Ангел Каралийчев
Бащинъ заветъ

Бѣше ясенъ пролѣтенъ день. Гората се люлѣеше. Моторната кола забръмчѣ нагоре, дълго лѫкатуши и спрѣ на самия връхъ, гдето е параклисътъ. Отъ колата най-напредъ слѣзе царь Борисъ, облѣченъ съ пѫтнически дрехи и каскетъ на главата. Подиръ него скочи пъргаво едно четиригодишно момче, съ гащи до колѣнетѣ, гологлаво. Наследникътъ на царския престолъ — князъ Симеонъ Търновски. Вѣтърътъ разроши меката му косичка. Царь Борисъ съ бързи крачки се упѫти по зелената морава къмъ параклиса, който отдалечъ приличаше на голѣма кацнала пеперуда съ разперени черни криле. Малкиятъ князъ се затече следъ баща си. Когато стигнаха до параклиса, Царьтъ открехна вратата. Вѫтре — полумракъ. На дъното висѣше една вехта опушена икона. Предъ иконата мѫждукаше кандилце. Царьтъ на българитѣ сне каскета си, прекръсти се и цѣлуна иконата.

— Какво е това, тате? — попита князъ Симеонъ.

— Параклисъ, сине. Една малка черквица.

— Що ще тука?

— На туй мѣсто нѣкога е станала голѣма битка. Тука сѫ загинали триста души юнаци. За тѣхнитѣ души гори туй кандилце.

— Ами защо сѫ тръгнали да се биятъ юнацитѣ? — запита детето.

— За свободата на нашето отечество, сине. За свободата на тая прекрасна и плодна земя. Погледни я!

Царь Борисъ размаха широко рѫка и заговори съ вълнение на своя синъ:

— Ние сме стѫпили върху единъ старопланински връхъ. Наоколо се подема Балканътъ. Той е населенъ съ добродушни столѣтници, овчари, елени, сърни и мечки. Въ неговитѣ пазви се гушатъ старинни монастири. На северъ е Мизия. Тя достига до голѣмата тиха рѣка Дунавъ. Ще минемъ нѣкога двама съ параходъ по Дунава — да видишъ българскитѣ села и градове. Тѣ сѫ накацали по брѣга като бѣли лебеди. На югъ се шири Тракия. Тамъ зрѣятъ едри жита. Въ овощнитѣ градини пръщятъ натежали клони съ ябълки, круши и череши. Като вѣнецъ ограждатъ равнината Рила и Родопите. Още по на югъ Бѣлото море плакне българския брѣгъ. На югозападъ се шири македонската земя, кѫдето старитѣ български царе сѫ съградили много крепости, църкви и манастири. Нашата земя, сине, е пълна съ съкровища. Когато поемешъ царската корона — да я пазишъ като зеницитѣ на очитѣ си!

Малкиятъ князъ застана мирно, дигна дѣсницата, отдаде честь и отговори по войнишки:

— Слушамъ, Ваше Величество!

Царьтъ го помилва по главата.