Ангел Каралийчев
Кандилцето на баба Тиша

Надвечерь баба Тиша, старата самотница, се прибра въ кѫщурката си съ запретната престилка. Въ престилката си тя носѣше класове, забравени отъ жетваритѣ въ житнитѣ стърнища. Като прекоси двора, старицата седна предъ кѫщи и започна да рони зърната отъ класоветѣ. Нейната едничка кокошка Чернушка, щомъ видѣ стопанката си, проточи шия и почна да кълве зърната.

— Охъ, на баба душичката! Колко ми е огладнѣла! — заговори баба Тиша и загледа съ умиление кокошката.

Като си напълни гушата, Чернушка прескочи прелѣза, слѣзе къмъ рѣката, напи се хубаво и се върна въ курника. Баба Тиша надникна следъ нея, бръкна въ полога и набута едно яйце. Очитѣ й свѣтнаха.

— Света Богородице, туй яйце ще си го скѫтамъ за недѣля. Съ него ще отговѣя и ще си облажа душата.

И зарадваната старица тръгна къмъ стаята си.

Върнаха се стадата отъ паша. Падна вечерь. Зашумѣха царевицитѣ отвѫдъ рѣката. Баба Тиша натроши въ една пръстена паничка сухъ хлѣбецъ, направи си попара съ вода и почна да сърба. Като си похапна, тя стори три поклона предъ иконата и си легна. Тъкмо въ туй време запръщѣ запаленото кандило и угасна. Маслото му се бѣше свършило.

— Въ стъкълцето имамъ масълце още за една вечерь, — помисли си самотната бабичка — като се свърши и то, ще остана въ тъмнина.

И задрѣма. На сънь тя чу какъ нѣкой похлопа на вратата.

— Кой хлопа? — дигна се баба Тиша.

— Азъ съмъ. Единъ закѫснѣлъ пѫтникъ. Пусни ме да пренощувамъ въ твоя домъ!

Старицата се зарадва. Отключи вратата.

— Добре дошелъ! — рече тя.

Пѫтникътъ влѣзе. Изпъшка въ тъмнината и сложи на земята торбичката и тояжката си.

Баба Тиша се наведе надъ огнището, разбута заровенитѣ вѫглени, стѫкна огънь. На свѣтлината тя видѣ, че нейниятъ гостенинъ е много старъ човѣкъ, пригърбенъ, съ хлътнали очи.

— По каква работа ходишъ? — попита старицата.

— Далеченъ пѫть бия. Обикалямъ лъжовния свѣтъ. Търся нѣщо.

— Какво?

— Ако ти кажа — ще ми се смѣешъ. Диря заровено имане. Наумилъ съмъ да направя една чешма, край широкъ пѫть, кѫдето вървятъ много хора. Натрупахъ голѣми грѣхове. Искамъ да ги изкупя, като сторя нѣкоя добрина за хората. Много съмъ уморенъ и гладенъ.

Баба Тиша се запретна, грабна отъ солницата едничкото яйце на Чернушка, сложи тиганя на огнището, излѣ последната лъжица масло отъ шишенцето и опържи яйцето. Гостенинътъ изкара отъ торбичката си порѣзница черъ хлѣбъ и почна да топи залъцитѣ.

— Тука е тъмно — проговори той — защо не запалишъ кандилото?

— Нѣмамъ масло — отвърна баба Тиша. — Свършихъ го.

— Утре го напълни съ вода отъ чешмата. Не е хубаво да стои праздно.

Гостенинътъ похапна набърже, подложи подъ главата си торбичката и легна край огнището. Баба Тиша влѣзе въ стаята си, легна и се замисли:

— Чуденъ човѣкъ. Дано му помогне Господь да намѣри имането, за което е тръгналъ на стари години.

На сутриньта, когато баба Тиша се дигна и отиде да събуди гостенина си — не го намѣри. Той си бѣше заминалъ въ зори. Старицата разтрѣби кѫщата, помете, взе кандилото отъ иконостаса и слѣзе къмъ каменната чешма. Изми хубаво малкото си свѣтилниче, напълни го съ бистра вода и го отнесе пакъ въ кѫщи. Но щомъ го положи предъ иконата — то се запали самичко и заблещука. Баба Тиша дълго стоя предъ иконата и гледа захласната малкото пламъче. Следъ туй отиде въ курника да хвърли шепа зърна на кокошката и по старъ навикъ бръкна въ полога. Напипа топло яйце. Изнесе го навънъ и що да види? Този пѫть Чернушка бѣше снесла едно златно яйце.