Сибин Майналовски
Нощта на истината

Специално за моя заек…

Знам, че вече е прекалено късно. Едва ли има някой нормален човек, който да е останал буден в този час. Повечето прозорци са тъмни като сърцето на самотно дете, изоставено във вечерта на рождения си ден. Мракът пълзи по вените ми и лакомо се облизва, предчувствайки пиршеството, което предстои в мига, в който спра да крача като слабоумен по улиците и седна на пейката, към която съм се запътил.

Цял месец чакам тази нощ. Плачех, смеех се, пиех, гасих цигара след цигара в сърцето и очите си… Лицето ми изтръпна от маските на безразличие, които трябваше да слагам всяка вечер в „Зелената котка“. Те лепнеха по кожата ми като отвратителна чужда гангренясала плът и дълбаеха язва след язва в мозъка ми. Единственото нещо, което ме крепеше, бе мисълта, че все някога — когато садистично хилещото се време реши да се смили над мъките ми — ще затворя тихо зад гърба си вратата на поредната къща, която не е мой дом, ще изляза навън и ще позволя на Мрака да ме превърне отново в онзи, когото бях.

Докато преминавам под прозорците ти, неволно затаявам дъх. Така, както се опитвах да правя, докато бяхме заедно. Не искам да те будя, защото си невероятно красива в съня си. Дори и ти не знаеш какъв огромен поток магия излъчваш, докато си самата себе си — не онази, която майка ти и приятелките ти искат да бъдеш. Нужен е истински магьосник — дете на Мрака, любовник на Нощта, пръв приятел на Кошмарите и враг на Сънищата — за да почувства вълшебството, което струи от теб.

Навремето бях чародей. От известно време насам не се чувствам като такъв. Дори елементарни магии ми се отдават с труд, а когато приключа, потта, която се стича по слепоочията ми, оставя кървави бразди по бузите ми. Навремето думите бликаха от мен като лятна буря… сега понякога се процеждат безволно, друг път пресъхват съвсем и само чакат палещото слънце на болката ми да залезе зад облаците алкохол, за да надникнат плахо навън.

В света, в който вече те няма.

Прекосявам влаковата линия с надежда. Ами ако… О, в името на Мрака, ами ако изведнъж дочуя сирената на локомотива, обърна поглед надясно и го видя — частици от секундата преди да ме размаже като мушица върху желязната си гръд? Знам, че се иска много повече, за да унищожиш Тъмен Маг, но… все пак човек може да се надява. А каквото и да се мъчеха да ти втълпят приятелки и роднини, аз също бях човек. Поне докато бяхме заедно.

Железницата, разбира се, не преминава и не слага край на мъките ми. Както вече казах — всички нормални хора отдавна спят. Аз обаче не се чувствам нормален. И не мога да спя. Тази нощ по изключение не съм близнал и капчица алкохол. Знам, че пиенето помага да прогоня безумните сънища, но… не и днес.

Най-накрая успявам да открия пейката в парка. Нашата пейка. Ти сигурно отдавна си забравила как сядахме на нея, хапвахме сладолед, купен от кварталния магазин, смеехме се…

И бяхме щастливи.

По дяволите всичките ми магически дипломи и степени, щом бяха безсилни да върнат това вълшебство.

Но поне едно нещо можеха да направят…

Почти без да гледам, рисувам познатия символ на асфалта около пейката. Земята наоколо започва да гори със синьо-зелен пламък. Няколко заблудени светулки, подплашени от необичайната илюминация, побягват панически, блъскайки се в храсти и дървета. Ако наоколо се въргаля някой наркоман, сигурно си мисли, че е ударил джакпота с новия си дилър — такива видения не са за изпускане…

На мен обаче не ми пука за светулки, наркомани и видения. Дебна напрегнато първите емоции, които скоро ще започнат да се трупат върху мен като лавина.

Не се налага да чакам кой знае колко — въздухът наоколо започва да прелива от аромата на ледена сметанова свежест. Да, това е твоят — ти не обичаше шоколадов, а аз умирах за него. Едно от първите ни разногласия. Бих дал душата си да се окажеше и последното.

Не след дълго невидимите ти пръсти започват да галят косата ми. Капчица очакване по-късно се появяваш и ти самата — окъпана в синьо-зелената мъгла, усмихната, щастлива и истинска. Да, именно истинска — осъзнавам колко тъпо е да употребяваш подобно прилагателно за безплътен силует; образ, който вече е жив само в спомените ти, а в реалния живот благодарение на непрестанните усилия на хората наоколо се е превърнал в бездушно зомби. Наивно или не, тази нощ това е без значение. Всъщност, тази нощ всичко е без значение.

Тази нощ е моята нощ. Нашата нощ.

Пристъпвам към теб плахо. Надявам се, че черното наметало на нощта успешно скрива сълзите, които капят безшумно от очите ми и прогарят димящи дупки в алеите на парка.

— Добър вечер, любов моя — прошепвам аз и те целувам. — Липсваш ми.