Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
WizardBGR (2014)

За връзка с автора: 0895 895 863, [email protected]

 

Ако книгата Ви е допаднала, може да изразите признателността си към автора с произволна сума по Ваше усмотрение по следните банкови сметки:

 

Банка: Сосиете Женерал Експресбанк

IBAN: BG36TTBB94001526251185

BIC: TTBBBG22

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

 

Банка: Първа инвестиционна банка (Fibank)

IBAN: BG21FINV91501016959776

BIC: FINVBGSF

Клиент: Сибин Симеонов Майналовски

 

БЛАГОДАРЯ!!!

Авторът

История

  1. — Добавяне

Сещате ли се за онази безумна година, когато бирата в Средната Земя изведнъж се вкисна? Така си и мислех — надали някой скоро ще забрави размириците, пламнали в кръчми, ханове и странноприемници, скръбта, в която потънаха местните алкохолици и просто любителите на кехлибарената течност, зрелищно провалилите се опити на губернатора да прекара биропровод от съседни светове… Никога не сме били толкова близо до ръба на гражданска война, преврат, анархия, конфронтация и каквато още сложна думичка ви дойде на акъла. Тогава именно на Брайън Махмурлука му дойде брилянтната идея да открием Джонатан Деветте Пръста и да го помолим за помощ. Предложението се прие на „ура“, само някои скептици се чудеха дали Джонатан, известен любител на водката, ще се съгласи да удари едно рамо, при положение че любимата му отрова не е застрашена. Набързо обаче ги контрирахме, че ако магът-детектив извади подобен аргумент, мигом ще измислим как пророчици и оракули прогнозират, че съдбата на бирата ще сполети целия останал алкохол по света. Не знаехме дали ще се върже, но си струваше да опитаме.

Решихме, че ще тръгнем само двамата със Следотърсача Майки. Той имаше невероятно развита интуиция (някои дори се съмняваха, че има някой вълшебник назад по родословието си), аз пък имах дар-слово и можех да убедя и джудже-лихвар да почерпи по едно, така че никой не се усъмни в това, че от нас по-подходящи няма да се намерят.

Естествено, първо потърсихме в „Зелената котка“. Не се знаеше дали късметът ни няма да проработи още в началото. Да, ама не. Всичко, което открихме там, бе тълпа намусени клиенти, които смучеха чайове, бульони и други извращения с траурен вид на лицето. Рей Макгавърн, който кълнеше като боргски докер, подметна, че май някой му бил казал, че подочул, че Джонатан като че ли имал намерение да ходи по някое време до Нова Великобритания, след което се втурна да успокоява мърморещите посетители с пресъхнали гърла.

В Нова Великобритания обаче нямаше и помен от Деветте Пръста. Виж, патрули на Стражата имаше, та даже в излишък. На няколко пъти ни се наложи да обясняваме, че не сме бирени туристи — явно алкохолната емиграция бе в разгара си и нововеликобританците не бяха във възторг от това. За жалост никой от стражите не бе виждал нашия човек, така че си продължихме по пътя.

Няма да ви отегчавам с подробности за цялата екскурзия, която си направихме по неволя, само ще ви кажа, че толкова път не бяхме били от десетилетия насам. Добре поне, че Майки надушваше порталите между световете от километри, та не се наложи да се лутаме и да осъмваме далеч от каквито и да били признаци на цивилизация.

Честно казано, вече бяхме започнали да се отчайваме, когато случайно срещнат по пътя хобит ни върна надеждите със случайно подмятане:

— Хм, Джонатан… ами не знам дали така се казва, ама тия дни един с доста изгризани нокти ме пита как да стигна до Минас Пандиз — оня странен затвор за откачалки в Роуинор.

Хванахме се за думите му като прегладнял орк за кебапче и хукнахме с всичка сила към Роуинор. И там трябваше да обясняваме до припадък, че не сме емигранти, а туристи, издирващи стар семеен приятел и така нататък… изприказвахме една камара обяснения, гледаха ни дълго с подозрение, но в края на краищата поне ни пуснаха.

Когато стигнахме до огромната кула на Минас Пандиз, която стърчеше като огромен фалически символ недалеч от градското пристанище, за малко да се откажем, понеже охраната в лицето на двама елфи с отегчен вид намекна за такъв подкуп, за да ни пуснат вътре, какъвто и джуджета биха се посвенили да поискат. Добре че Майки имаше някакви скрити запаси в няколко от многобройните си джобове, та успяхме да съберем сумата с дружни усилия. Обирджиите прибраха златото, без да подават някакви признаци на емоция, уведомиха ни, че личността, която издирваме, била на свиждане на затворника в килия 5813 и се отдръпнаха леко, за да ни направят път да минем. Мислех си да ги питам дали не ги викат, когато някой направи опит за бягство, за да го уморят от скука с физиономиите си, но се отказах. Елфите никога не се бяха славили с кой знае какво чувство за хумор, а специално тия двамата можеха да служат като рекламни лица на думата „темерут“ в кралския тълковен речник.

Успяхме да намерим килията сравнително бързо, понеже номерацията в Минас Пандиз бе по-разбираема и от тази в петзвезден хотел. Липсваха само стрелкичките по стените: „В случай на бунт или бягство — насам. Пожелаваме ви приятен ден“. Когато стигнахме до вратата, на стената до която с огнени букви бяха изписани цифрите 5813, леко се озадачихме. Очаквахме тежки каменни или метални двери, огромна ключалка, дребно прозорче със закалени решетки… Нищо подобно. Приликата със странноприемница ту бе направо поразителна — най-обикновена дъбова врата, покрита с красива дърворезба, с изсечен в нея прозорец с размери лакът на лакът с дървени декоративни решетки (отново резбовани), панти и брава от кована мед… абе красота, какво да ви кажа. Чак ми се прииска да ме тикнат в подобен затвор, защото обстановката тук бе по-добра и от хана „Куцата медуза“.

Надникнахме плахо през прозореца, понеже кой знае защо очаквахме да ни се развикат, да ни замерят с огнено кълбо или да ни превърнат в репички, защото сме се осмелили да прекъснем нещо важно. От вътрешността на килията се носеха странни заклинания — очевидно Джонатан и затворникът правеха някаква доста сложна магия, защото нито веднъж не ги бях чувал (а аз съм ставал свидетел на доста вълшебства през живота си…):

— Коз! И два метъра! Валат си, братче! Вземи тоя кертик…

Когато очите ни свикнаха с полумрака в килията, ченетата ни увиснаха толкова надолу, че ако не беше каменният под на Минас Пандиз, сигурно щяха да цопнат в океана. Джонатан Деветте Пръста се бе разположил удобно на тясното затворническо легло и размесваше дебело тесте карти, каквото не бях виждал досега — не беше нито „таро“, нито „хоргот“… Срещу него на тоалетната чиния бе седнал мъж на средна възраст, с гарвановочерна коса, пристегната с очукана сребърна халка на тила му, с черно като нощта наметало, закопчано под брадичката му с елфическа брошка. На пръста му блестеше сребърен пръстен с аметист, който очевидно ставаше и за писане — със зяпнала уста наблюдавах как той с видимо неудоволствие драсва със сияещия камък две черти върху масата, покрита със светещи цифри, между него и Джонатан.

— Е… това не е ли… — прошепна Майки до мен развълнувано.

— Точно той е. Нямам представа какво е направил този път, ама явно пак са го затворили за нещо… — отвърнах аз също с шепот, стараейки се да не привличам вниманието на двамата магове в килията. Очевидно не успях, защото Джонатан се обърна внезапно, скочи, приближи се до вратата и викна:

— Черната чума на Ланкърк да ме тръшне, ако това не са Следотърсача Майки и Алекс Сладкодумеца! Как ни намерихте, момчета? Какво ви води насам? Ама влизайте де, влизайте…

Ние се спогледахме и многозначително се покашляхме. Джонатан се плясна по челото, измърмори „Ама съм прост…“ и допря длан до ключалката. Тя послушно изскърца и се отвори. Влязохме боязливо в килията, защото киселият нрав на Джаред Терънс ван Сторн, известен още като Вечният Човек, бе надълго и нашироко описан в редица предания и легенди… повечето с не твърде оптимистичен край.

Оказа се, че сме се притеснявали напразно, защото Тъмният Маг наистина бе вкиснат, но за щастие, не на нас.

— Ама вече почвам да подозирам, че мамиш, Джони! Две на 149 — това може ли да е реален резултат, кажи ми?!

— Не следиш играта, о, лъчезарни мой приятелю — хилна се Джонатан и махна към нас. — Запознай се с две дружки от моя край — Алекс и Майк им викат…

— Чух — сопна се Тери Сторн и ни метна един смразяващ поглед. — За какъв клин са се домъкнали тук? Ако е само за да ни развалят играта…

Двамата с Майки започнахме един през друг да се извиняваме и да обясняваме колко важна задача са ни възложили. Джонатан ни прекъсна с усмивка някъде по средата:

— Добре де, добре, не се страхувайте, той просто така си гледа. Тери, друже, очевидно репутацията ти на слънчев и дружелюбен човек е известна навсякъде. Кажете сега каква е тази толкова неотложна работа, та щом и в Минас Пандиз не можах да се скрия.

Обяснихме му набързо за какво става дума. Той се замисли, седна с кръстосани крака на леглото, щракна разсеяно с пръсти и в устата му се появи запалена цигара. Тъмният Маг с досада махна на свой ред с ръка и на самичката се появи масивен пепелник от кована мед. Джонатан пуфтя минута-две, като от време на време се забавляваше да пуска кръгчета дим към тавана на килията, след което скочи, отиде до стената, измести един камък, извади едно шише и удари яка глътка.

— Ама стига си ми пил от водката! — разсърди се Тери Сторн. — Знаеш ли колко ми струва контрабандата тук?

— Не е като да не можеш да излезеш и да си напазаруваш на нормални цени — весело отвърна Деветте Пръста и прибра бутилката. — Момчета, май ми е ясна работата. Тери, искаш ли да се поразходим до Вирна?

— И какво ще дирим там? — попитахме всички в един глас.

— Е, хайде сега, ясно е като бял ден — бирата ви е прокълната от Роузи, вещицата на Вирна…

— Как пък ти хрумна това?

— Елементарно, чада мои — театрално се поклони Джонатан. — Роузи е единствената вещица, която практикува по това време на годината. Мириам е с отнет лиценз, Стела е на сватбено пътешествие из Висящите Светове, Мария е тук, в Минас Пандиз, заради едно недоразумение, включващо джудже в кома, камшици и виагра… абе разбрахте за какво става дума. Заклинанието за негодност се използва единствено от вещици: ако бяха вещерите на Югозапада, бирата щеше да се превърне в мед, ако бяха агромаговете от Острова на Дъжда, щеше да се преобрази обратно на хмел и така нататък. Следователно…

— Следователно намираме Роузи, принуждаваме я да обърне магията наопаки и всички са щастливи, доволни и напоени — прекъсна го Тери. — А за какво съм ти аз?

— Ами нали знаеш, че не обичам много да се забърквам с вещици. Непредсказуеми са като плужек, държащ жезъла на Мерлин. Така че ако случайно нещата тръгнат в погрешната посока, няма да е зле евентуално да си наблизо. А и една разходка ще ти се отрази добре — направо си се сраснал с тази килия…

— Добре де, едвам ме нави! — измърмори Тери и се протегна с наслаждение. — Отдавна не съм изпълнявал поръчки за селяни…

Майки понечи да възрази срещу това определение, но успях навреме да го ръгна в ребрата. Не му беше сега времето да влизаме в гражданско-селски диспути.

— А как ще стигнем до Вирна? — запитах вместо това аз. — И по-интересният въпрос: няма ли да има… м-м-м… проблем с това, че си затворник?

— Тези идиоти не могат да ми попречат да изляза оттук, ако ще и Белия Съвет да свикат — изкриви уста презрително Тери и кимна на Джонатан. Двамата се уловиха за ръце и с половин глас изрекоха нещо дълго, звучащо внушително и очевидно магическо. Неизвестно откъде в килията се изви ледена вихрушка, която ни зашлеви през лицата така, че очите ни се насълзиха. Не след дълго осъзнахме, че вече сме в блатата на Вирна, наоколо няма и помен от Минас Пандиз, а двамата магове крачат напред усмихнати и изясняват кого повече го мързи.

Щом наближихме къщичката на вещицата, двамата с Майки благоразумно решихме да поизостанем. Всеизвестен е фактът, че когато лица с магически умения си мерят… жезлите… е по-добре да си встрани, за да не опереш пешкира по случайност. Тери и Джонатан обаче най-невъзмутимо се приближиха и захлопаха по вратата.

— Роузи! Отваряй веднага! Знаем, че си вътре, не се прави на ощипана госпожица!

Дочу се скърцане на прозорец. Майк и аз подскочихме и побързахме с достойнство да се скатаем зад едно доста прилично изглеждащо храстче. За наше изумление обаче това не беше вещицата, слава на Вси Светии — отвътре се измъкна русоляв младеж с разчорлен перчем и накриво закопчана риза. В ръцете си държеше чифт ботуши, които вероятно възнамеряваше да обуе веднага щом се изниже на безопасно разстояние от къщичката.

— Били??? — възкликнаха в един глас Джонатан и Тери. Младежът се сепна и изтърва единия ботуш на земята.

— Тери? Джони? Вие пък какво търсите тук, в името на Мрака?

— Ние сме по работа — ухили се мръснишки Джонатан. — По-любопитното е ти какво правиш тук и защо изглеждаш като първокурсник, който току-що е… ау-у-у, не!!! Били, моля те, кажи ми, че не си…

— Е… сега… един джентълмен никога не обсъжда дамите, с които е имал интимни отношения — изпъчи се Били Зеленчука предизвикателно. Не успя да скрие обаче руменината по почти детските си бузи.

— Дами?! Абе, Били, имаш ли представа с кого си се забъркал? — удари се по челото Тери.

— Ми… каза ми, че се казва Карина, че е екзотична танцьорка от Вал-Тайрен и че е пълнолетна — какво друго му трябва на човек…

— О, да, определено е пълнолетна… — Маговете с труд сдържаха смеха си. — Били, приятелю, поздравления! Току-що влезе в летописите на магията като най-младият вълшебник, опънал най-дъртата вещица в историята!

Били Зеленчука преглътна. Лицето му сега далеч не бе толкова румено… всъщност, мен ако питате, направо си бе позеленял, ама нейсе. Адамовата му ябълка подскачаше нервно нагоре-надолу, опитвайки се да възпре повдигащото се в гърлото му отвращение.

— Е, какво пък… — философски отбеляза Тери — както е известно, красивите жени са за хора без въображение.

— Ама бая въображение трябва, за да забравиш кого точно си онодил… — прихна Джонатан отново.

Били изгледа и двамата с раздразнение:

— Още някое остроумие ще ми извадите ли? Майната му, станалото — станало, сега кажете за каква работа става дума?

— Твоята голяма любов е метнала заклинание за негодност върху бирата в Средната Земя — осведоми го Тери, с труд сдържайки се да не се разхили. — В момента там ври и кипи — размирици, алкохолен туризъм, това-онова… Младежта в лицето на ей онези двамата там, в храстчето, любезно ни помоли за помощ и нямаше как да им откажем. Затова ще ни направиш ли услуга и ще извикаш ли дамата на сърцето си отвътре?

— Много смешно… — промърмори Били, но беше достатъчно честен, за да признае, че това най-вероятно щеше да свърши работа. Той се прокашля и с меден глас подвикна под прозореца:

— Карина, скъпа, искаш ли да се разходим до Каньона на Романтиката? Виж какво хубаво време е навън…

— О, да, патенце… каква чудесна идея само! Веднага идвам, само да намеря къде съм си затикала бикините… — дочу се звънливо момичешко гласче отвътре. Били бръкна машинално в джоба на ризата си, извади оттам нежнорозови бикини, почервеня целия, хвърли един кръвнишки поглед към двамата Тъмни Магове, които вече се давеха от беззвучен смях, и извика:

— Не ги търси… хм… патенце… Май ги намерих.

— Ах, палавник такъв! — В къщичката бликна смях. — Добре, идвам, но няма да се възползваш от това, че съм без бельо, нали?

— В никакъв случай! — Гласът на Били потрепери.

Когато преобразената вещица излезе през вратата на дома си, видът на тримата магове, застанали един до друг, я извади от равновесие.

— Кои сте вие и какво искате от мен? — кресна тя с нормалния си глас, докато Столиката Магия бавно се топеше по тялото й. Били хвърли един бърз поглед върху провисналите й гърди, набръчканите ръце и покритите с целулит бедра и моментално премести очите си отново върху лицето й. Адамовата му ябълка отново заподскача.

— Ако чак толкова държиш да знаеш, ние сме Тери Сторн и Джонатан Деветте Пръста. Вярвам, че вече… хм… си опознала Били Зеленчука. До нас се донесе слух, че имаш нещо общо с мистериозното вкисване на бирата в Средната Земя, затова идваме да проверим има ли нещо вярно в това и ако има — учтиво да те помолим да вдигнеш заклинанието.

— А ако не искам? — изсъска вещицата. От очите й се сипеха мълнии — първоначално от мястото, където се бяхме скатали с Майки, изглеждаше метафорично, но като се вгледахме, видяхме как блатната трева пожълтява и започва да дими там, където падаха искрите.

— Тогава ще те помолим още по-учтиво — ухили се Джонатан.

Вещицата изръмжа нещо и започна да чертае някакви символи във въздуха. Сбръчканият й пръст се движеше с бясна скорост.

— Ама ти сериозно ли? — почеса се с пръстена си по главата Тери Сторн. — Ще опиташ бабешка магия върху трима от най-силните Тъмни Магове, съществували някога?

— Оптимистка е, трябва да й го призная — кимна Били Зеленчука.

Внезапно вещицата атакува. За няколко ужасяващи частици от секундата ми се стори, че тримата са обречени: толкова страховито изглеждаше отровнозеленият ураган, който се стовари върху тях. Косите им лумнаха с мъртвешки пламъци, кожата на ръцете им започна да се топи и да пада на едри капки плът, от очите им потекоха кървави сълзи, които с отвратително съскане и цвърчене се изпаряваха на мига…

Илюзията обаче не трая дълго. С перфектно отработени и пестеливи движения (всъщност, защо се чудя, тримата бяха работили заедно доста време и, както се казва, си довършваха заклинанията…) Тери, Били и Джони се прегрупираха. Вечният Човек излезе напред, вдигна ръка, на която сияеше аметистовият пръстен, и изкрещя на някакъв странен език. Били и Джонатан застанаха зад него, хванаха се за ръце, измърмориха на свой ред нещо, след което рязко разплетоха пръсти. Облакът на вещицата изфиряса моментално. Тримата наобиколиха пишман магьосницата, която стоеше като истукан, оплетена в ярковиолетовата паяжина, която струеше от пръстена на Тери.

— Ще се заяждаме ли още или вече сме готови да вдигаме заклинания? — миролюбиво попита Били Зеленчука.

Ако погледът на вещицата можеше да убива, от небето точно в този момент щяха да се сипят трупове на дракони. Нямаше обаче какво друго да направи, освен примирено да кимне.

— Чудесно! — похвали я Деветте Пръста. — Хайде сега, мирно и тихо, разваляш заклинанието… и без да ти идват странни идеи, понеже не знам колко дълго ще издържи търпението на Тери.

Роузи изръмжа нещо не твърде културно, влезе в къщичката си, след малко отвори прозореца и хвърли един амулет на земята.

— На̀! Да ви приседне дано!

— Браво! — Били се наведе, вдигна го и го стисна в юмрука си. От ръката му бликна черен пламък, който бързо се превърна в зелен дим и отлетя.

— И да не съм чул за друго подобно нещо, че лошо ти се пише — изръмжа Тери с характерното си благо настроение. Роузи го поздрави с вдигнат съсухрен среден пръст и хлопна кепенците.

— Добре, банда, хайде да скокнем до „Зелената котка“ за една бърза бира! — викна Били с усмивка.

— Да бе… бира… виж, ако е за водка, става — намръщи се Джонатан, докато палеше появилата се изневиделица цигара.

— Е, ако ще пием водка, за какво беше цялата тая разправия днес? — тросна се Тери.

— За чест и слава, учителю… за чест и слава — прегърна го Джонатан през рамо и издуха две кълбета дим в лицето му.

— Добре де, навихте ме. Ама няма да се увличаме, защото помните какво стана последния път, когато се напихме тримата…

— Всички помнят — потръпна Били. След което явно се сети за нещо и се ухили: — Началство, ти научи ли белота най-накрая или още те бият като трол — елфи?

— Ти да мълчиш… хм… патенце — затапи го Тери, обърна се към нас (толкова бяхме се захласнали, че бяхме забравили да излезем от храстчето) и подвикна:

— Хайде, младежи! Напред към „Котката“! Бирите са от вас!

Край