиче и се кръстѣше.

Докато се върнатъ татаритѣ съ огъня — голѣмиятъ господарь вдигна нагоре пушката и я насочи къмъ иконата на Исуса Христа. Божиятъ синъ го гледаше съ благи очи. Татаринътъ спустна ударника. Тогава куршумътъ прониза Божията шия, стигна единъ камъкъ по-твърдъ отъ кремъкъ, върна се назадъ по сѫщия пѫть и се заби въ челото на стрелеца. Началникътъ на ордата се люшна и падна възнакъ. Голѣмъ страхъ завладѣ ордата. Двамина хванаха убития и го изнесоха навънъ. Ония, които върлуваха изъ манастирскитѣ стаи, като разбраха какво се е случило, нададоха грозенъ викъ и се разбѣгаха.

Манастирътъ опустѣ.

Нѣмото дигна плочата и възкръсна. Излѣзе навънъ и се озърна наоколо. Вечерна свѣтлина влизаше презъ дѣсния прозорецъ и заливаше кръста надъ иконостаса. А горе на кубето съ пронизано гърло стоеше Богъ Исусъ и гледаше съ влажни очи.