Ангел Каралийчев
Пустинникъть

По ония времена, когато Петъръ, синътъ на Симеона, бѣше царь на България, въ тъмнитѣ гори на Балканския полуостровъ живѣеха четирма праведни мѫже. Народътъ ги наричаше пустинници. Покрай брѣговетѣ на рѣка Пшиня, подъ Козякъ планина, се бѣше настанилъ първиятъ пустинникъ — Прохоръ Пшински. Въ една усойна пещера, близу до рударския градъ Кратово, живѣеше вториятъ пустинникъ — Гавраилъ Лѣсновски. Третиятъ — Иоакимъ се молѣше въ самотията на Осоговската планина, а четвъртиятъ — Иванъ Рилски бѣше житель на Великата рилска планина. За Ивана Рилски народното предание разказва:

Когато белязаното момче отъ Скрино стана на дванадесеть години, неговиятъ баща го даде ратай въ едно село, близу до Житомитската крепость. Ивановиятъ господарь имаше воденица, край единъ малъкъ планински потокъ, кошара и десетина овце въ кошарата. Докато воденичарьтъ мелѣше брашно, неговото ратайче ходѣше по ливадитѣ следъ стадото и свирѣше на агънцата съ една тънка свирка. Агънцата много обичаха своя пастиръ, защото никога не дигаше тояга да ги подгони. Презъ лѣтото, додето овцетѣ пладнуваха подъ единъ сѣнчестъ яворъ, Иванъ събра дребни охлювчета и направи на всѣко агънце по едно герданче. Агънцата припнаха и подскочиха като щурци отъ радость. Най-стариятъ овенъ отъ благодарность научи Ивана да разбира овчия езикъ. По цѣли дни пастирчето водѣше разговори съ овцетѣ и разбра, че и тѣ като хората иматъ свои радости и грижи. Една вечерь воденичарьтъ рече на Ивана:

— Утре ще заколя черното агънце съ бѣлитѣ крачка!

— Защо ще го колишъ? — попита Иванъ. — Какво зло ти е направило?

— Ще ти кажа защо. Рѣчицата, която кара воденичния камъкъ, пресъхна. Азъ съмъ решилъ да принеса жертва на свети Илия Гръмотвореца, дето търкаля небеснитѣ бъчви и гони облацитѣ съ огнени камшици. Дано рукне дъждъ и моята воденичка пакъ да тръгне.

Иванъ се много натѫжи, като чу тѣзи думи. Презъ нощьта, когато всички заспаха, той влѣзе въ кошарата и прегърна черното агънце съ бѣлитѣ крачета.

— Бѣгай, батьовото агънце, защото господарьтъ иска да те погуби.

— Азъ нищо лошо не съмъ му сторило, — рече агънцето.

— Хората колятъ агънцата, защото сѫ много кротки и нѣматъ бодли като таралежитѣ. Бѣгай по-скоро!

— Кѫде да ида?

— Мини рѣката Струма и се скрий отвѫдъ въ гората!

Агнето послуша Ивана. Тихо се измъкна отъ кошарата и се загуби въ нощьта.

Когато настана день, воденичарьтъ запали пещьта, наточи си ножа и потърси обреченото агне.

— Кѫде е агнето? — развика се човѣкътъ съ ножа.

— Побѣгнало е презъ ношьта, — отговори плахо Иванъ.

— По-скоро да го намѣришъ! Ако не го докарашъ до пладне — тебе ще метна въ пещьта.

Иванъ си грабна коравата вълнена дрешка и се затече къмъ Струма. А Струма течеше бърза и дълбока. Съ жаленъ гласъ Иванъ позова агънцето си. То бѣше отвѫдъ реката, задъ една шубрачка. Като чу Ивановия гласъ, трепна, подаде си главата и се обади:

— Какъ премина тая дълбока вода? — провикна се Иванъ.

— Прескочихъ я нощесъ. Нали знаешъ, че на страха краката сѫ дълги!

— Ами азъ какъ да дойда при тебе? — попита Иванъ.

— Хвърли си дрешката въ водата и стѫпи върху нея. Дрешката ще те пренесе.

Иванъ послуша агънцето. Метна дрешката си, стѫпи върху нея и тя плувна като корито.

Отвадъ Струма, агънцето попита Ивана:

— Сега какво ще правиме?

— Ще бѣгаме, батьовото.

И дветѣ душици навлѣзоха въ гората.

* * *

Бѣха минали седемь години отъ оня день, когато пастирчето Иванъ отиде да търси агънцето и не се върна. Веднажъ трима ловци отъ Житомитската крепость отидоха на ловъ отвѫдъ Струма. Навлязоха въ гората, видѣха единъ еленъ съ клонести рога и насочиха стрелитѣ си къмъ него. Еленътъ, като разбра какво мислятъ да правятъ ловцитѣ — търти да бѣга. Запръщѣха надвесенитѣ клони на дърветата. Ловцитѣ се втурнаха следъ него. Дълго тичаха, докато се умориха и му загубиха диритѣ. Капнали отъ умора, ловцитѣ тръгнаха да си ходятъ, но забъркаха посоката и се въртѣха насамъ-нататъкъ, додето мръкна. Надвечерь излѣзоха на една полянка, окрѫжена отъ столѣтни дървета. Насрѣдъ полянката зѣеше колиба съ сламенъ покривъ, а предъ колибата се леко поклащаше единъ високъ ръженъ класъ. Надѣсно отъ колибата мирно пасѣше една овца. Когато ловцитѣ наближиха колибата, отвѫтре излѣзе единъ младъ човѣкъ — високъ и сухъ — съ рѣдка жълта брада и черна риза, опасана съ кѫпина.

— Добре дошли! — проговори стопанинътъ на колибата и се поклони.

Ловцитѣ бѣха много изгладнѣли.

— Какво ще ни нагостишъ? — попита единиятъ.

— Каквото далъ Господь, — отговори пустиникътъ и, като протегна рѫка — отрони едно зърно отъ ръжениятъ класъ. Сетне се наведе, пустна зърното въ дупката на своята рѫчна каменна мелница, наречена хромелъ и почна да мели. Завчасъ смлѣ зърното и замѣси една мъничка питка. Накладе огънь. Зарови питката въ огъня и, додето надои млѣко въ една пръстена паничка — питката се опече. Гостолюбивиятъ човѣкъ разчупи питката на три залъка и ги подаде на ловцитѣ. Следъ туй сложи напреде имъ паничката съ млѣкото, изнесе три дървени лъжици и покани гоститѣ да се нахранятъ:

— Яжте!

Ловцитѣ налапаха залъцитѣ и загребаха млѣко съ лъжицитѣ. Щомъ сръбнаха — изведнажъ усѣтиха и тримата, че сѫ сити, сякашъ сѫ били на господарска трапеза. Спогледаха се смаени. Починаха си, попитаха накѫде се пада Житомитската крепость и тръгнаха да си ходятъ. Когато кривнаха задъ колибата, тѣ се спрѣха до овцата на пустинника и си заговориха:

— Този човѣкъ, — рече единиятъ — ни нахрани само съ едно зърно ръжь, той не е чистъ!

— Той е съдружникъ на дявола! — извика вториятъ.

— Да накладемъ огънь и да го из-гориме! — предложи третиятъ.

Овцата, щомъ чу тия зловещи думи, тихо се промъкна къмъ кошарата и разказа на стопанина си, какво смѣтатъ да правятъ съ него неблагодарнитѣ гости. Пустинникътъ спокойно изслуша своята другарка и, безъ да каже дума, влѣзе въ колибата. Подиръ малко той изнесе една детска вълнена дрешка и я хвърли на тревата. Най-напредъ върху дрешката се намѣсти овцата. Следъ туй пустинникътъ стѫпи до нея и стори кръстъ. Тогава стана чудо. Дрешката се раздвижи като птичи криле и понесе овцата и човѣка нагоре. Когато пустинникътъ се издигна високо надъ ловцитѣ, неговиятъ гласъ прокънтѣ:

— Вие сте зли хора! Нека Богъ ви сѫди за грѣха, който намислихте да сторите!

Когато изрече тия думи, пустинникътъ се понесе къмъ синитѣ върхове на Рила планина. Тамъ той кацна на една висока поляна и съгради първата постница на манастира Свети Иванъ Рилски.