Ангел Каралийчев
Вѣнчето и Пънчо

На Дочко Андреевъ Шипковенски

Ти искашъ да ти разкажа една коледна приказка. Подъ камината гори крушовиятъ пънъ — нашиятъ бѫдникъ. Искри излитатъ презъ комина. Въ тенджерата ври кървавицата. Майка ти отиде да смъкне отъ тавана орѣхи, сушени сливи и едно свесло бѣло грозде. Седни на колѣното ми и слушай! Додето майка ти сложи вечерята и наточи отъ зимника едно менче съ вино — приказката ще свърши.

Живѣеха нѣкога две малки дечица — братче и сестриче. Братчето се казваше Пънчо, а момичето — Невѣнка. Пънчо бѣше като буренце. Не си ти, макаръ че приличашъ на буренце, опасано само съ единъ обрѫчъ. Твоитѣ уши са много дълги и стърчатъ нагоре, а Пънчовитѣ бѣха толкова мънички, че не чуваше какво му говори неговата майка. А Пънчовата майка му говорѣше:

— „Много си ми лакомъ, бре чедо! Не зная какъ ще те изхраня. Не яжъ толкова много, защото ще ти се пукне корема! Купихъ една кошница зимни ябълки и ги скрихъ въ раклата — ти си ги набуталъ и си ги изялъ до едничка. Какъ не ти дожалѣ за Вѣнчето — поне едничка да бѣше й оставилъ! Сега съмъ опекла две питки съ сирене. Едната е за тебе, а другата — за Вѣнчето. Сестричката ти отиде да хвърли просени зрънца на куцото врабче. Занеси й питката. Седнете двамата до отворения прозорецъ и си изяжте питкитѣ!“

Тръгна Пънчо да търси сестричката си. Додето се качи по стълбата на втория катъ — излапа своята питка. Предъ вратата на Вѣнчината стая единъ таенъ гласъ му каза: — „Тука е тъмно. Никой нѣма да те види. Я излапай и другата питка!“ — Безъ да му мисли много, Пънчо изяде и питката на Вѣнчето. Облиза се като котаракъ, сложи рѫце въ джобоветѣ си и влѣзе при Вѣнчето да гледа какъ кълве зрънца куцото врабче. Вѣнчето нахрани хубаво своето крилато другарче, изтърси престилката си и затвори прозореца. Въ туй време влѣзе майка имъ съ метлата въ рѫка.

— Сладки ли бѣха питкитѣ, деца? — попита тя.

— Какви питки? — обади се Вѣнчето учудена.

Майката разбра веднага какво е сторилъ Пънчо.

— Какъ не те е срамъ! — извика тя. — И този пѫть си изялъ дѣла на Вѣнчето. Да се махашъ отъ кѫщи! Азъ не искамъ такъвъ синъ. Вънъ!

И разлютената жена подгони Пънча съ метлата. Пънчо изхвъркна отъ кѫщи, дигна пушилка по улицата и се втурна да бѣга като заекъ презъ полето. Тогава бѣше есень и надъ земята свѣтулкаше слънцето на сиромашкото лѣто. Колко е тичалъ Пънчо не знае, но когато полето се свърши, слънцѣто се бѣше заплело на кръстосанитѣ клони на една глуха и тъмна гора. Боязливо навлѣзе малкиятъ гладникъ въ гората и почна да се озърта. Наоколо нѣмаше жива душа. Само стари дънери съ напукани кори, като тромави дѣдовци се прѣчкаха напреде му. Изъневидѣлица се появи нѣкаква голѣма птица, плесна съ криле надъ Пънчовата глава и се изгуби въ клонака. Пънчо се уплаши и търти да бѣга. Нададе викъ:

— Олеле, мамичко! Колко е страшно!

— Не е страшно, чедо, ела при мене: — обади се единъ грозенъ старешки гласъ отъ дълбочината на гората.

Пънчо се спрѣ и попита:

— Коя си ти?

— Азъ съмъ добрата баба — спасителка, която ходи да търси загубени момчета и ги прибира въ своята кѫщурка да пренощуватъ. Върви право къмъ мене!

— Ида, бабо! — отговори Пънчо и се затече довѣрчиво къмъ своята спасителка.

Когато стигна при нея и я погледна — той се стѫписа назадъ, защото напреде му стоеше една гърбава бабичка съ набръчкано лице, съ дълги остри зѫби и закривени нокти на пръститѣ. Съ рѫцетѣ си бабичката стискаше дебела тояга.

— Що щешъ тука? — попита бабичката.

— Изпѫдиха ме, бабо, — отговори Пънчо.

— Кой те изпѫди?

— Мама.

— Ела, сине, при мене! Баба ще ти даде подслонъ. Гладенъ ли си?

— Не съмъ гладенъ, ами съмъ жаденъ.

— Щомъ като си жаденъ — вземи отъ кошницата ми единъ гроздъ и си разкваси устата. Азъ съмъ забравила тая вечерь да донеса вода отъ кладенчето. Хапни си, не се срамувай!

Както знаешъ, Пънчо не бѣше отъ срамливитѣ. Той грабна най-голѣмия гроздъ и почна лакомо да хрупка чернитѣ зърна. Но щомъ глътна първото зърно — усѣти какъ по рѫцетѣ, по краката и по гърба му започна да никне свинска четина. Сетне носътъ му се удължи и се превърна на муцуна. Бързо се вдървиха пръститѣ на рѫцетѣ и краката му. Тѣ пъкъ се превърваха на копита. Пънчо замръзна отъ страхъ. Опита се да извика, но намѣсто гласъ отъ устата му се чу едно силно:

— Грууухъ!

Съ една речь, следъ като глътна първото черно гроздово зърно — Пънчо се превърна на прасе. Бабичката — ти вече си разбралъ, че тя не е никаква спасителка, а горска магьосница, — подскочи чевръсто, хвана прасето за заднитѣ крака, провеси му главата надолу и го понесе къмъ кочината. Клетиятъ Пънчо заквича, но магьосницата го блъсна безжалостно въ кочината и го заключи.

— Ще те охраня хубаво, а на Коледа ще получишъ червенъ герданъ отъ баба си — спасителката! — закани се тя.

Видѣ ли, момчето ми, докѫде може да докара човѣка лакомията?

Нѣма нужда да ти разказвамъ колко плака Вѣнчето за своето загубено братче. Кѫде не го търсиха. Биха барабаните по селата: „Който е срещналъ едно момче съ малки уши и голѣмъ коремъ — да обади на Пънчовия баща Стаменко, въ махала Селянинъ, Вакарелско“. Никой не бѣше срѣщалъ такова момче. Пънчовиятъ баща съдра подметкитѣ на обувкитѣ си отъ ходене, но не можа да намѣри синчето си. Отиде си сиромашкото лѣто. Прецъвтѣ кърпи-кожухътъ по нивите. Забрули студенъ вѣтъръ голите клонки на дърветата. Захвърчаха снѣжинки. Побѣлѣ черната земя. Вѣнчето все на прозореца стоеше, гледаше къмъ полето и сърдцето й се пръскаше отъ мѫка за Пънча. Куцото врабче престана да кълве просенитѣ зрънца. То не можеше да преглъща отъ жалба за своята обична другарка.

Веднажъ Вѣнчето рече на врабчето:

— Хей, крилато другарче, иди да намѣришъ братчето ми! Ти имашъ крилца и можешъ да идешъ кѫдето искашъ. Ако не го намѣришъ, да не се мѣркашъ предъ очитѣ ми, иди кѫдето щешъ. Ако го намѣришъ — ела право при мене, почукай съ човка на прозореца ми и изчуруликай три пѫти. По твоето чуруликане азъ ще разбера, че Пънчо е намѣренъ.

Врабчето бѣше умно птиче. То послуша своята приятелка и полетѣ надъ снѣжния свѣтъ. Цѣлъ день стоя Вѣнчето надъ прозореца и чака врабчето. Мръкна се. Настана нощь. Вѣнчето опрѣ глава върху прѣчкитѣ на прозореца и заспа. Къмъ полунощь девойчето чу презъ сънь, че нѣкой чука на прозореца. Сѣкашъ дъждовни капки тупкатъ по стъклото. Вѣнчето отвори очи и скочи. Открехна прозореца. Едно птиче влѣзе въ затоплената стая. Когато запали лампата, Вѣнчето го позна: куцото врабче. Щомъ кацна върху дланьта на своята приятелка, врабчето отвори човка и рече три пѫти:

— Чикъ! Чикъ! Чикъ!

Вѣнчето плесна съ рѫце и викна:

— Да вървимъ! Води ме, врабченце, при братчето ми!

И като облѣче кожухчето си, Вѣнчето тихичко напустна кѫщата. Ясна месечина грѣеше надъ снѣжното поле. Вѣнчето газѣше дълбокия снѣгъ. Врабчето хвъркаше напредъ и водѣше другарката си. Съ голѣма мѫка преминаха полето и навлѣзоха въ гората. Макаръ че въ гората бѣше страшно, Вѣнчето вървѣше безстрашно подиръ врабчето. По едно време куцото врабче падна върху снѣга съ разперени крилца и започна да пърполи. Крачетата му се бѣха вдървили отъ студъ. Вѣнчето го грабна, дигна го къмъ устнитѣ си и съ дъха си го затопли. Върна му силитѣ. Врабчето пакъ литна. Въ зори дветѣ премръзнали другарчета стигнаха до кѫщурката на магьосницата. Вѣнчето почука съ зачервенитѣ си пръсти на прозореца.

— Кой е? — обади се отвѫтре гласътъ на магьосницата.

— Едно примръзнало момиченце, дири подслонъ.

— Влѣзъ при мене, щомъ като диришъ подслонъ! — повторно се обади магьосницата и отвори вратата.

Докато Вѣнчето влизаше, врабчето изчурулика три пѫти и литна къмъ комина да се затопли. Вѣнчето разбра, какво иска да й каже нейното другарче: тука е Пънчо.

Насрѣдъ стаята на магьосницата имаше една маса. Върху масата бѣше положена голѣма паница.

— Тъкмо вечеряхъ, бабиното момиченце. Бѣхъ си приготвила чорба отъ биволско копито. Всичката я изсърбахъ. Сега ме е напалила една жажда — изгарямъ за вода, стомната ми е праздна. Кладенчето замръзна вчера. Да щешъ, момиченце, да се покачишъ на тавана, ще ми направишъ голѣмо добро. Тамъ има две кошници съ грозде. Въ едната съмъ сложила бѣло грозде, а въ другата — черно. Смъкни ми единъ бѣлъ гроздъ. Да не смѣешъ да се докоснешъ до черното грозде, защото ще ти се случи голѣмо нещастие. Дръжъ фенера и се качвай по стълбата!

Вѣнчето се качи на тавана и намѣри кошницитѣ. Отъ черното грозде тя откѫсна само едно зърно и си го скри въ джоба, а отъ бѣлото измъкна цѣлъ гроздъ и слѣзе долу. Магьосницата грабна грозда и почна да яде лакомо зърната. Най-накрая тя се досѣти и за гостенката си. Подаде й едно жълто зрънце и рече: — Изяжъ си го!

Вѣнчето налапа зърното, но не го сруска, а го скри подъ езика си.

— Сега забъркай въ копанята малко трици и иди да нахранишъ прасето въ кочината. Нека хапне за последенъ пѫть. Утре ще го заколя!

Вѣнчето забърка трици и ги отнесе въ кочината. Свѣтна съ фенера. Прасето, като я съзрѣ, нададе жаловито грухтене.

— Грухъ! Грухъ! Грухъ!

Вѣнчето позна по гласа, че туй прасе е Пънчо. Сълзи рукнаха отъ очитѣ й.

— Нищичко не съмъ ти донесла, братче! — проговори девойчето. — Само едно гроздово зрънце имамъ. Изяжъ си го!

И тя мушна зърното въ отворената уста на прасето. Тогава стана чудо. Щомъ прасето глътна зърното — мигомъ се превърна пакъ на човѣкъ.

— Пънчо! — извика Вѣнчето и го прегърна. — Що щешъ, братче, въ тая кочина?

Пънчо й разказа всичко.

— Сега какво ще правимъ? — попита той накрая.

— Ще бѣгаме! Но по-напредъ искамъ да се простя съ магьосницата. Ти ме чакай до вратата!

Вѣнчето се върна вкѫщи и, безъ да забележи магьосницата, търкулна на масата черното гроздово зърно, което бѣше скрила въ джоба си. Магьосницата си съблѣче кожухчето и рече:

— Ти ще легнешъ до гърба ми, да ме топлишъ. Трѣбва да се наспиме, защото утре ще колиме прасето. Я, още едно зрънце ми останало върху масата! Подай го!

Вѣнчето й подаде черното зърно. Щомъ го глътна, старата проклета магьосница бързо се превърна на пустала свиня съ дълга муцуна. Съ диво грухтене тя подири Вѣнчето, но хитрото момиче бѣше вече изскочило навънъ. То стискаше здраво Пънчовата рѫка и бѣгаше презъ гората къмъ село. Куцото врабче хвърчеше предъ дветѣ деца и имъ показваше пѫтя…

— Майка ти е наредила вече трапезата. Хайде да вечеряме, сине мой! Нѣма да гребешъ варено жито съ шъпа, ами ще ядешъ по мъничко съ божигробската лъжица, защото ако се много лакомишъ — ще ти се пукне корема!