Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Сканиране и обработка
Сергей Дубина (24–25 май 2003 г.)
Източник
dubina.dir.bg

Издание:

Франсис Брет Харт

Калифорнийски разкази

 

Подбор и превод от английски Сидер Флорин, 1983

Александър Алексов, художник, 1983

Издателство „Отечество“, София

с/о Jusautor, Sofia

 

HARTE OF THE WEST. 17 Stories by Bret Harte.

Dell Publishing Co., Inc.. N. Y., 1966.

BRET HARTE. The Ancestors of Peter Atherly

i and other Stories. B. Tauchnitz. Leipzig, 1897.

BRET HARTE. Stories in Light and Shadow.

Houghton Mifflin Company, Boston and New York, 1898.

SHORT STORIES OF YESTERDAY.

George G. Harrap & Co. Ltd. London, 1930.

NINETEENTH CENTURY AMERICAN SHORT STORIES.

Progress Publishers, Moscow, 1978.


Още нямаше девет часа, когато по цялата река вече бе станало известно, че двамата съдружници от „Участъка на дружбата“ са се скарали и разделили на съмване. По това време вниманието на най-близкия им съсед било привлечено от звуци на пререкания и два последователни изстрела с пистолет. Той изтичал навън и смътно видял в сивата мъгла, която се вдигала от реката, високата фигура на Скот, единия от съдружниците, да слиза по склона към дерето; миг след това Йорк, другият съдружник, излязъл от хижата и тръгнал в противоположна посока към реката и минал на няколко крачки от любопитния наблюдател. По-късно се узна, че един сериозен китаец цепел дърва пред хижата и станал свидетел на част от кавгата. Но китаецът беше упорит, безразличен и необщителен. „Мен сече дърва, мен не се бие“ — бе невъзмутимият му отговор на всички развълнувани въпроси. „Но какво казваха те?“ Китаецът отговаряше „Мен не наЬе“. Полковник Старботъл бързешком изброи различните често употребявани епитети, които едно невзискателно обществено мнение би приело като основателно предизвикателство за сбиване. Но китаецът не можа да каже дали ги е чул.

— И това е добиче — рече полковникът доста настървено, — на което, според някои, би следвало да се позволи да дава показания против белите! Махай се… езичнико!

И така скарването остана необяснено. Това, че двама мъже, чиято дружелюбност и сдържана тактичност им бе спечелила званието „Миротворците“ в среда не чак много разположена към пасивните добродетели, че тези двама изключително предани приятели неочаквано и остро са се скарали, с право можеше да възбуди любопитството на стана. Неколцина от по-любопитните посетиха местопроизшествието, сега изоставено от предишните си обитатели. В спретнатата хижа нямаше никакви следи от безредие или боричкане. Нерендосаната маса беше наредена като за закуска — тавичка с жълта питка още стоеше на огнището, угасналият огън би могъл да послужи за олицетворение на пагубните страсти, развихрили се тук едва преди един час. Ала очите на полковник Старботъл, макар и малко кръвясали и насълзени, търсеха по-съсредоточено практически указания. При обследването си той откри дупка от куршум в касата на вратата и още една — почти насреща, в касата на прозореца. Полковникът обърна вниманието на другите върху факта, че едната „отговаряла“ по калибър на револвера на Скот, а другата на пистолета на Йорк.

— Трябва да са стояли горе-долу така — каза полковникът, — на не повече от три фута един от друг, и не са улучили!

В извивката на гласа му прозвуча лека нотка на негодувание, която, не остана без ефект. Слушателите потръпнаха от тънкия намек за отишлите на вятъра намерения.

Но на Пясъчния бряг бе съдено да преживее по-голямо разочарование. Двамата противници не бяха се срещнали след скарването, а се носеше неопределен слух, че случи ли им се да се срещнат втори път, всеки от двамата бил твърдо решил да убие другия, „щом го зърне“. Ето защо всички бяха обладани от, известно възбуждение и, боя се да кажа, не малко задоволство, когато в десет часа Йорк излезе от кръчмата „Магнолия“ на единствената дълга, криволичеща улица на стана, а в същия миг Скот напусна ковачницата при разклона на пътя. От пръв поглед ставаше ясно, че срещата можеше да се избегне само ако единият от тях се върне.

В миг вратите и прозорците на близките кръчми се изпълниха с лица. По необясним Начин над речните брегове и канари изникнаха глави. В една празна каруца на кръстопътя се накачиха хора, които сякаш бяха изскочили изпод земята. Други тичаха и се блъскаха на склона, господин Джак Хамлин бе дръпнал поводите на коня си и стоеше прав върху седалката на кабриолета, А двамата причинители на това всепоглъщащо внимание се приближаваха един към друг.

— Йорк е срещу слънцето… Скот ще го закове на това дърво… Той го чака да си извади пистолета… — долетя от каруцата и настъпи тишина.

Но над това човешко безмълвие реката ромолеше и пееше, а вятърът шумолеше във върхарите на дърветата с безразличие, което като че се натрапваше. Полковник Старбо-тъл го долови и в момент на върховно съсредоточение, без да се озърне, закани се с бастуна зад гърба си на цялата природа и рече:

— Шшт!

Двамата мъже бяха сега на няколко крачки един от друг. Една кокошка пресече пътя пред единия. Крилата семенна кутийка литна от крайпътно дърво и падна в краката на другия. И без да обърнат внимание на тази ирония на природата, двамата противници продължиха да се приближават, изправени и сковани, впили очи един в друг, и… се разминаха!

Полковник Старботъл трябваше да го вдигнат от каруцата.

— Тоя стан си е изпял песента — промълви той мрачно и се остави да го заведат в „Магнолия“. С какви други изрази е щял да прояви чувствата си, не може да се каже, защото тъкмо тогава към групата се присъедини Скот.

— На мен ли казахте нещо? — запита той полковника и сложи ръката си уж със случайна фамилиарност на рамото на този господин.

Полковникът долови някаква тайнствена лекота в допира и някаква непонятна тежест в погледа, с които беше зададен въпросът, и се ограничи само да отговори с достойнство:

— Не, драги.

На двадесетина крачки от тях поведението на Йорк бе също толкова типично и своеобразно.

— Ти имаше чудесна възможност, защо не му тегли куршума? — попита Джак Хамлин, когато Йорк се приближи до кабриолета.

— Защото го мразя — беше отговорът, който можа да чуе само Джак.

Противно на общото убеждение, този отговор не беше изсъскан между зъбите на говорещия, а казан с най-обикновен тон. Но Джак Хамлин, който умееше да наблюдава хората, забеляза, че ръцете на Йорк са студени, а устните пресъхнали, когато му помогна да се качи на кабриолета, и прие този очевиден парадокс с усмивка.

Когато Пясъчен бряг се убеди, че скарването между Скот и Йорк не може да се уреди по обичайния местен начин, хората престанаха да се занимават с него. Но скоро се плъзна слух, че за „Участъка на дружбата“ било заведено дело и че двамата съдружници нямало да пестят средства при оспорването на притежаването му. Тъй като беше добре известно, че въпросният участък е „изчерпан“ и няма стойност и че съдружниците, които вече бяха забогатели от него, само един-два дена преди скарването бяха говорили за изоставянето му, това дело можеше да се отдаде само на с нищо неоправданата злост. Сетне в простодушната Аркадия се появиха двама санфранцискански адвокати и хората започнаха да се запознават с тях по кръчмите и — което беше кажи-речи същото — започнаха да ги запознават с местните събития и клюки. Последиците на тази погрешна интимност проличаха в многото призовки за съда, и така, когато делото за „Участъка на дружбата“ бе насрочено, всички обитатели на Пясъчен бряг, които не бяха задължени да се явят в околийския град, отидоха там от любопитство. Деретата и изкопите с мили наоколо бяха изоставени. Нямам намерение да описвам това без друго прочуто вече дело. Достатъчно е и това, по думите на защитника на ищеца, че „то не беше от обикновените дела, засягащи неотменимите права на това неуморно трудолюбие, разработило неизтощимите източници на тази златна земя“, или изказано по-непретенциозно от полковник Старботъл, „разправия, която двама джентълмени са могли да уредят за десет минути по приятелски с чаша в ръка, ако са имали сериозни намерения, или за десет секунди, ако са искали да се позабавляват“. Делото бе решено в полза на Скот и Йорк веднага обжалва. Говореше се, че се бил заклел да похарчи и последния си долар в борбата.

Така Пясъчен бряг започна да смята скарването на бившите съдружници за доживотна вражда и това, че някога са били приятели, се забрави. Малцината, които бяха очаквали да разберат от делото какво е породило скарването, бяха разочаровани. Сред разните догадки, тази, която приписваше Причината на някакво тайнствено женско влияние, естествено, беше популярна в стан, склонен към съмнително преклонение пред слабия пол.

— Готов съм да се закълна, господа — каза полковник Старботъл, който е бил известен в Сакраменто като джентълмен от старата школа, — че в дъното на тая работа има някое прекрасно създание.

След това доблестният полковник продължи да илюстрира теорията си с разни сочни истории, каквито джентълмените от старата школа обикновено разправят, но които от уважение към джентълмени от по-нова школа, ще се въздържа да възпроизвеждам тука. Но по всичко изглеждаше, че дори и теорията на полковника беше погрешна. Единствената жена, която би могла да упражни влияние с личността си върху съдружниците, беше хубавата дъщеря на „стареца Фолинсби“ от Сиромашко находище, в чийто гостоприемен дом (който предлагаше известни удобства и финес, редки за тази изостанала цивилизация) и Йорк, и Скот бяха чести посетители. Но пък в това пленително прибежище Йорк влезе една вечер, месец след кавгата, и като видя Скот да седи там, обърна се към хубавата домакиня с резкия въпрос:

— Обичате ли тоя човек?

Младата жена, запитана по този начин, му даде незабавно отговора, — едновременно и предизвикателен, и уклончив, — който би дошъл на ум на повечето от моите читателки при такива обстоятелства. Без да добави нито дума, Йорк напусна къщата. „Госпожица Джо“ отрони възможно най-леката въздишка, когато вратата се затвори след къдриците и широките плещи на Йорк и след това като добро момиче се обърна към оскърбения си гост.

— Но можеш ли да ми повярваш, мила — разказваше тя после на една интимна приятелка, — тая, другата твар, след като ме изгледа кръвнишки, се изправи на задните си крака, взема си шапката и също си отиде и оттогава не съм видяла нито единия, нито другия.

И така, при всяка своя постъпка те игнорираха докрай всички други интереси и чувства, за да задоволят сляпата си омраза. Когато Йорк купи земята под новия участък на Скот и го задължи срещу големи разноски да направи много обиколен отводнителен канал около този парцел, Скот си отмъсти, като направи яз, който наводни, участъка на Йорк край реката. Скот беше този, който заедно с полковник Старбот тъл пръв организира енергична съпротива срещу китайците, която завърши с пропъждането на монголските работници на Йорк; Йорк беше този, който прокара коларски път и уреди куриерска служба и с това направи излишни мулетата и керваните на Скот; Скот беше този, който възобнови Комитета за бдителност и пропъди приятеля на Йорк Джак Хамлин; Йорк беше този, който създаде „Вестник на Пясъчен бряг“ и в него заклейми горната постъпка като „крещящо беззаконие“, а Скот като „горски бандит“; Скот беше този който начело на двадесет маскирани мъже в една лунна нощ захвърли оскърбителните печатарски форми в жълтата река и разпиля шрифтовете на прашния път. Тези събития се посрещнаха в далечните и по-цивилизовани затънтени градчета като смътни признаци на напредък и жизнеспособност. Пред мен лежи „Основател на Бедняшко находище“ от 12 август 1856 година, в който под заглавието „Благоустрояването в околията“ редакторът пише: „Новата презвитерианска черква на улица «С» в Пясъчен бряг е завършена. Тя се издига на мястото, заемано преди от кръчмата «Магнолия», тъй тайнствено опожарена миналия месец. Храмът, който сега се е издигнал като феникс от пепелта на «Магнолия», е в същност безвъзмездно дарение от гн Х. Дж. Йорк от Пясъчен бряг, който откупи мястото и подари дървения материал. Има и други строежи по тези места, но най-представителна е пивницата «Слънчев юг», вдигната от капитан Мат. Скот почти срещу черквата. Капитан Скот не е пестил средства за обзавеждането на тази пивница, която обещава да бъде едно от най-приятните места за почивка в старата Туолумне. Наскоро той е докарал два нови първокласни билярда с коркови кантове. Старият ни познат Планинеца Джони ще приготвя напитките на бара. Препоръчваме на читателите да погледнат рекламата в другата колона. Посетителите на Пясъчен бряг трябва на всяка цена да се отбият при Джими.“ Сред местните съобщения се срещаше следното: „Г-н Х. Дж. Йорк дава 100 долара награда за откриването на лицата, задигнали стъпалата на новата презвитерианска черква на ул. «С» в Пясъчен бряг през време на божествената служба миналата събота вечер. Капитан Скот добавя още сто долара за залавянето на злосторниците, счупили великолепните огледала на прозорците на новата пивница следващата вечер. Говори се за реорганизирането на стария Комитет за бдителност в Пясъчен бряг.“

След като в течение на много месеци безоблачно време безмилостното изцъклено слънце на Пясъчен бряг беше редовно залязвало над непримиримата ненавист на тези мъже, започна да се поговорва за вмешателство. В частност пасторът на черквата, която току-що споменах — искрен, безстрашен, но може би не достатъчно осведомен човек, — с радост реши да се възползува от великодушието на Йорк и да се опита да помири бившите съдружници. Той прочете задълбочена проповед за голямата греховност на раздора и омразата. Но прекрасните проповеди на преподобния Дос бяха предназначени за едно идеално паство, каквото нямаше в Пясъчен бряг — паство от същества без смесени пороци и добродетели, с праволинейни импулси и съвършено логични подтици, с изключително простодушие, с вяра на дете и чувство за отговорност на възрастен. Тъй като, за съжаление, хората които посещаваха черквата на господин Дос, бяха повечето с много човешки качества, донякъде хитри, повече склонни да се самоизвиняват, отколкото да се самообвиняват, сравнително добродушни и положително слабохарактерни, те спокойно оставиха настрана тази част от проповедта, която засягаше самите тях, и приели Йорк и Скот (а и двамата предизвикателно присъствуваха) като интересни образци на идеалните създания, за които споменах по-горе, изпитваха известно удовлетворение, което, боя се, не беше съвсем християнско, от тегленото им „конско евангелие“. Ако господин Дос беше очаквал Йорк и Скот да си стиснат ръка след проповедта, той беше разочарован. Но не се отказа от намерението си. С това спокойно безстрашие и решителност, които му бяха спечелили уважението на мъже, много склонни да смятат благочестието за синоним на женственост, той атакува Скот в собствения му дом. Какво му е казал, не е било записано, но се страхувам, че е било част от проповедта му. Когато той завършил, Скот го погледнал без лошо чувство над чашите на своя бар и казал по-почтително, отколкото звучат думите: „Млади човече, вашият стил доста ми харесва, но когато опознаете Йорк и мен, както сте опознали всемогъщия бог, тогава ще му е времето да говорим.“

И така, враждата се задълбочаваше; и така, както в по-известни случаи, частната и личната непримиримост на двама изтъкнати мъже доведе постепенно до затвърдяването на някакъв недооформен принцип или убеждение. Не се мина дълго и стана ясно, че тези убеждения съвпадаха с известни общи принципи, формулирани от съставителите на американската конституция, както ги тълкуваше разсъждаващият държавнически А., или представляваха от себе си плаващи пясъци, на които корабът на държавата може да претърпи крушение, както предупреждаваше красноречивият Б. На практика всичко това завърши с издигане кандидатурите на Йорк и Скот да представляват в законодателните тела двете противни фракции на Пясъчен бряг.

Няколко седмици наред лозунги с големи букви призоваваха гласоподавателите от Пясъчен бряг и съседните станове към „ОБЕДИНЕНИЕ!“. Напразно грамадните борове, чиито дънери бяха принудени да носят този и други подобни надписи по кръстопътищата, стенеха и протестираха от ветровитите си стражници. Но един ден в триъгълната горичка в началото на дерето пристигна шествие с музика и барабани и яркоцветни плакати. Събранието бе открито от полковник Старботъл, който, понеже беше някога упражнявал законодателни функции и общо взето минаваше за „опитен политикан“, се смяташе за ценен привърженик на Йорк. Той завърши призива да гласуват за приятеля му с един-два анекдота, толкова отявлено непристойни, че дори и боровете, ако можеха, щяха да го обсипят с шишарките си от възмущение. Но той възбуди смях, който спечели популярност на неговия кандидат, и когато Йорк стана да говори, той бе посрещнат с одобрителни викове. Ала за общо изумление новият говорител веднага се впусна в ожесточени нападки срещу съперника си. Той се спря не само върху деянията и поведението на Скот, познати в Пясъчен бряг, но заговори за факти, свързани с предишния му живот, досега неизвестни на слушателите. Към голямата точност на епитетите и прямотата на изложението ораторът добави привлекателността на новостта и разобличаването. Тълпата се провикваше, крещеше и беше във възторг, но когато тази изумителна филипика приключи, вдигна се единодушен повик „Скот!“. Полковник Старботъл се опита да се противопостави на това явно неуместно желание, но напразно. Отчасти поради неясно чувство за справедливост, отчасти поради по-долна жажда за възбуда, събралите се бяха непреклонни и Скот бе домъкнат и с блъскане и дърпане качен на трибуната. Когато чорлавата му глава и несресана брада се появиха над перилата, стана ясно, че е пиян. Но преди още да си отвори устата, стана ясно и това, че пред тях стоеше ораторът на Пясъчен бряг, единственият човек, който можеше да събуди съчувствието на тези нехранимайковци (може би защото беше в състояние и да им се примоли). Съзнанието за тази сила придаваше известно достойнство на фигурата му, а не съм сигурен дали и физическото му състояние не им правеше впечатление на нещо като царствена безцеремонност и голямо благоволение. Както и да е, когато този неочакван Хектор се вдигна от рова, мирмидонците на Йорк се разтрепериха.

— Няма нищо, господа — заговори Скот, като се наведе напред на перилата, — няма нищо в казаното от тоя човек, което да не е вярно. Мен наистина са ме изпъдили от Кайро, аз наистина съм бил разбойник, аз наистина дезертирах от армията, аз наистина зарязах жена си в Канзас. Но има едно нещо, в което той не ме обвини или може да го е забравил. Цели три години, господа, аз бях съдружник на тоя човек!

Дали е възнамерявал да каже още нещо, не мога да кажа — буря от одобрителни викове артистично закръгли и подсили тази кулминационна точка и фактически осигури избирането на този оратор. Есента той отиде в столицата на щата Сакраменто, Йорк замина в чужбина и за първи път от много години разстоянието й новата атмосфера разделиха двамата противници.

С много малко промени в зелената гора, сивите скали и жълтата река, но с много размествания на човешки личности и с нови лица в пределите му, отминаха три години в Пясъчен бряг. Двамата мъже, били едно време неразделна забележителност на селището, като че ли бяха съвсем забравени.

— Вие никога няма да се върнете в Пясъчен бряг — каза госпожица Фолинсби, „Лилията на Бедняшко находище“, когато срещна Йорк в Париж, — защото Пясъчен бряг вече го няма. Сега го наричат Крайречие и новият град се издига по-високо на речния бряг. Между другото, Джо разправя, че Скот спечелил делото за „Участъка на дружбата“ и живеел в старата хижа и повечето време бил пиян. О, моля да ме извините — добави тази весела дама, когато руменина заля жълтеникавите бузи на Йорк, — но, честна дума, аз мислех, че отдавна сте се помирили. Сигурна съм, че трябва да е така.

Три месеца след този разговор, една приятна лятна вечер дилижансът от Бедняшко находище спря пред верандата на хотел „Юнион“ в Пясъчен бряг. Сред пътниците имаше един явно нов човек, както отсъдиха местните жители по добре ушитите дрехи и гладко избръснатото лице, който поиска отделна стая и рано си легна. Но преди да съмне на другата сутрин стана, извади някакви дрехи от пътната си чанта и се облече с бели дочени панталони, бяла дочена риза и сламена шапка. Когато завърши тоалета си, той върза на клуп червена кърпа и я сложи свободно на рамената. Преобразяването бе пълно. Когато се промъкна тихичко надолу по стълбите и излезе на пътя, никой нямаше да познае в него елегантния гост от миналата вечер и малцина познаха лицето и фигурата на Хенри Йорк от Пясъчен бряг.

В несигурната светлина на този ранен час и поради промените, настъпили в селището, наложи се да спре за миг и да си спомни къде се намира Пясъчен бряг останал в спомените му, лежеше под него, по-близо до реката, сградите около него бяха от по-късно време и с по-нова архитектура. Като се запъти към реката, забеляза тук училище, а там черква. Малко по-нататък пред него се показа „Слънчевия юг“, превърнат в ресторант, с побледняла позлата и олющена боя. Сега разбра къде се намира, изтича пъргаво по едно нанадолнище, мина през един ров и се намери пред долната граница на „Участъка, на дружбата“.

Сивата мъгла се вдигаше бавно от реката, закачаше се за върхарите на дърветата и пълзеше нагоре по планинския склон, където я спираха скалистите олтари и я принасяха в жертва на издигащото се слънце. В краката му земята, жестоко насечена и изпонаранена от неговите забравени машини, беше се покрила от тогава насам тук-таме със слаба зеленина и му се усмихваше с прошка, като че му казваше, че в края на краищата всичко не е било чак толкова лошо. Няколко птички се къпеха в рова, сякаш с приятно чувство, че това е нещо ново, създадено специално за тях от природата, а един заек изтича в преобърнат улей за промиване на злато, като че той беше сложен там за тази цел.

Не беше още посмял да погледне в една определена посока. Но слънцето вече беше достатъчно високо, за да изрисува могилката, на която стоеше хижата. Въпреки самообладанието, сърцето му заби по-силно, когато вдигна очи към нея. Прозорецът и вратата бяха затворени, от кирпичения комин не излизаше пушек, но иначе си беше същата. Когато стигна на няколко крачки, той вдигна счупена лопата, сложи я на рамо, с усмивка се запъти към вратата и почука. Отвътре не се чу нито звук. Усмивката замря на устните му и той нервно бутна вратата.

Една фигура скочи ядно насреща му — фигура, чиито кръвясали очи внезапно се вторачиха, с празен поглед, чиито ръце бяха първо протегнати напред, но след това се вдигнаха с предупреждаващ жест, — фигура, която внезапно изпъшка, задави се и залитна напред, загубила съзнание.

Но преди той да падне, Йорк го изнесе на чист въздух и слънце. Сборичкали се, двамата паднаха и се претърколиха на земята. Но след миг Йорк вече седеше и държеше сгърченото тяло на бившия си съдружник на коленете си и бършеше пяната от неразбрано бъбрещите му устни. Постепенно тръпките се разредиха и спряха и силният мъж остана в безсъзнание в прегръдките му.

Няколко мига Йорк го държа неподвижно тъй и се вглежда в лицето му. Далечно звънтене на дърварска брадва — само ехо от звук — единствено нарушаваше тишината. Високо в планината сокол неподвижно висеше над тях. Сетне се чуха гласове и се появиха двама мъже.

— Сбихте ли се?

— Не, припаднал е. Няма ли да ми помогнете да го занеса в хотела?

И там цяла седмица покореният съдружник лежа, без да усеща и вижда нищо освен виденията, изплитани от болестта и страха. На осмия ден по изгрев той се съвзе, отвори очи, погледна Йорк и му стисна ръка, след това заговори:

— Това си ти. Аз мислех, че е от уискито.

В отговор Йорк само хвана двете му ръце и с радостна усмивка ги задърпа по момчешки напред-назад, опрял лакти в леглото.

— Ти си бил в чужбина. Как ти хареса Париж?

— Горе-долу! На теб как ти хареса Сакраменто?

— Екстра!

И това беше всичко, което можаха да измислят да си кажат. След малко Скот отново отвори очи.

— Нямам никакви сили.

— Скоро ще се оправиш.

— Няма много да се оправя.

Настъпи дълго мълчание, през което те чуваха звуци от цепене на дърва и това, че Пясъчен бряг вече се раздвижва за идващия ден. После Скот бавно и трудно обърна лице към Йорк и каза:

— Можех да те убия тогава.

— Съжалявам, че не си го направил. Те пак си стиснаха ръце, но Скот явно отпадаше. Той като че събра сили за едно особено изказване.

— Приятелю!

— Кажи!

— Ела по-близо!

Йорк наведе глава към гаснещото лице.

— Помниш ли оная заран?

— Да.

Весели искри припламнаха в ъгълчетата на сините очи на Скот и той пошепна:

— Друже, в оня хляб наистина имаше прекалено много сода!

Говори се, че това са били последните му думи. Защото, когато слънцето, което беше толкова често залязвало над безсмислената вражда на тези глупави мъже, ги погледна пак сдобрени, то видя ръката на Скот да пада студена и безчувствена от ръката на бившия му съдружник и разбра, че враждата в Пясъчен бряг е свършила.

Край