Допълнение към историята за бялата маймуна от Цзян Цзун (От неизвестен автор)

В края на Датун^[1], при династия Лян^[2], пълководецът Лин Цин, пратен да усмирява южните земи, потеглил на поход на юг, стигнал Гуйлин^[3], разбил Ли Шъ-гу и Чън Чъ. Неговият подчинен Ъуян Хъ, обикаляйки земите, дошъл до Чанло^[4] и усмирил всички земи, които достигнал. Той навлизал все по-навътре, в труднопроходими места. Жена му, която вървяла с него, била дивна хубавица, крехка и белолика. И неговите подчинени му казвали:

— Защо военачалникът води хубавицата със себе си по тези места? Тук има духове, които често отвличат млади жени. Особено хубавици трудно могат да избягнат това. Би трябвало да я пазите грижливо.

Ъуян Хъ много се опасявал и нощем карал войниците да заобикалят в кръг неговата колиба, а жена си скривал вътре, на тайно място, здраво залоствал вратата, слагал и десетина прислужнички да я пазят. Веднъж нощта била особено ветровита и тъмна. Настъпила пета стража^[5], наоколо било пълно безмълвие. Дрямка налегнала пазачите, те заспали облечени. Внезапно нещо, някакво същество, сякаш ги сепнало и веднага след това жената изчезнала. А вратата била залостена както преди. Жената излязла неизвестно откъде. Навън се издигали стръмни планини и пропасти, няколко крачки — и човек се загубва, невъзможно било да тръгнат да я търсят. Потърсили едва на разсъмване — никакви следи. Обзет от страшен гняв и мъка, Ъуян Хъ се заклел да не се връща, докато не я намери, и под предлог, че е болен, спрял тук войските си. Всеки ден те се пръскали на всички страни, навлизали все по-навътре в пропасти и по стръмнини, за да я търсят. След месец, на разстояние сто ли от лагера, неочаквано намерили в бамбуковия гъсталак едната везана пантофка на жената; въпреки влагата от дъждовете тя все още можела да се разпознае. На Ъуян Хъ му станало още по-тежко, той почнал още по-упорито да търси жена си. Подбрал тридесет души храбри воини и тръгнали въоръжени, натоварени с провизии; подслонявали се под скалите, хранели се където завърнат. След още десетина дена се отдалечили от лагера на около двеста ли. На юг се извисила планина, гъсто обрасла в зеленина. Стигнали до подножието й. Дълбока река опасвала планината. Тогава те направили салове от дървета и я преплували. Над една урва, между изумруденозелен бамбук, от време на време се мяркали пъстри дрехи, чувал се смях и говор. Воините намерили виещи се растения, опънали от тях въже и се изкатерили по урвата. Отзовали се сред засадени в редици борове и кипариси, с мудан^[6] помежду им, а под мудана — зелена трева, гъста и мека като килим. В кристалното безмълвие прозирали чудни гледки. В източна посока, край каменни порти се виждали няколко десетки жени в красиви, ярки дрехи — те се, разхождали, пеели и се смеели, излизали и пак влизали вътре. Като видели хора, жените бавно спрели и ги загледали, а когато воините стигнали до тях, те попитали:

— Защо сте дошли тука?

Ъуян Хъ им разказал подробно. Те дълго го гледали, после въздъхнали:

— Вашата съпруга е тука вече месец и нещо. Сега тя е болна, на легло е, ще ви съпроводим да я видите.

Влезли през врати с дървени крила, вътре се открили три просторни като зали помещения. Покрай четирите стени били поставени дивани, навсякъде все златотъкани и пъстри постилки, рогозки. Жената на Ъуян Хъ лежала на каменно ложе, отрупано със завивки, пред нея били наслагани редки ястия. Ъуян Хъ я загледал. Тя извърнала очи, хвърлила поглед към него и бързо му махнала с ръка да излезе. Жените казали:

— В сравнение с вашата съпруга някои от нас са тук отдавна, от преди десет години. Тук обитава вълшебно същество, което е толкова силно, че може да убива хора, дори сто души въоръжени воини не могат да се справят с него. За щастие то още не се е върнало и вие трябва по-скоро да се махнете оттук. Но искаме от вас два ху^[7] хубаво вино, десет кучета за ядене^[8], няколко десетки цзина^[9] коноп и съответно помощ за убиването му. Елате непременно точно по пладне. Внимавайте втория път да не дойдете по-рано. Нека сложим срок десет дни.

И понеже ги подканяли, воините си тръгнали. Ъуян Хъ също побързал да се върне. Той веднага потърсил най-хубаво силно вино, коноп и кучета и отишъл пак, както било уговорено. Жените казали:

— То обича вино, често се напива. А като се напие, винаги му се иска да покаже силата си: кара ни да завързваме с пъстра коприна ръцете и краката му за леглото, а после с един скок къса всичко. Ще се опитаме да изплетем тройни върви, тогава колкото и да се напъва, няма да ги развърже. Конопа ще вплетем скрито в бялата коприна и този път то няма да се измъкне. Цялото му тяло е като желязно, винаги пази и крие само мястото на няколко цуна^[10] под пъпа, там сигурно не може да устои на остро оръжие.

Те посочили някакви скали отстрани:

— Там си пази храната. Трябва да се скриете вътре и тихо да го изчакате. Виното сложете под цветята, кучетата пръснете в гората — ще почакаме нашият замисъл да сполучи и тогава ще ви повикаме.

И те зачакали, както им било казано, стаили дъх. Минало пладне, когато нещо като топ бяла коприна слязло откъм един връх, мярнало се, сякаш прелетяло, и влязло право в една пещера. След малко оттам излязъл едър мъж с прекрасна брада, над шест чъ^[11] висок, в бели дрехи и с жезъл в ръката, около него се тълпели жените. Като видял кучетата, той ги загледал изненадан, после с един скок ги уловил, разкъсал ги и почнал да смуче и дъвче, ял до насита. Жените се надпреварвали да му поднасят вино в нефритови чаши, шегували се, смеели се. Било много весело. Когато изпил няколко дъу^[12] вино, мъжът, подкрепян от жените, си тръгнал. Пак се чул весел смях. Минало доста време, докато жените излязат да повикат скритите воини. Те взели оръжието си, влезли вътре. Видели голяма бяла маймуна със завързани за леглото четири лапи. Като зърнала хора, маймуната почнала да се гърчи, искала да се освободи, но не можела. Очите й святкали като мълнии. Почнали в надпревара да я мушкат, но сякаш удряли желязо или камък. Улучили я под пъпа и я пронизали, кръвта бликнала като поток. Маймуната изстенала с въздишка:

— Небето ме погуби, не е възможно вие да можете да го сторите. Но твоята жена вече носи син — не убивай този син. Предстои му среща с великия император, той ще бъде главен клон в рода си.

Казала и издъхнала.

Претърсили съкровищниците й — там били натрупани скъпоценни предмети, най-изискани и скъпи неща за ядене се редели на няколко трапези. Не липсвало нищо, което се смята ценно сред обикновените хора. Имало няколко ху редки благовония, чифт скъпоценни мечове. А всичките тридесет жени били необикновени хубавици. Едната прекарала тук вече десет години. Тя разказала, че когато красотата им повехне, махали ги неизвестно къде. Но сега маймуната била заловена, с нея било свършено, а други такива вече нямало.

Сутрин тази маймуна се миела, слагала си шапка, леки бели дрехи, намятала бели копринени одежди, нямало за нея нито студ, нито зной. Цялото й тяло било в бели косми, дълги няколко цуна. У дома си често четяла някакви дървени пластинки, изписани със странни древни писмена, които никой не могъл да разбере. Като свършела да чете, слагала пластинките под стъпаловидните скали. А в ясни дни танцувала с чифт мечове и ги въртяла така, сякаш мълнии я опасвали, кръгът светлина около нея бил като луна. Хранела се рядко, обичала плодове и кестени и особено — кучета, прегризвала ги и пиела кръвта им. Когато преваляло пладне, тя внезапно изчезвала, за половин ден преброждала няколко хиляди ли, а привечер винаги се връщала. Така правела обикновено. Нямало нищо, което да поиска и да не постигне незабавно. Нощем се забавлявала, разпътничела с всичките жени цяла нощ, никога не заспивала. Разговаряла бавно и подробно, имала блестяща мисъл и била много способна. А по външен вид се приближавала до маймуните.

Тази година в началото на листопада тя неочаквано казала печално:

— Оплакали са се от мене пред духа на планината, чака ме смъртно наказание. Исках помощ от сонма духове, може би ще мога да избягна наказанието.

А миналия месец, по новолуние, при стъпаловидните скали пламнал пожар и нейните изписани пластинки изгорели.

— Аз съм вече на хиляда години — казала тя тогава уплашена и нажалена, — а не съм имал син. Сега ще имам син, но времето на смъртта ми идва.

Огледала жените, дълго проливала сълзи и рекла:

— В тези непроходими планини никога още не е стъпвал човек. Ако погледнеш отгоре, няма да видиш дори дървар, а надолу има много тигри, вълци и чудовищни зверове. Но сега се намериха такива, които могат да дойдат — какво е това, ако не поличба на небето?

Ъуян Хъ взел съкровищата и скъпоценностите, а също и всички жени, за да ги върне — някои жени още помнели къде са домовете им. На следната година жената на Ъуян Хъ родила син, който по външен вид много приличал на баща си.

По-късно Ъуян Хъ бил осъден на смърт от Чънския Уди^[13]. Той отдавна дружал с Цзян Цзун, който обикнал сина му за неговия ум и за това, че превъзхожда другите. Цзян Цзун го оставил при себе си да го възпитава, затова синът избягнал бедствия и лишения. Когато пораснал, той станал учен и добър калиграф, спечелил си голяма слава.