Димитри Иванов
Условно довиждане

В началото на 60-те години Пиер Данинос забавляваше себе си (и читателите си), като вадеше откъси от политически речи, пропускайки междинния текст. След това играта се масовизира. Използваха се предимно речи от „студения период“. Ето един пример:

„… ние бяхме стигнали до ръба на пропастта… Но оттогава насам направихме крачка напред.“

Също толкова успокоително прозвучават понякога уверенията, че тъй като политическата практика доказа безперспективността на студената война, не ще се намерят среди, които да направят опити да върнат света към нея. Наистина 20 години след като тя започна, компютърните анализи на речниковия фонд установиха, че в езика на политическите коментатори най-често употребяваната дума е „разведряване“.

Но от време на време светът усещаше хладния дъх на конфликтност, съзнателно изнасяна на преден план в международните дела, и осъзнаваше отново и отново, че разведряването е процес, а не политическа даденост.

Вероятно заради това Джеймс Олдридж в книгата „Довиждане анти-Америка“ казва не сбогом, а довиждане на годините, в които ловът на вещици беше практика в обществения и културния живот на САЩ, а комисията за разследване на антиамериканска дейност търсеше „агенти на международния комунизъм“ в развойните оръжейни лаборатории и в холивудските студии, за да стигне до Държавния департамент и Пентагона.

Под „анти-Америка“ Джеймс Олдридж подразбира атмосферата на политически гонения в годините, когато комисията за разследване на антиамериканска дейност беше в състояние да насочи пръста на подозрението към всяка прогресивна мисъл и постъпка. Антикомунизмът се отрази (и се отразява) неблагоприятно в международната сфера; но едновременно с това той нанесе дълбоки травми и в страната, където възникна и се въведе като обществена практика в следвоенните години.

В „Довиждане анти-Америка“ Джеймс Олдридж проследява няколко лични съдби и с това сполучливо разкрива същината на въпросната опасност за психическото здраве на нацията. Той разглежда явлението не като публицист, а като писател — поради това повествованието ни казва повече за САЩ през 50-те години от стотиците статии и информации от и за онова време.

Няма да е пресилено, ако направим следната преценка: чрез своята книга Олдридж навлиза, при това навлиза дълбоко, в сферата на философското обобщение за диалектиката на мисленето, за двойствеността на човешкото съзнание. Тази оценка може да бъде казана, а също и разказана. Ето как:

Сред пейзаж от жълто-сиви възвишения пътуват една англичанка, англичанин на средна възраст и друг, по-млад. Когато тримата ездачи спират да си починат, те виждат изправена зад тях високата фигура на възрастен мъж. По дрехите му личи, че той е местен човек — действието се развива в Средния Изток (там тримата пътници са със секретна политическа мисия, свързана с британските интереси в района).

Дали непознатият се е появил, за да ги насочи по неверен път и да ги хвърли в ръцете на разбунтувалите се номади?

Важното е какъв е самият той. Оказва се, язиди — един от онази религиозна секта, която вярва в дявола. Самият той не е нито зъл, нито демоничен. Когато поискват от него да обясни защо вярва в дявола, той кара тримата европейци да си помислят колко много е злото в света около тях.

Защо се връщам към редове, които Джеймс Олдридж е написал преди повече от 30 години ли?! (Откъсът е от „Дипломатът“.) Защото в новата си книга Джеймс Олдридж доразвива една започната по-рано мисъл. Двоицата „зло — добро“ е не (само) религиозна, а и политическо-философска тема. Идеологии като антикомунизма се доближиха до метафизичните разграничения на добро и зло, залегнали в юдейско-християнските и някои други доктрини. Тези идеологии идентифицираха себе си с правата кауза. Неслучайно антикомунистическата кампания беше наречена (и сама наричаше себе си) „кръстоносен поход“.

Ако читателите на „Довиждане анти-Америка“ открият чертите на библейския предател в раздвоената мисловност на Терада, това едва ли ще е случайно.

„А вие не мислите ли, че религиите се крепят повече на дявола и по-малко на бога?“ — отвърна на въпроса ми с въпрос Джеймс Олдридж.

Сега разбирам, че въпросът му е бил реторичен, той не се е съмнявал в отговора. В новата си книга Олдридж ни разказва в романизирана форма съвременната версия на едно грехопадение, предизвикано от това, че дадена политика е поискала да стане религия…

Впрочем тези нейни искания са циклични.