Шън Цзи-цзи
Подложката за глава

През седмата година на Кайюан^[1] имало един даос, старецът Люй, който умеел да омагьосва. Веднъж старецът вървял по пътищата на Хандан^[2] и спрял да си почине в един хан. Свалил си шапката, разхлабил си колана, подложил торбата си и седнал. След малко видял на пътя един момък — това бил Лу. В къса дреха от груб плат, яхнал вран жребец, Лу отивал на нивата и също спрял в хана. Седнали двамата със стареца на една рогозка, приказвали си, смели се и им било особено приятно. След известно време Лу погледнал износените си окъсани дрехи, въздъхнал дълбоко и казал:

— В лошо време съм се родил на света аз, достойният мъж! Толкова ми е трудно!…

— Като ви гледам — здрав и прав човек сте — казал старецът, — шегувате се, приятно ви е, а пък въздишате и се оплаквате от трудности, защо така?

Момъкът отговорил:

— Че моето живот ли е? Кое му е хубавото?

— И това ако не е хубаво, кое тогава е хубаво? — възразил старецът.

— Човек идва на този свят, за да извърши подвиг и да издигне името си — отговорил момъкът, — да започне от пълководец и да стигне до министър, да яде от много съдове, да слуша хубава музика, родът му все повече да процъфтява, семейството му все повече да се замогва — тогава може да се говори за приятно. Някога ме влечеше към науките, исках да навляза в изкуството, представях си тогава, че ще мога да нося черно и лилаво^[3]. Но вече прехвърлих тридесетте, а още работя на нивата — и това ако не е трудно, кое тогава?

Казал това и очите му се премрежили, доспало му се. В този момент ханджията слагал да вари просо. Старецът извадил от торбата си една подложка за глава^[4] и я дал на момъка.

— Легнете на моята подложка — казал той, — и вашите помисли за слава ще се сбъднат, както вие искате.

Подложката била от зелен порцелан с отвори от двата края. Момъкът сложил глава върху нея и видял, че отворите й постепенно се уголемяват, от тях струи светлина. Тогава той станал, влязъл вътре, тръгнал да върви, докато стигнал до дома си.

След няколко месеца той се оженил за момиче от рода Цуй в околия Цинхъ. Момичето било много красиво, а още повече — имотно. Доволният момък сега се обличал хубаво, карал коне, с всеки ден живеел все по-разкошно.

На другата година той бил представен за цзиншъ^[5] и издържал изпита. След това се състояла и церемония, на която той съблякъл обикновените си дрехи, облякъл дрехи на сановник и посетил началниците си. Според указа той бил назначен началник на затвор в околия Вейнан. Скоро след това го повишили до цензор, после му предоставили място на секретар, сведущ по указите. След три години със заповед го направили управител на провинция Шънси, пратили го в Тунчжъу. Той се заел с работата по напоителните съоръжения, прокарал от Шънси канал с дължина осемдесет ли, тъй като там не можело да се минава, когато придойде вода. Хората от тези краища използували канала и, доволни, издялали от камък знак в памет на добродетелите на Лу.

След това го прехвърлили да управлява околия Биенчжъу, направили го инспектор в град Хънандао, а по-късно го повикали да стане управител на столичния окръг.

Същата година Дивно Войнственият император почнал война с племената жун и ди^[6] и разширил владенията си. Той присъединил туфанския^[7] Симоло и чжулунския^[8] Манбучжъ, нападнал и завзел областта Гуаша. Тогава се разчуло за убийството на управителя на граничните провинции Ван Цзюн-хуан — тази вест потресла земите по Хъ и Хуан^[9]. Императорът си спомнил за способния пълководец Лу и веднага му дал чин цензор и прокурор, а също и управител на областта Хъсидао. Тогава Лу разбил западните племена, отсякъл седем хиляди глави, разширил земите с деветстотин ли, издигнал три големи стени за защита на важни пунктове. Хората от земите по границата поставили на планината Цзюйиеншан каменен знак за прослава на Лу.

Когато Лу се върнал в двореца, заслугите му били записани, той се ползувал с изключителна благосклонност, оказвали му големи почести. Той бил назначен за съветник в палатата на чиновете и наградите, после го издигнали до началник на финансовата палата и същевременно цензор дафу^[10]. Лу се ползувал с известност сред съвременниците си като честен и уважаван човек, народът го почитал. Но тогавашният пръв министър го ненавиждал, стараел се да го уязви с клевети и Лу бил понижен до областен управител на Дуанчжъу. След три години го повикали за съветник на императора. А не след дълго той станал началник на висшия съвет и заедно със секретаря Сяо и съветниците Сун Бей и Гуан Тин управлявал над десет години. Ръководел мъдро, издавал поверителни заповеди, по три пъти на ден се срещал с императора, уговарял го и го наставлявал, докато най-сетне получил званието добродетелен министър.

Сановниците около него му завиждали и отново го наклеветили, че се е сприятелил с пълководци от граничните земи и замисля беззакония. Наредили да го хвърлят в тъмница. Пратените хора вече стигнали до дома му и бързали да го заловят. За изплашения Лу това било съвсем неочаквано, той казал на жена си:

— Аз съм от Шандун, там имах пет цина хубава земя и тя ми стигаше да ме опази от студ и глад, защо ми трябваше да търся кариера? Ето докъде стигнах сега. Да можех да облека старите дрехи, да яхна врания кон и да тръгна по ханданския път — но това е невъзможно!

И измъкнал меча си да се самоубие. Но жена му го спасила — удържала го и така избягнали самоубийството. Другарите му по нещастие загинали до един, само той останал жив, защото го защитил един столичен чиновник. Отменили му смъртното наказание, заточили го в Хуанчжъу.

След няколко години императорът узнал, че той е несправедливо обвинен, върнал го и го направил секретар на съвета, удостоил го с титла княз на Иен, оказал му изключителни милости.

Ду имал петима сина — Цзиен, Чуан, Вей, Ти и И — всичките много способни. Цзиен се издигнал до цзиншъ и станал чиновник в службата за награди. Чуан бил назначен цензор, Вей — помощник по церемониите в храма на прадедите, Ти — управител във Ванниен, а И, най-умният, на двадесет и осем години станал помощник и съветник на императора. Жените и на петимата били от знатни родове в Поднебесната и Лу имал над десет внука.

На два пъти Лу бил заточаван далеч по границата и пак издиган до министър, бил ту в столицата, ту в провинцията, обикалял дворци и палати. Вече петдесетина години той бил извънредно уважаван, заемал блестящо положение. По характер бил непостоянен, много разточителствувал, прекалено обичал безгрижието и удоволствията. Във вътрешните си дворове имал свирачки и наложници — все първи красавици. Постоянно получавал подаръци — хубави земи, красиви сгради, хубавици, породисти коне… невъзможно било да се изброи всичко. През последните години той постепенно почнал да старее и да отпада, много пъти давал молби да го освободят от служба, но не му разрешавали. Когато заболял, пратеници от двореца идвали един след друг да го навестят, лекували го прочути лекари, той вземал най-скъпи лекарства, нямало нищо, което да му липсва. Когато краят му наближил, Лу представил на императора доклад, който гласял:

„Аз, покорният ви слуга, съм от Шандун, там моето удоволствие бяха нивата и градината. Съдбата случайно ме срещна с вас, премъдрия, и аз получих редица чинове и почести. Бивал съм удостояван с особени награди, почит и големи милости. Вън от столицата аз бях пълководец, в столицата се издигнах до министър. Животът ме тласкаше ту към столицата, ту извън нея, годините минаваха една след друга. Срам ме е, че получавах толкова височайши милости, а съм безполезен за вас, премъдрия. В страх и грижи, ден след ден, не усетих как дойде старостта. Тази година навърших осемдесет, завърших трите служби^[11], и сега вече камбаните заглъхват и водният часовник спира, костите ми са стари, болестта се засилва и надделява, аз съм безполезен. Да се грижите за мене, вече няма смисъл. Благоволете да отговорите, че ме пускате, освобождавате ме от задълженията ми, проявете тази голяма милост и аз завинаги ще се разделя с премъдрата династия. Изпълнен с безкрайна преданост, почтително поднасям написаното и признателно благодаря.“

А височайшата повеля гласяла:

„Вие сте умен и добродетелен, станахте мой министър. Вън от столицата ми бяхте опора, в столицата спомагахте за разбирателството, двадесет и четири години имаше спокойствие и това беше благодарение на вас. Сега вие приличате на болно от шарка дете, но след ден-два вие ще оздравеете. Нима тази болест е толкова тежка, че предизвиква такава скръб? Пращам сега пълководеца Гао Ли-шъ да ви навести. Той ще ви донесе и една каменна игла^[12] — подарявам ви я, сам съм я използувал. Желая ви всичко да свърши благополучно, надявам се, че ще се поправите.“

Същата нощ сановникът умрял.

Лу се протегнал и се опомнил. Видял, че лежи в хана, а старецът седи до него. Просото, което ханджията варял, още не било готово, всичко си стояло както преди. Момъкът изумен станал и попитал:

— Нима всичко това беше сън?

А старецът му рекъл:

— Ето такъв е и човешкият живот.

Момъкът дълго стоял огорчен и недоумяващ, най-сетне благодарил на стареца:

— Аз познах докрая пътя на славата и позора, съдбата на прославата и неизвестността, правото на придобивката и загубата, живота и смъртта. С това вие искахте да възпрете моите желания. Смея ли да не си взема поука?

Поклонил се ниско, доземи, и си тръгнал.