Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бландингс
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Summer Lightning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2017 г.)

Издание:

П. Г. Удхаус. Гръм и мълнии в Бландингс

Английска, първо издание

Превод: Деян Кючуков

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Момчил Колчев

Предпечатна подготовка: „Перфект — Драгомир Янков“

Печатни коли: 14

Издателски коли: 11,76

Формат: 84/108/32

Печат: „Абагар“ ЕООД, Велико Търново

ИК „Колибри“, 1996 г.

ISBN: 954-529-079-3

История

  1. — Добавяне

Първа глава
Неприятности в Бландингс

I

Замъкът Бландингс дремеше под лъчите на слънцето и над тучните му морави и каменни тераси трепкаше кротка мараня. Във въздуха се носеше приспивното жужене на насекоми. Беше онзи благодатен час на летния следобед между обяда и чая в пет часа, когато самата природа разкопчава жилетката си и опъва натежали нозе.

В сянката на лавровия храст край задния вход на този достолепен английски дом бе приседнал Бийч, икономът на сър Кларънс, девети граф Емсуърт и собственик на имението, и отпиваше от съдържанието на висока чаша, разлиствайки страниците на седмичник, третиращ проблемите на театралното изкуство. Вниманието на този достоен мъж тъкмо бе привлечено от овална фотография върху печатния лист, та може би около минута той кротко и съсредоточено я оглежда, попивайки с наслада и най-незначителната подробност. После със сочно и доволно подсмихване извади от джоба си малко ножче, изряза снимката и я скъта в дълбините на сакото си.

В този момент лавровият храст, до този момент мълчал като пукал, рече: „Пст!“

Икономът подрипна като два ужилени иконома и по налятото му тяло пробяга болезнен спазъм.

— Бийч! — продължи хрипливо храстът.

Сега вече нещо занаднича измежду листата му. Нищо чудно да се окажеше горска нимфа, ала икономът прояви скептицизъм в това отношение и както се оказа, напълно основателно. Недрата на храста разкриха пред взора му висок млад мъж със сламеноруса коса, в когото той с лекота разпозна господин Хюго Кармъди, секретаря на своя работодател, и с болезнено проскърцващ в коленете укор се изправи на крака. Сърцето му все още думкаше в ребрата, а си беше прехапал и езика.

— Стреснах ли те, Бийч?

— Извънмерно, сър.

— Извинявай. От друга страна, твърдят, че било полезно за черния дроб. Бийч, искаш ли да спечелиш една лира?

Суровото изражение на иконома се смекчи и в погледа му просветна нежност.

— Да, сър.

— Можеш ли да откриеш госпожица Милисънт насаме?

— Положително, сър.

— Тогава предай й тази бележка и внимавай да не те види никой. Особено — и тук искам да бъда пределно ясен, Бийч — лейди Констанс Кийбъл.

— Ще се погрижа незабавно, сър.

При което Бийч огря младежа с бащинска усмивка, а Хюго му се ухили в отговор. Между двамата цареше хармонично разбирателство. Икономът знаеше, че не бива да предава тайни бележки на племенницата на своя работодател, а Хюго пределно ясно си даваше сметка, че няма право да товари с подобно бреме съвестта на един честен човек.

— Може би не сте в течение, сър — произнесе икономът, скътал на топло греховните си пари, — че нейна милост лейди Констанс отпътува за Лондон с влака в три и половина?

От устните на Хюго се отрони измъчено стенание.

— Искаш да кажеш, че всички тия индиански хватки, това промъкване от храст на храст, без нито съчка да изпука под стъпките ми, са били за тоз, дето духа? — Той се изправи, отупвайки дрехите си. — Жалко, че чак сега го разбрах. Съсипах непоправимо един чудесен костюм, а и основателно се опасявам, че в гърба ми се е промъкнала жива твар, която се опитва да си свие там уютно гнездо. Но пък от друга страна, малко предпазливост никому не е навредила, нали така?

— Напълно вярно, сър.

Облекчен от факта, че се намира извън обсега на рентгеновото око на лелята на своята възлюбена, господин Кармъди стана по-разговорлив.

— Прекрасно време, Бийч.

— Да, сър.

— Знаеш ли, Бийч, странно нещо е животът. Човек никога не знае какво му готви утрешният ден: Ето ме тук, в Бландингс, доволен и щастлив, с преливащо от радост сърце. А ако трябва да бъда откровен с теб, когато за пръв път поставиха на дневния ми ред това пребиваване в замъка, сърцето ми натежа от скръб.

— Нима, сър?

— Да, и още как! Ако беше в течение на обстоятелствата, сам щеше да разбереш защо.

Всъщност Бийч бе прекрасно запознат с въпросните обстоятелства. Много малко неща, засягащи обитателите на замъка Бландингс, оставаха задълго скрити от него. Той знаеше, че допреди няколко седмици младият Кармъди и господин Роналд Фиш, племенникът на лорд Емсуърт, са били съсобственици на клуб-вариете „Пеперуда“, намиращо се недалеч от Бонд Стрийт, в самото сърце на лондонския нощен живот; че въпреки изгодното си разположение заведението се оказало финансов провал; че Роналд отпрашил да се възстановява в Биариц в компанията на майка си, лейди Джулия Фиш, докато Хюго, вследствие на категоричния отказ на Рони да се отправи за Биариц, преди да е намерил тих пристан и за своя приятел по несгода, пристигнал в Бландингс в качеството на личен секретар на лорд Емсуърт.

— Без съмнение сте изпитвали неохота да се разделите с Лондон, сър.

— Неохота не е думата. Ала сега, Бийч, ако щеш вярвай, Лондон е за мен последното място, където бих искал да се нахождам. Не казвам, че една топлокръвна вечер в околностите на Пикадили би навредила някому — опазил ме Бог. Но ако ще е за постоянно — нищо не може да се сравни с Бландингс. Какво място, Бийч!

— Да, сър.

— Бих могъл да го нарека райска градина.

— Щом желаете, сър.

— А сега, когато всеки момент ще ми цъфне и старият Рони, радостта, дето има една приказка, не ще знае предел.

— Нима се очаква пристигането на господин Роналд, сър?

— Още утре или вдругиден ще бъде тук. Тази сутрин получих писмо от него. Щях да забравя, изпраща ти поздрави и ме моли да ти предам, че можеш да заложиш и последната си риза на Бейби Боунс на надбягванията в Медбъри.

Икономът присви недоверчиво устни.

— Трудно ми е да го допусна, сър. Шансовете му са нищожни.

— Кранта и половина, ако питаш мен. Не бих рискувал и пени на него, само това ще ти кажа.

— И все пак господин Роналд обикновено е много надежден в преценките си. През дългите години, откакто ме съветва по тези въпроси, нито веднъж не съм съжалявал, задето съм го послушал. Още като невръстен младеж в Итън ме е удивлявал с точните си прогнози.

— Е, твоя работа — рече Хюго безразлично. — Какво изряза от вестника преди малко?

— Фотография на господин Галахад, сър. Имам малък албум, в който събирам различни материали, свързани с фамилията.

— Ако има нещо, от което да се нуждае такъв албум, то е описание на очевидец за това как лейди Констанс Кийбъл е паднала през прозореца и си е строшила врата.

Вроденото чувство за такт възпря Бийч да подкрепи словесно едно подобно виждане, но все пак от гърдите му се откъсна сподавена въздишка. Той самият нерядко бе изпитвал сходни чувства по отношение на стопанката на Бландингс.

— Бихте ли желали да погледнете изрезката, сър? Вътре има и кратък отзив за литературната му творба.

Повечето фотографии в седмичника, с който Бийч скъсяваше следобедните часове, бяха на титулувани дами, мъчещи се да изглеждат като танцьорки в бар, и на танцьорки в бар, мъчещи се да изглеждат като титулувани дами, но точно тази показваше бойките черти на дребен спретнат господин, наближаващ шейсетте. Под нея с едри тлъсти букви бе изписана една-единствена дума:

ГАЛИ

Нататък следваха няколко реда с по-дребен шрифт.

Достопочтеният Галахад Трипуд, брат на граф Емсуърт. Едно птиче ни каза, че Гали в момента се намира в замъка Бландингс в Шропшир, потомственото седалище на фамилията, и е дълбоко потопен в писането на своите спомени. Както би ви уверил всеки от старите му съратници, те вероятно ще са не по-малко горещи от времето навън, ако не дори повече.

Хюго огледа замислено късчето хартия и сетне го върна, за да бъде положено в архивите.

— Да — заключи той, — намирам, че е доста точно. Старецът не ще да е бил цвете за мирисане в отминалите дни на славния крал Едуард.

— Господин Галахад бе доста буен като младеж — съгласи се икономът с феодална гордост в гласа. Цялата прислуга споделяше мнението, че Галахад Трипуд е чест и слава за замъка Бландингс.

— Хрумвало ли ти е някога, Бийч, че когато тази книга види бял свят, ще се вдигне голяма пушилка?

— Често, сър.

— Е, лично аз с нетърпение очаквам да я разлистя. Впрочем исках да те попитам нещо. Разполагаш ли с информация относно някой си Бакстър?

— Господин Бакстър, сър? Навремето той беше частен секретар на негова светлост.

— И аз подразбрах нещо такова. Лейди Констанс ми спомена за него тази сутрин. Срещна ме, докато се разхождах на чист въздух, облечен в костюма си за езда, и не ми се видя никак щастлива от срещата. „По всичко личи, че се радвате на доста свободно време, господин Кармъди — ми каза. — Господин Бакстър — продължи и ме изгледа многозначително — никога не успяваше да се развлича с езда, докато беше секретар на лорд Емсуърт. Постоянно беше зает. Но пък от друга страна, господин Бакстър обичаше своята работа — добави, като се иззвери още по-многозначително насреща ми. — Той се отнасяше крайно прилежно към своите задължения. Боже, какъв съвестен човек беше пустият му господин Бакстър!“ Или нещо в тоя дух. Може и да греша, но го приех като злостен намек по свой адрес. Бих искал да знам защо, след като въпросният Бакстър е бил чак такова съкровище, са го изтървали?

Икономът се озърна предпазливо.

— Склонен съм да допусна, сър, че възникнаха известни търкания.

— Пощипнал си е от сребърните лъжици, а? Това е то проблемът при тия усърдни писарушки.

— Така и не научих всички подробности, сър, но беше нещо, свързано със саксиите.

— Крал е от саксиите?

— Замерял с тях негова светлост, доколкото успях да разбера.

Хюго трепна. Той бе раним младеж, който приемаше дълбоко всяка несправедливост.

— Е, проклет да съм тогава — рече той, — ако виждам с какво този Бакстър ме е превъзхождал в ролята на секретар. Може и да си позволявам малко повече свободно време, може да забравя да отговоря на някое писмо, допускам дори, че се е случвало в топъл следобед като този да изпадна в лека дрямка, но поне не замерям хората със саксии. Никога не съм запратил дори парче попивателна хартия по лорд Емсуърт. Но вече е време да се връщам към задълженията си. Работата ми поизостана в резултат на тазсутрешната езда и краткия сън след обяда. Няма да забравиш за бележката, нали?

— Бъдете спокоен, сър.

Хюго размисли за миг.

— Може би в крайна сметка ще е по-добре да ми я върнеш. Безопасността само ще спечели, ако не оставяме писмени доказателства след себе си. Просто кажи на госпожица Милисънт, че точно в шест ще бъда в розовата градина и ще я очаквам.

— В розовата градина…

— Точно в шест.

— Много добре, сър. Ще се погрижа тя да получи съобщението ви.

II

В продължение на два часа след описаните събития на територията на замъка Бландингс не се случи абсолютно нищо. В края на този период в мекия ленив покой прозвуча мек ленив звън. Това бе часовникът над конюшнята, който удари пет часа. В същия миг една малка, но важна процесия се изниза от къщата и се упъти през обляната от слънце морава към мястото, където вековният кедър хвърляше своята благодатна сянка. Тя се оглавяваше от лакея Джеймс, понесъл отрупан поднос. След него крачеше Томас, също лакей, помъкнал сгъваема маса. Шествието завършваше Бийч, който не носеше нищо, а само придаваше шик и тон на цялата церемония.

Инстинктът, който предупреждава всеки британец кога чаят е готов, пусна своите невидими пипала. Щом масата в ръцете на Томас докосна земята, сякаш по даден сигнал на зелената площ цъфна възрастен господин в изплескан костюм от туид и шапка, от която би трябвало да се срамува. Това бе самият сър Кларънс, девети граф Емсуърт. Той беше слаб, висок, жилест мъж около шейсетте, в момента леко опръскан с помия, тъй като бе прекарал по-голямата част от следобеда си в кочината на имението. Докато гледаше приготвянето на трапезата, зад стъклата на пенснето му грееше израз на разсеяно добродушие.

— Чай?

— Да, ваша светлост…

— О? — учуди се лорд Емсуърт. — Охо? Чай, значи… Да. Чай. Напълно вярно. Чай, какво друго. Превъзходно.

По забележките му можеше да се разбере, че той осъзнава, че е настъпил часът за чай и е доволен от този факт. Затова побърза да сподели откритието си със своята племенница Милисънт, която междувременно бе застанала до него, подчинявайки се на същия тайнствен повик.

— Чай, Милисънт.

— Да.

— Ъъ… чай — допълни лорд Емсуърт, пояснявайки тезата си.

Милисънт седна край масата и се залови да пълни чашите. Тя бе високо светлокосо момиче с кротки сини очи и лице на херувим. От цялата й външност се излъчваше неподправена невинност, която с нищо не издаваше, че току-що е получила тайно съобщение от подкупен иконом и само след час се готви да се срещне с неблагонадежден млад мъж сред розовите храсти.

— При Императрицата ли беше, чичо Кларънс?

— А? О, да. Да, скъпа. Цял следобед прекарах с нея.

Кротките очи на лорда засияха както винаги, щом някой отвореше дума за това благородно животно Императрицата на Бландингс. Деветият граф Емсуърт бе мъж с малко и прости амбиции. Той никога не бе жадувал да вае съдбините на държавата, да кове законите й и да държи в парламента речи, от които камарата на лордовете да избухва в неистови аплодисменти. След като достъпът в тази славна британска институция му бе гарантиран по рождение, единственото, за което копнееше, бе да се грижи за своята расова свиня Императрицата на Бландингс тъй прилежно, че за втора поредна година да грабне сребърния медал на селскостопанската изложба в графство Шропшир. И му се струваше, че с всеки изминал ден малко по малко се приближава към сияйния трофей.

По-рано през същото това лято бе настъпил един бездиханен миг на върховно напрежение и тревога, когато бедствието изглеждаше неотвратимо. Тогава неговият съсед, сър Грегъри Парслоу-Парслоу, господар на имението Мачингъм Хол, по долен и безскрупулен начин бе примамил свинаря му, надарения свише Джордж Сирил Ненагледния, с обещания за по-висока надница. В онези тежки дни лорд Емсуърт бе обхванат от страх да не би Императрицата, тъгувайки за своя стар приятел и слуга, да откаже да се храни и да се сгромоляса от сияйните висоти на своята угоеност. Но опасенията се бяха оказали напразни. Животното се бе привързало към Пърбрайт, приемника на Джордж Сирил, от пръв поглед и омиташе копанята със същата разюздана наслада. Справедливостта на този свят побеждава много по-често, отколкото понякога си мислим.

— Какво прави при нея толкова време? — попита любопитно Милисънт. — Приказки за лека нощ ли й чете?

Лорд Емсуърт присви устни. Той бе благочестив мъж и не одобряваше пустословието на сериозни теми.

— Онова, което правя, скъпа моя, явно дава резултат. Тя е във великолепна форма.

— Сега чувам, че изобщо притежава някаква форма. Поне последния път, когато я видях, и дума не можеше да става за подобно нещо.

Този път лорд Емсуърт се усмихна снизходително. Нападки по повод закръглеността на Императрицата не можеха да го уязвят. Той не желаеше да вижда у нея онази прозрачна момичешка крехкост, тъй модна в наши дни.

— Никога не се е хранила с по-голяма охота — щастливо рече той. — Цяло удоволствие е да я гледа човек.

— Радвам се за нея. Господин Кармъди — добави Милисънт, като се наведе да почеше зад ухото шпаньола, отбил се край масата да си опита късмета — ми каза, че никога през живота си не е виждал такова чудесно животно.

— Харесва ми този момък — възкликна с много чувство лорд Емсуърт. — Разбира му главата от свине, а това не може да се каже за всекиго.

— И е по-добър от Бакстър, нали?

— Бакстър! — Негова светлост се задави с чая си.

— Ти май не си падаше по него, чичо Кларънс?

— Нямах миг покой, докато тоя мерзък тип се подвизаваше край мен. Непрестанно мърмореше за нещо. Все искаше от мен да върша разни неща. Току ще ме издебне иззад някой ъгъл, ще ми се оцъкли насреща с гадните си очила и ще ми тикне в ръцете разни хартии за подпис точно когато искам да изляза в градината. А и на всичкото отгоре беше изкукуригал. Слава на небесата, че никога повече няма да го видя.

— Сигурен ли си, чичо?

— Какво искаш да кажеш?

— Ако питаш мен — рече Милисънт, — леля Констанс още не се е отказала от идеята да го върне обратно.

Лорд Емсуърт зейна с такава сила, че пенснето тупна от носа му. Племенницата бе улучила неговия отколешен кошмар. Често пъти той се будеше разтреперан в нощта от видението, че бившият му секретар е отново в замъка. И макар че после винаги отпускаше глава на възглавницата с щастлива усмивка на облекчение, продължаваше да го преследва ужасът, че сестра му Констанс крои зловещи планове да възстанови на длъжност тази омразна личност.

— Мили Боже! Каза ли ти нещо по този въпрос?

— Не, но имам предчувствие. А и знам, че тя не харесва господин Кармъди.

— Глупости! — избухна лорд Емсуърт. — Пълни, абсолютни, проклети глупости. С какво, питам аз, не й угоди този младеж? Такова способно, интелигентно момче. Не ми додява, оставя ме на мира. Де да беше тук сега, че да й кажа…

Той заекна и вторачи невярващ поглед в елегантната жена на средна възраст, която бе излязла от къщата и сега се задаваше през ливадата към тях.

— Ами че това е тя! — хлъцна Милисънт, не по-малко и също тъй неприятно изненадана. — Мислехме, че си заминала за Лондон, лельо Констанс.

Лейди Констанс Кийбъл приближи до масата и като отклони с разсеяно поклащане на глава поканата на племенницата си да седне на почетното място край чайника, се отпусна в един стол. Тя бе жена с все още забележителна хубост, повелително изваяни черти и красиви изразителни очи, които в този миг обаче бяха помръкнали и тревожни.

— Изпуснах влака — обясни тя. — Няма значение, работата, която имам да върша в Лондон, може и да почака. Ще взема утрешния влак в единайсет и петнайсет и така дори ще бъде по-удобно, защото Роналд ще ме докара обратно с колата. Ще се отбия на Норфък Стрийт да го хвана, преди да е тръгнал за насам.

— Как тъй изпусна влака?

— Да — присъедини се и лорд Емсуърт жалостиво. — Нали тръгна за гарата съвсем навреме.

Помръкналостта в очите на сестра му се усили.

— Срещнах сър Грегъри Парслоу. — Лорд Емсуърт се вцепени при това име. — Трябваше да поговоря с него, човекът е извънредно загрижен. — Лицето на лорд Емсуърт видимо просветна. — Каза, че навремето е познавал Галахад твърде добре и е крайно притеснен по повод тази негова книга.

— И се обзалагам, че не е единственият — промърмори Милисънт.

Тя беше права. Когато мъж с миналото на Достопочтения Галахад Трипуд хване в ръка перото и вземе да си припомня „забавните случки, станали с моя скъп стар приятел Еди-кой си“, човек никога не знае докъде ще стигне. Ето защо от деня, в който се разнесе вестта за неговите литературни занимания, сред по-старите представители на аристократичните кръгове из цяла Англия се завихри нещо като тиха паника. Като се започне от сър Грегъри Парслоу-Парслоу от Мачингъм Хол, та до сивокосите стълбове на обществото в далечен Къмбърланд и Кент, цели табуни почтени господа, имали на младини неблагоразумието да другаруват с Достопочтения Галахад, си припомняха отминали лудории, извършени в негова компания, и със свито сърце гадаеха доколко е добра паметта на стария непрокопсаник.

Защото Галахад навремето бе играл изтъкната роля сред своите връстници по питейни заведения, където не една кръчмарка бе свеждала поглед пред галантните му закачки и откъдето в бурни нощи нерядко бе изхвърлян, по хиподруми, където букмейкърите го знаеха просто като „Гали“, и по сънени улици, из които често бе отеквал звънкият му глас. С една дума, мъж, който никога не е трябвало да се учи да пише и който, веднъж добил по злощастно стечение на обстоятелствата този дар, би следвало да бъде спрян с указ на Парламента от писане на спомени.

Тъй смяташе лейди Констанс, неговата сестра. Тъй смяташе сър Грегъри Парслоу-Парслоу, неговият съсед. Тъй смятаха и стълбовете на обществото от далечните графства Къмбърланд и Кент. Макар възгледите им да се разминаваха в множество други отношения, по този въпрос те всички бяха завидно единодушни.

— Той ме помоли да разбера дали Галахад не е вмъкнал нещо за него в книгата си.

— Попитай го още сега — посъветва я Милисънт. — Той тъкмо излезе от къщата и май се насочва към нас.

Лейди Констанс се извърна рязко в посоката, където сочеше показалецът на нейната племенница, и трепна. Видът на нейния брат бе достатъчен, за да я накара да трепне, а ако той заговореше и тя трябваше да го слуша, то трепването нерядко прерастваше в гърч. Неговите слова имаха свойството да я карат да се чувства като погълнала супена лъжица оцет.

— Винаги ме досмешава — продължи Милисънт — при мисълта какъв отчайващо лош избор са направили кръстниците на чичо Гали, когато са му измисляли име[1].

Тя изпитваше към своя приближаващ се роднина нежна търпимост — ако не и възхита, — с които младите същества от нейния пол, включително и тези с лица на херувими, са склонни да даряват всеки възрастен с по-бурно минало.

— И колко добре изглежда — отбеляза с много обич тя. — Направо не е за вярване, че човек, който си е поживял така добре, може да се радва на цветущо здраве. Където седнеш и станеш, все чуваш за мъже, водили безупречен живот и ритнали камбаната в разцвета на силите си, докато добрият стар чичо Гали изобщо не си е лягал, преди да навърши петдесет, а все още ходи по земята свеж и бодър като росна теменужка.

— Всички от нашето семейство се отличават със силен организъм — обади се лорд Емсуърт.

— И се обзалагам, че никой не го е използвал по-добре от чичо Гали — отвърна Милисънт.

Междувременно писателят прекоси енергично зелената площ и се присъедини към малката, но качествена компания около масата за чай. Както вече знаем от фотографията във вестника, той беше слаб, дребен, спретнат господин от типа, който човек неволно свързва с карирани сака, тесни панталони, бели бомбета, розови карамфили в петлицата и бинокъл за надбягвания, провесен над лявото бедро. Макар в момент да беше гологлав, по жилетка и с мастилено петно на върха на носа, свидетелстващо за мъките на литературния труд, той все пак изглеждаше не на мястото си извън хиподрума или нощния локал. Блестящите му очи бяха леко присвити, сякаш наблюдаваха как конете вземат завоя на трасето, а лъснатата му обувка като че ли търсеше да се опре на месинговата релса на бара. В залеза на един напълно пропилян живот Достопочтеният Галахад Трипуд, противно на елементарната логика, се намираше в прекрасна, дори неприлично прекрасна физическа форма. Как един човек, чийто черен дроб би трябвало отдавна да си е връчил оставката, можеше да изглежда по подобен начин, бе загадка за всичките му близки и роднини. Погледът му бе все тъй бистър, а тялото му преливаше от жизнени сили. И когато, крачейки весело през моравата, се спъна в шпаньола, ловкостта, с която запази равновесие, бе тъй грациозна, че от чашата уиски със сода, която държеше в ръка, не се проля нито капка. Той продължи да я носи пред себе си като славно бойно знаме, под което често се е сражавал и неизменно побеждавал. Ако не минаваше за всепризнато алкохолно леке върху гордия герб на своя древен род, той с немалък успех можеше да бъде взет за акробатичен член на въздържателско дружество.

След като размота шпаньола от глезените си и успокои наранените чувства на животното, позволявайки му да подуши уискито със сода, Достопочтеният Галахад извади от джобчето на жилетката си монокъл в черна рамка, тикна го в едното си око и огледа масата със зле прикрита погнуса.

— Чай?

Милисънт посегна към подноса с чашите.

— Захар и сметана, чичо Гали?

Той я възпря с ръка, уязвен в най-светите си чувства.

Знаеш, че не пия чай. Вреди ми на стомаха. И не ми казвай, че си започнала да си съсипваш здравето с тази отрова.

— Съжалявам, чичо. На мен ми харесва.

— Опичай си ума — предупреди я Достопочтеният, който обичаше своята племенница и не желаеше тя да се поддава на пагубни привички. — Да не вземеш да се пристрастиш към тая отвара. Казвал ли съм ти какво се случи с бедния Бъфи Страгълс през деветдесет и трета година? Някаква заблудена овца завлякла горкия стар Бъфи на една от ония лекции против алкохола, илюстрирани с нагледни материали и цветни диапозитиви. Идва той на другия ден при мен, един такъв прежълтял — жив да го оплачеш. „Гали — казва, — как постъпва човек, когато иска да си купи чай? Какви са общоприетите канали?“ „Чай? — попитах го. — За какво ти е притрябвал чай?“ „Да го пия“ — отвръща Бъфи. „Я се стегни, приятелю — смъмрих го аз. — Явно не си на себе си. Не можеш да пиеш чай. Ето, ще ти сипя едно бренди.“ „Не, никакъв алкохол вече — ми казва той. — Ако знаеш само какво причинява спиртът на дъждовния червей.“ „Ама ти не си дъждовен червей!“ — възразих аз, улучил начаса слабото място в доводите му. „Но дяволски скоро ще стана, ако продължа да се наливам с алкохол.“ Е, поспорих още малко с него, молих го със сълзи на очи да не прави необмислени постъпки, но нищо не можа да го разубеди. Той си набави десет фунта от тая гадост и към края на годината беше мъртъв.

— Боже мили! Наистина?

Достопочтеният Галахад кимна мрачно.

— Мъртъв като Юлий Цезар. Прегази го файтон, горкичкият, както пресичал Пикадили. Описал съм тази история в книгата си.

— Тя напредва ли?

— Книгата ли? Напредва и още как, скъпа моя. Не съм и подозирал, че писането е толкова лесно. Думите сами се леят върху листа. Между другото, Кларънс, исках да те попитам за една дата. В коя година избухна онази ужасна кавга между младия Грегъри Парслоу и лорд Бърпър по повод изкуственото чене на стареца? Нали помниш, дето Парслоу го задигна, за да го заложи в една специализирана къща на Еджуеър Роуд. Дали не беше 96-а? Или май стана по-късно — през 97-а или 98-а. Но нищо чудно да си прав, ще пиша условно 96-а.

Лейди Констанс рязко изврещя. Този път слънцето определено се бе скрило от небосклона на нейния живот и както често ставаше в присъствието на брат й, тя имаше несъмненото усещане, че чакали гризат вътрешностите й. Дори мисълта, че вече разполага с желаната от сър Грегъри Парслоу-Парслоу информация от кухнята на твореца, не бе в състояние да я утеши.

— Галахад! Нали не възнамеряваш да печаташ клеветнически истории като тази по адрес на нашия най-близък съсед?

— Възнамерявам и още как — изсумтя войнствено Достопочтеният Галахад. — А колкото до клеветата, щом иска, нека заведе дело срещу мен. Готов съм да се защитавам и в Камарата на лордовете, ако се наложи. Това е най-добре документираната случка в цялата ми книга. Та щом казваш, че е било 96-а, Кларънс… Всъщност знаеш ли какво! — възкликна той, осенен от внезапно вдъхновение. — Ще взема да напиша „към края на деветдесетте“. В крайна сметка точната дата не е чак толкоз важна, нали така? Главното са фактите.

И като прескочи пъргаво шпаньола, Достопочтеният Галахад ведро закрачи обратно към къщата.

Лейди Констанс седеше върху стола си като изваяна от скъп мрамор. Красивите й очи сега леко се бяха оцъклили, а лицето й бе посърнало и изпито. Стигаше да я погледне човек, за да прецени веднага, че тъкмо тази е главата, а не на Мона Лиза, върху която са се стоварили всички мирови скърби.

— Кларънс!

— Да, скъпа?

— Какво ще направиш по въпроса?

— Какво има да правя?

— Нима не виждаш, че нещо трябва да се предприеме? Даваш ли си сметка, че ако гнусната книга на Галахад види бял свят, половината ни приятели ще ни обърнат гръб? Всички ще решат, че ние сме виновни, задето не сме намерили начин да го спрем. Представи си чувствата на сър Грегъри, когато прочете тази кошмарна история.

Добродушното лице на лорд Емсуърт помрачня.

— Последното, което ме вълнува, са чувствата на Парслоу. И освен това той наистина открадна челюстта на стария Бърпър. Спомням си дори, че ми я показа. Държеше я в кутия от пури, увита в памук.

Жестът, известен като кършене на ръце, рядко се среща в действителност, но в тази точка на диалога лейди Констанс Кийбъл извърши със своите нещо, което при една по-свободна интерпретация можеше да мине и за кършене.

— Как не беше тук господин Бакстър! — простена тя.

Лорд Емсуърт се сепна с такава мощ, че изтърва парчето кейк, което поднасяше към устата си, а пенснето отхвръкна от носа му.

— За какъв дявол ти е притрябвал този мерзък тип?

— Той щеше да намери начин да излезем от това ужасно положение. Толкова е находчив.

— Бакстър е малоумен идиот.

Лейди Констанс нададе остро възклицание на досада.

— Кларънс, нямаш равен на себе си, когато решиш да дразниш човека! Набиваш си нещо в главата и се придържаш към него, та ако ще целият свят да твърди обратното. Господин Бакстър беше най-надареният и способен мъж, когото съм срещала през живота си.

— Точно така, способен на какво ли не — отвърна разпалено лорд Емсуърт. — Способен да мята по теб саксии в мрака на нощта. Знаеш ли какво е да се събудиш в малките часове и да откриеш, че през прозореца на спалнята ти влитат свистящи грънци? И като погледнеш навън — Бакстър. Клечи проклетникът на терасата по жълта пижама и мята ли, мята, сякаш е някакъв катапулт. Надявам се вече да са го тикнали в лудницата, където му е мястото.

По лицето на лейди Констанс изби ярка руменина. Дори в предучилищните им години тя никога не бе изпитвала подобен бяс по отношение на главата на рода, както сега.

— И двамата отлично знаем, че имаше съвсем просто обяснение. Диамантената ми огърлица беше открадната и господин Бакстър подозирал, че крадецът я е скрил в някоя от саксиите. Отишъл да провери догадката си, останал заключен отвън и се опитал да привлече нечие внимание, като…

— Е, аз пък предпочитам да мисля, че просто си е бил побъркан, още повече, че и Галахад се придържа към същото становище в книгата си.

— В… Да не искаш да кажеш, че е писал и за това?

— Разбира се, че ще пише. Защо да пропилява такъв чудесен материал? И както споменах, становището, към което се придържа — а няма да отречеш, че той е прозорлив, уравновесен мъж, — е, че тоя Бакстър си е просто луд за връзване. А сега, ако не възразяваш, ще намина да хвърля още един поглед на Императрицата.

И той се упъти към кочината.

III

Известно време след неговото оттегляне край масата за чай цареше тишина. Милисънт бе отпуснала глава назад върху облегалката на стола си, а лейди Констанс седеше вдървено в своя. Откъм градината полъхна ветрец, носещ аромата на цветя, предвестявайки очаквания вечерен хлад.

— Защо толкова държиш да върнеш господин Бакстър в замъка, лельо Констанс? — попита Милисънт.

Лейди Констанс вече се бе отърсила от напрежението и отново бе добила обичайния си уверен, властен вид. Цялото й излъчване бе на жена, току-що открила решението на трудна задача.

— Намирам присъствието му тук за жизненоважно — рече тя.

— Но чичо Кларънс като че ли не е съгласен с теб.

— Чичо ти Кларънс винаги е бил сляп за своите интереси. За нищо на света не биваше да уволнява единствения секретар, който някога е успявал да сложи ред в делата му.

— Господин Кармъди не се ли справя?

— Ни най-малко. И аз няма да намеря покой, докато Бакстър не се върне на старото си място.

— Какво му е лошото на господин Кармъди?

— Той не е способен да свърши никаква работа. При това — добави лейди Констанс, разгръщайки полевата си артилерия — намирам, че прекарва твърде много време, като се влачи подир теб, скъпа моя. Изглежда е в плен на заблудата, че се намира в замъка Бландингс единствено с цел да търчи подире ти с изплезен език.

Милисънт намери обвинението за несправедливо и понечи да възрази, че Хюго и тя се срещат само от време на време и винаги тайно, но после й хрумна, че подобен довод може би няма да е съвсем благоразумен и вместо това се наведе да погали шпаньола. Един тънък наблюдател вероятно би забелязал известна отбранителност в поведението й. Тя приличаше на момиче, готвещо се за бой със своята леля.

— Намираш ли го за забавен събеседник? — запита лейди Констанс.

Милисънт се прозя.

— Кой, господин Кармъди ли? Не, не особено.

— Доста скучен младеж, бих казала.

— До смърт.

— Плосък.

— Като тепсия.

— И все пак миналия вторник отиде да яздиш с него.

— За предпочитане е, отколкото да яздя сама.

— И тенис играете заедно.

— А ти ще играеш ли тенис без партньор?

Лейди Констанс присви устни.

— Жалко, че Роналд го натрапи на чичо ти. А и Кларънс можеше само по вида му да прецени, че не го бива за нищо. — Тя млъкна за миг. — Хубаво е, че Роналд си идва, нали? — добави след малко.

— Да.

— Няма да е зле да му отделиш известно внимание. Ако, разбира се — рече лейди Констанс с изражение, което близките й намираха за твърде неприятно в сравнение с някои от другите й изражения, — господин Кармъди няма нищо против понякога да общуваш и с други младежи.

Втренченият й поглед бе прикован в очите на нейната племенница. Но Милисънт още от шестнадесетия си рожден ден не се впечатляваше от втренчени погледи, а и беше убедена, че най-доброто средство за защита е нападението.

— Да не би да мислиш, че съм влюбена в господин Кармъди, лельо Констанс?

Лейди Констанс не бе привикнала на директния подход на по-младото поколение. Тя се изчерви.

— И през ум не ми е минавала подобна мисъл.

— Е, чудесно. Защото вече се боях, че е.

— Едно разумно момиче като теб веднага би осъзнало пълната несъстоятелност на брак с мъж в неговото положение. Той няма никакви доходи и почти никакви перспективи. А твоето собствено състояние, естествено, се намира под опеката на чичо ти, който за нищо на света не би го освободил, ако решиш да се омъжиш за неподходящ мъж.

— В такъв случай цяло щастие е, че не съм влюбена в него, нали?

— Действително, скъпа. Истински късмет.

Лейди Констанс замълча за миг, сетне отвори тема, до която често се бе докосвала и преди. Милисънт я предугади още по блясъка в очите й.

— А защо не се омъжиш за Роналд? Вие тъй си подхождате във всяко отношение. При това се разбирате чудесно още от деца.

— О, старият Рони е истински сладур.

— Леля ти Джулия също е много разочарована от вас двамата.

— Нека не го преживява толкова. Все рано или късно ще успее да се отърве от него.

Лейди Констанс стисна зъби.

— Въпросът не е до… Виж, скъпа, ако ми простиш за откровеността, струва ми се, че приемаш Роналд за нещо, което винаги ще ти е подръка. Боя се, че си останала с впечатлението, че ще те чака до безкрайност да вземеш най-сетне своето решение. Може би не осъзнаваш колко привлекателен мъж е той.

— Колкото повече време му дам да узрее, толкова по-възхитителен ще стане накрая.

В не тъй сюблимен миг лейди Констанс би скастрила по подобаващ начин подобна дързост, но сега предпочете да не отклонява усилията си.

— Той е от мъжете, по които момичетата се лепят като мухи на… мед. Всъщност тъкмо се канех да ти кажа, че тази сутрин получих писмо от леля ти Джулия. Пише, че по време на престоя си в Биариц са се запознали с очарователно американско момиче, някоя си госпожица Шунмейкър, чийто баща, както разбирам, навремето бил приятел на чичо ти Галахад. По всичко личи, че доста се е увлякла по Роналд, както и той по нея. Дори я съпроводил до Париж, където са се разделили.

— Колко непостоянни са мъжете! — въздъхна Милисънт.

— Тя искала да си напазарува там — рече остро лейди Констанс. — В този момент вероятно вече е в Лондон. Джулия я поканила да погостува в Бландингс и тя, естествено, приела. Нищо чудно още утре да я видим тук. И ако питаш мен, скъпа — продължи натъртено лейди Констанс, — преди да пристигне, ти би трябвало да се замислиш какви са истинските ти чувства към Роналд.

— Искаш да кажеш, че ако не внимавам в картинката, госпожица Дупенхакър може да ми отмъкне моя Рони?

Това не бе точно стилът, в който лейди Констанс би облякла мисълта си, но той предаваше основния й смисъл.

— Нещо такова.

Милисънт се изсмя. Нямаше съмнение, че кожата й отказва да настръхне от ужас пред една подобна перспектива.

— Мога само да й пожелая успех — рече тя. — Ще й стана дори шаферка, ако ме покани, и ще ръся на сватбата конфети и ориз, докато си изкълча китката. Нима не разбираш, лельо Констанс, че нямам ни най-малкото желание да се омъжвам за Рони? Ние сме чудесни приятелчета от деца и прочие, но той просто не е мъж за мен. Преди всичко е твърде нисък.

— Нисък?

— Че аз съм поне с десет сантиметра над него. Като тръгнем към олтара, хората ще решат, че съм извела малкото си братче на разходка.

Лейди Констанс несъмнено би реагирала подобаващо на тази забележка, но преди да успее да го стори, познатата ни вече процесия се зададе отново. Лакеят Джеймс носеше купа с плодове, лакеят Томас — кана сметана, а Бийч, както и преди, се придържаше към чисто декоративната си роля.

— Охо! — възкликна приветствено Милисънт, а шпаньолът, който обичаше всичко, имащо отношение към сметаната, закима в знак на одобрение.

— Е — рече лейди Констанс, отстъпвайки със съжаление бойното поле още щом шествието се оттегли, — щом не искаш да се омъжиш за Роналд, значи явно не искаш.

— Общо взето, е така — съгласи се Милисънт, като добави сметана в чая си.

— Но поне се радвам да чуя, че в главата ти не се въртят разни глупости по отношение на оня Кармъди.

— Той, доколкото разбирам, не е особено популярен сред теб?

— Не мога да го понасям, ако това искаше да кажеш.

— Интересно защо. С нищо не е по-лош от всеки друг. Чичо Кларънс го харесва. А също и чичо Гали.

Лейди Констанс имаше издължен, леко извит нос, отлично приспособен за сумтене. Сега тя го използва до предела на неговите възможности.

— Господин Кармъди — бяха думите й — е точно типът младеж, който би допаднал на чичо ти Галахад. Без съмнение му напомня за ужасните мъже, в чиято компания се е подвизавал навремето из Лондон.

— Господин Кармъди изобщо не е такъв.

— Така ли? — Лейди Констанс изсумтя отново. — Е, не бих искала да ти го казвам, Милисънт, тъй като съм достатъчно старомодна да смятам, че момичетата на твоята възраст следва да се предпазват от някои истини за живота, но случайно знам, че господин Кармъди съвсем не е онова, на което се прави. С абсолютна достоверност научих, че поддържа връзка с някаква долнопробна вариететна балеринка.

Никак не е лесно да се изправиш рязко от полулегнало положение в дълбок градински стол, но Милисънт се справи с достойнство.

— Какво!

— Лейди Алърдайс ми го каза.

— А тя откъде знае?

— От сина си Върнън. Момичето се нарича Браун. Върнън Алърдайс твърди, че често ги е виждал да обядват, да вечерят и да танцуват заедно.

— Прекрасно момче е този Върнън.

— Той споделя с майка си абсолютно всичко.

— Точно това имах предвид. Толкоз мило от негова страна. — Милисънт се изправи. — Е, аз ще се поразходя.

И тя се отдалечи по посока на розовата градина.

IV

Естествено е млад мъж, определил среща на своята любима сред разцъфналите рози точно в шест, да отиде там още в пет и двайсет и пет от страх да не закъснее. Хюго Кармъди бе сторил именно това и като резултат в шест без три минути имаше чувството, че е бил заточен сред ароматните лехи от началото на пролетта.

Ако преди шест месеца някой му беше казал, че към средата на юли ще се гуши из подобни кътчета, очаквайки с разтуптяно сърце появата на някое момиче, той щеше да му се изсмее в лицето. Щеше да отмине безгрижно по пътя си. Не че не обичаше момичета, напротив, винаги си бе падал по тях. Но те бяха, тъй да се каже, само разтуха в минути на отдих, играчки в ръцете на един финансов гений. Преди шест месеца той бе ловък, проницателен бизнесмен, с душа от стомана и с воля и енергия, всецяло отдадени на ръководенето на клуб-вариете „Пеперуда“.

Но ето че сега стоеше тук, престъпваше от крак на крак и се сепваше обнадежден при всеки звук, докато натежалите минути лениво се влачеха край него. Внезапно бдението му бе разнообразено от една оса, която го ужили по опакото на дланта. Той тъкмо подскачаше напред-назад и надолу-нагоре, зает да ближе раната си, когато съзря девойката на своите мечти да се задава по пътеката.

— Ей! — извика Хюго, спря да рипа и се устреми напред, за я стисне в гореща прегръдка. Много опитни хора препоръчват медната монета като старо и изпитано средство при ужилване от оса, ала той предпочиташе именно този метод на лечение.

За негов потрес, Милисънт се отдръпна. А тя не бе момиче, което лесно се отдръпваше в подобни случаи.

— Какво има? — попита огорчено той. Имаше чувството, че в този свят момент някой го е халосал с гаечен ключ зад тила.

— Нищо.

В гърдите на влюбения се надигна тревога. Не му харесваше начинът, по който тя го гледаше. Топлите й сини очи се бяха изродили в леден гранит.

— Току-що ме ужили една огромна, гадна оса — оплака се той.

— Чудесно — отвърна Милисънт.

Думите й го разтревожиха повече и от погледа й.

— Какво е станало?

Твърдостта в очите и доби плашещи размери.

— Искаш да знаеш какво е станало?

— Да… какво?

— Ще ти кажа какво е станало.

— Добре де, какво? — настоя Хюго и зачака просветление, но тя бе изпаднала в смразяващо безмълвие. — Знаеш ли — разчупи леда Хюго, — цялото това спотайване и игра на стражари и апаши взеха да ми идват до гуша. Да те виждам за по някакви си пет минути на ден и да си лепя фалшива брада, за да го сторя. Знам, че мадам Кийбъл гледа на мен като на бубонна чума, но аз играя твърдо със стареца. Обръщам всичко на прасета. Почти може да се каже, че го вая като мек восък в ръцете си. Затова, какво ми пречи да отида на разговор с него с открито чело и да му кажа, че двамата с теб се обичаме и смятаме да се оженим?

Върху мраморния лик на Милисънт трепна една от ония мимолетни, кратки, остри, язвителни усмивки, които не носят никому добро.

— Защо трябва да лъжем чичо Кларънс?

— А?

— Питам защо трябва да му казваме нещо, което не е истина?

— Не разбирам накъде клониш.

— На застудяване — изрече сурово Милисънт. — Не съм сигурна дали изобщо ще ти проговоря отново в този свят или в следващия. Това до голяма степен ще зависи от твоето умение да обясняваш. С абсолютна достоверност научих, че поддържаш връзка с някаква вариететна балеринка. Имаш ли да ми кажеш нещо по въпроса?

Хюго се олюля. И Свети Антоний[2] би се олюлял, ако обвинение като това се стовареше изневиделица и със същата незаслуженост върху него. Ала Хюго бе силен мъж и миг по-късно самообладанието му се върна на трона си почти като ново.

— Това е лъжа!

— Нарича се Браун.

— Нагла лъжа до последната дума. Не съм се доближавал и на километър до Сю Браун, откакто за пръв път те срещнах.

— Да, защото през цялото време беше тук.

— А и когато се приближавах… За Бога, скъпа, отношението ми към нея отначало докрай бе на безукорно, стопроцентово невинно приятелство. Чисти братски чувства, нищо повече. Аз обичах да танцувам и тя обичаше да танцува и стъпките ни пасваха, затова в отделни редки случаи сме се отбивали на някоя вечеринка. И с това се изчерпваше всичко. Отношения на брат и сестра. Толкоз. Аз гледах на себе си като на неин роден брат.

— Брат значи?

— Роден. И недей — замоли Хюго горещо — да си пълниш главицата с нелепи подозрения, че Сю е някаква коварна прелъстителка. Тя е едно от най-милите същества, които човек би си пожелал да срещне.

— Мила значи.

— Голяма сладурана. Със свещ да я търсиш. Момиче от класа. Рядко нещо.

— Красива, предполагам?

Вродената съобразителност на рода Кармъди влетя на сцената миг преди дванадесетия час.

— Красива друг път — отсече решително Хюго. — Не, не, къде ти. Много е далеч от това, горката. Напълно лишена от сексапил. Но иначе мила. Момиче от класа, дума да няма. Направо излъчва сестрински чувства.

Милисънт се замисли.

— Хм — изрече тя колебливо.

Природата замря, цялата в слух. Птиците спряха песента си, насекомите — своето жужене. Сякаш из цялата поднебесна шир се разнесе мълвата, че участта на този млад мъж е поставена на везните и скоро блюдата ще се наклонят.

— Е, какво пък — рече най-сетне тя. — Май ще трябва да ти повярвам.

— Те така те искам!

— Но си намотай на пръста едно, скъпи. Чуя ли нещо отсега нататък…

— Ама нали ти…

— Само още един братски порив…

— Но не ти ли…

— Значи всичко е наред.

Хюго си пое неистово дъх. Имаше чувството, че току-що се е изплъзнал от ноктите на ранена тигрица.

— Ура! — прошепна той. — Животът продължава!

V

Замъкът Бландингс дремеше във вечерния сумрак и различните му обитатели бяха отдадени на различни занимания. Кларънс, девети граф Емсуърт, след много нежни, изпълнени с нега погледи назад, се бе откъснал от будоара на Императрицата и сега четеше своя изтрит от употреба наръчник „Британската свиня“. Достопочтеният Галахад, приключил с описанието на свадата Парслоу-Бърпър, преглеждаше за сетен път написаното за деня с тихото доволство на твореца, съзнаващ, че „добре ги е подредил“. Бийч, икономът, залепваше фотографията на Достопочтения в своя албум. Милисънт седеше в спалнята си, взирайки се малко замислено в огледалото над тоалетката. Хюго, в билярдната зала, отработваше сложни рикошети сред сладки блянове по дамата на своето сърце, примесени с по някоя случайна мисъл, че едно отскачане до Лондон за кратък гуляй би му се отразило много добре, стига да му се размине.

А в своя будоар на втория етаж лейди Констанс Кийбъл бе взела писалка в ръка и приглаждаше белия лист.

„Уважаеми господин Бакстър“, написа тя в горния му край.

Бележки

[1] Галахад — един от рицарите на Кръглата маса в легендите за крал Артур, образец за нравствена добродетел. — Б.пр.

[2] Има се предвид Антоний Велики, живял през III или IV век, един от учредителите на монашеския живот, устоял на безброй съблазни. — Б.пр.