Ангел Каралийчев
Дѣдо Тодоранъ и дяволътъ Охъ

Дѣдо Тодоранъ събуди една сутринь сина си, Койча, и му рече:

— Ставай, Койчо, да вървимъ!

— Кѫде ще ме водишъ, тате? — попита Койчо.

— Въ града, синко, въ голѣмия градъ.

Вървѣха, що вървѣха, стигнаха до единъ дълбокъ пресъхналъ кладенецъ. Старецътъ продума:

— Уморихъ се, Койчо, да бѣхме поседнали малко.

И като се намѣсти върху каменното корито на кладенеца, старецътъ въздъхна и рече:

— Охъ!

Въ този мигъ отъ сухия кладенецъ изскочи дяволътъ — черъ като катранъ, съ рога, съ космати крака и опашка.

— Азъ съмъ Охъ, — каза злиятъ духъ, — защо ме викашъ?

— Азъ тебе не викамъ, само изохкахъ.

— Кѫде водишъ туй момче?

— На занаятъ ще го дамъ.

— Я ми го дай — ратай да ми стане. Отъ мене ще научи много нѣща.

— Да ти го дамъ, — съгласи се дѣдо Тодоранъ, — ами кога да дойда да си го прибера?

— Ела подиръ три години, — отвърна злиятъ духъ, хвана Койча за рѫката и го вмъкна въ кладенеца.

Дѣдо Тодоранъ се прибра въ кѫщи. Като се минаха три години, той потегли отново къмъ дяволския кладенецъ. Щомъ пристигна, извика силно:

— Охъ!

Отъ кладенеца мигомъ изскочи стариятъ дяволъ.

— Какво искашъ? — попита той.

— Искамъ си момчето.

— Твоето момче не можа нищо да научи. Нека остане още три години при мене.

— Ами азъ, какво ще правя безъ него? Много съмъ старъ вече. Не мога да работя нивитѣ. Ще умра отъ гладъ.

— Почакай малко, азъ ще ти донеса нѣщо за прехрана, — рече дяволътъ и се спусна въ кладенеца. Подиръ малко той изскочи пакъ и подаде на стареца една шарена кърпа и една тиква. — Щомъ постелишъ тая кърпа на земята, върху нея тозчасъ ще се наредятъ чинии, пълни съ ядене. А въ тиквата стоятъ скрити петстотинъ души войници на коне. Ако нѣкой ти стори зло — ще почукашъ до три пѫти върху тиквата и ще видишъ, какво ще стане.

Старецътъ прибра кърпата и тиквата въ торбата си и тръгна назадъ. Като влѣзе въ кѫщурката си, постла на земята кърпата и що да види? — отъ невиделица се появиха четири чинии: едната пълна съ топла чорбица, въ другата се мѫдрѣше печено пиле, въ третата — баница, а въ четвъртата — бѣло грозде. Дѣдо Тодоранъ излапа набърже яденето и цѣла нощь не можа да заспи отъ вълнение. Реши да отиде при кмета и да му се похвали. Тъкмо на пладне той почука на кметовата врата. Кметицата го покани вѫтре.

— Добре ни дошелъ, дѣдо Тодоране, — рече тя. — Хубаво си сторилъ, дето ни доде тъкмо на обѣдъ, но азъ нѣма съ какво да те нагостя, защото днесъ не съмъ готвила нищо!

— Не се бой, — отвърна старецътъ, — дѣдо Тодоранъ си носи обѣда, — и постла чудната кърпа.

Тозчасъ върху кърпата се наредиха яденета за трима души и три бъклици вино. Влѣзе кметътъ. Седнаха тримата край трапезата. Почнаха да ядатъ и да пиятъ. Кметицата хвърли око на кърпата и когато гостенинътъ се напи, тя срѫчно смѣни вълшебната кърпа съ друга, сѫщата като нея. На тръгване старецътъ прибра лъжовната кърпа и си отиде. Но когато вечерьта огладнѣ и я постла — разбра измамата. Отиде при тиквата, която бѣше търкулналъ подъ полицата, и я чукна до три пѫти. Тогава отъ тиквата изскочиха петстотинъ души войници, на коне, до зѫби въорѫжени. Тѣ се наредиха въ дѣдо Тодорановия дворъ и викнаха дружно:

— Какво ще заповѣдашъ, господарю?

— Искамъ си кърпата-хранителка!

Войницитѣ препустнаха къмъ кметския домъ и подиръ половинъ часъ се върнаха съ истинската кърпа. Предадоха я на стареца и се прибраха пакъ въ тиквата. Заживѣ дѣдо Тодоранъ честитъ животъ. Като минаха още три години, той отиде пакъ при дявола. Силно изохка. По туй време дяволътъ бѣше отишелъ на пазаръ и намѣсто него, отъ кладенеца изскочи Койчо. Дѣдо Тодоранъ прегърна сина си и го поведе къмъ кѫщи.

Вървѣха що вървѣха, стигнаха въ едно село. Чуха тѫпани.

— Тукъ има сватба, — проговори старецътъ, — да се отбиемъ за малко.

Отбиха се. Сватбаритѣ посрещнаха чужденцитѣ съ радость и почнаха да ги черпятъ. Не щѣшъ ли, тъкмо въ туй време се появи дяволътъ, престоренъ на гайдарь. Щомъ влѣзе дяволътъ, Койчо, който бѣше изучилъ всичкитѣ дяволски майстории, мигомъ се превърна на трендафилъ и тупна върху трапезата. Дяволътъ се намѣсти до сватбаритѣ и наду гайдата. Омагьоса съ свирнята си всичкитѣ сватбари.

— Много хубаво свиришъ! — рече младоженецътъ, — какво да те дариме?

— Нищо не ща. Ако ви е воля дайте ми този трендафилъ да се накича.

— На драго сърдце, — извика младоженецътъ, грабна трендафила и го подаде на дявола.

Злиятъ духъ сграбчи съ черната си рѫка цветето и започна да го мачка. Въ този мигъ трендафилътъ се превърна на шепа просени зрънца, които се пръснаха по трапезата. Дяволътъ скръцна съ зѫби и безъ да губи време, се превърна на квачка съ десеть пиленца. Пиленцата лакомо започнаха да кълватъ просенитѣ зрънца. Изкълваха ги всичкитѣ. Само едно зрънце се бѣше потулило подъ една паница и когато квачката почна да кътка пиленцата си, туй зрънце мигомъ се превърна на лисица. Тая лисица издуши и квачката и пиленцата до едно.

— Да ми живѣешъ, Койчо! — се провикна дѣдо Тодоранъ и постла кърпата си.

Тогава отъ небето паднаха върху кърпата три ябълки: едната за този, който разказва приказката, другата за оня който я слуша, а третата за дѣда Тодорана.