Валентин Корнилев
Послеслов от преводача

С романа „Хан Кене“ завършва представянето на български език на трилогията „Номади“, създадена от казахстанския класик Илияс Есенберлин. Когато започнах нейния превод преди три години, единственото, което знаех за Казахстан бе, че това е огромна, богата държава, бивша съветска република, вече поела по свой самостоятелен път на развитие.

Трите романа обхващат няколко столетия от бурната история на казахите, живо, увлекателно и поетично рисуват картини на мир и война, образи на обикновени воини и на ханове. Не е случайно, че названието на този народ произлиза от древнотюркски, което означава волен, храбър, свободолюбив народ.

Интересен е материалът, върху който е изградена трилогията. Започнал като фолклорист, писателят използва не само сухите исторически хроники, но с пълни шепи черпи от изключително богатата казахска устна и песенна традиция. В продължение на векове разказвачи и певци — акъни и жърау — са предавали от поколение на поколение историята и мъдростта на този народ. Буди възхищение фактът, че казахският народ е сред малкото световни народи с толкова силна родова памет, с такава синовна почит към предците.

Макар и преводът да е от руски, за преводача е предизвикателство да пресъздаде този богат, метафоричен стил, от който лъха толкова любов към родния език.

Не мога да не спомена още едно лично впечатление. Докато четях и превеждах книгата, си мислех за времената, когато древните българи също са прекосявали Великата степ, водейки подобен начин на живот. По-късно земите на Волжска България граничат с тези на казахите. Това древно историческо родство буди вълнение и трепет, кара ни да търсим общите си корени в историята на този героичен народ, един от малкото ни побратими, които пишат с кирилски букви.