Ангел Каралийчев
Вѣчно приятелство

Стариятъ плъхъ се измъкна отъ дупката, озърна се наоколо и се спусна по-малката бѣла пѫтечка къмъ брѣга на голѣмата рѣка.

— Стой! — извика му зелената жаба, която стоеше на единъ мокъръ камъкъ съ отворена уста и чакаше нѣкоя муха сама да влѣзе въ гърлото й. — Кѫде отивашъ?

— Бѣгамъ! — отвърна плъхътъ и спрѣ.

— Отъ кого бѣгашъ?

— Отъ моята другарка.

— Защо?

— Защото е много свадлива. Всѣки день се караме. Днесъ, когато легнахъ да подрѣмна, тя ме нападна и ми отскубна най-дългия косъмъ отъ мустацитѣ. Я ме вижъ на какво съмъ заприличалъ!

— Нищо ти нѣма, плъхчо, — рече жабата, — ти пъкъ си хубавецъ. Ами кѫде бѣгашъ? Навѣрно си решилъ да се удавишъ.

— Да не съмъ лудъ? Ще почакамъ тука на брѣга да мине нѣкои параходъ, натоваренъ съ жито. Много обичамъ да ямъ жито отъ хамбаръ.

— Слушай, — предложи жабата, — я остани тука при мене, да си приказваме сладки приказки. Виждамъ, че съ тебе можемъ да станемъ приятели. Когато ти падне тѫга на душата — ще ти пѣя най-хубавитѣ си пѣсни.

— Попѣй ми сега една пѣсень! — помоли я плъхътъ.

Жабата скочи въ водата, хвана съ лапичката си едно коренче, отвори широката си уста и почна:

— Бре-ке-ке-кексъ — коахъ-коахъ!

— Бек-ке-ке-кексъ — коахъ-коахъ!

Сетне излѣзе пакъ на мокрия камъкъ и вдигна голѣмитѣ си изпъкнали очи къмъ плъха, който стоеше онѣмѣлъ отъ учудване.

— Ти си най-голѣмата пѣвица на свѣта, — викна плъхътъ, — защо не по-стѫпишъ въ нѣкоя опера?

— Каниха ме, ала азъ не приехъ. Искашъ ли да се разходиме заедно по брѣга?

— Искамъ! — отговори плъхътъ.

Тръгнаха. Жабата говорѣше бързо като картечница. Разказваше, какъ единъ щъркелъ налапалъ нейния нераздѣленъ другарь и какъ тя се спасила, като скочила въ рѣката.

— Ти си най-сладкодумната жаба на свѣта! — заскимтѣ плъхътъ. — Защо не пишешъ стихове и приказки за деца?

— Пиша, въ всичкитѣ жабешки списания ще видишъ моето име.

Навлѣзоха въ градината на воденичара. Спрѣха на сѣнка подъ единъ ши-рокъ тиквенъ листъ. Наблизо едно мъничко птиче дърпаше съ човка нѣкаква жилава тревичка.

— Плъхчо, — неочаквано жабата погледна съ свѣтнали очи своя другарь, — съгласенъ ли си да се свържемъ съ тебе за вѣчни времена?

— Стига да искашъ, — прошепна плъхътъ, но какъ ще се свържемъ?

— Ще ти кажа. Хей, птиче — обърна се жабата къмъ птичето, — защо ти е жилавата тревичка?

— Да си закърпя гнѣздото.

— Донеси я тука, а пъкъ ти ще си намѣришъ друга.

Птичето донесе тревичката.

— Ха, сега какиното, свържи съ тревичката моята задна лапичка и едното краче на този хубавъ господинъ. Вържи здраво!

Птичето имъ свърза краката толкова здраво, колкото може да върже едно птиче. Но щомъ си отлетѣ, ето че надъ градината размаха криле единъ огроменъ щъркелъ.

— Щъркелътъ иде, — ревна жабата и слѣпешката се втурна къмъ брѣга. Повлѣче следъ себе си и вързания плъхъ. Цамбукна въ водата, гмурна се къмъ подмола и се скри подъ единъ подводенъ камъкъ. Плъхътъ се удави, преди да извика: помощь!

Подиръ малко, когато щъркелътъ замина, жабата раздвижи лопатките си и се дигна нагоре. Удавениятъ плъхъ плувна надъ водата. Тъкмо въ туй време пристигна единъ гладенъ гарванъ и си рече:

— Тъкмо за мене ядене!

И като се стрелна къмъ водата, той клъвна стръвно плъха и го понесе нагоре. Вързаната жаба увисна надолу съ главата и ревна:

— Олеле, майчице, отидохъ! Коахъ! Коахъ!

Щъркелътъ, който бѣше кацналъ надъ воденицата и търсѣше гущери, изви око, погледна гарвана и въздъхна:

— Ето кое се казва да пронижешъ съ една стрела два заека!