Ерика Джонг
Ерика Джонг за Хенри Милър

„Кой е герой? — пита Хенри Милър в една от своите книги. — На първо място — казва той — това е човек, победил страховете си.“ Според това определение Милър беше герой. В началото още не, но в края на живота си разбра, че истинското откровение е смехът, а не гневът.

Хенри Милър продължава да е известен — за свой ужас (докато беше жив) — като „цар на мръсния език“. Но за него сексът беше само един от начините за самоосвобождаване. В най-освободената му книга обаче — Колосът на Маруси — напълно липсва сексуално съдържание.

С Хенри Милър се запознах като млада писателка с току-що издаден първи роман. Той ми написа темпераментно писмо и започнахме да си кореспондираме; после се срещнахме и открихме, че сме сродни души. Хенри беше всеотдаен докрай и ме научи на онова, което сам бе научил през дългия си живот. Когато критикуваха книгите ми, той казваше: „Защо не го приемеш на шега?“ И сега продължавам да се опитвам да бъде весела като Хенри. Когато успея да се засмея на нещастието, а не да плача над него, може би ще реша, че съм свободна.

Хенри Милър продължава да стряска хората. Не заради известността си като порнограф, нито дори защото му прикачиха етикета „сексист“, когато през 1970 г. Кейт Милет публикува Сексуалната политика. От Милър се страхуват, него го мразят най-вече защото е освободител; защото посмя да каже, че сме способни да преодолеем страховете си.

Повечето хора не са свободни. Свободата ги плаши. Те следват модели, създадени от родителите, наложени от обществото, от ужаса, предизвикан от мисли като „какво ще кажат хората?“ и „какво ще си помислят хората?“, от непрекъснатия вътрешен диалог, в който се сблъскват задължението и желанието; и задължението побеждава.

За Торо животът е Живот на тихо отчаяние, макар съвременната му версия да е шумното отчаяние. От време на време се появява по някой пророк, като че ли победил собствените си страхове и заживял смел и предизвикателен живот. Но такъв човек винаги ужасява хората — и ги кара да му се възхищават. И освен това и да завиждат.

Защо хората завиждат толкова за героизма? Защото сме склонни да се самообвиняваме, че живеем боязливо. Затова често нападаме героя или героинята — защото са посмели. Ако обаче успеем да видим в героя въплъщението на собствените си стремежи, няма да има нужда да го унищожаваме, да му подражаваме и да се учим.

В една своя не толкова известна книга, Червената тетрадка, Хенри цитира Буда: „Не вярвай в нищо, независимо къде си го прочел или кой го е казал, дори да съм го казал аз, ако то не е в съгласие с разума и чувствата ти.“

Хенри знаеше, че и най-великият гуру не е безгрешен. Опитваше се да научи почитателите си да не го следват сляпо. Малко преди смъртта си през 1980 г. Хенри написа на Бил Пикерил, млад художник: „В окончателната реалност на съществуването има само един истински оброк — всеки е венчан за самия себе си.“ Той разбираше, че учителят може единствено да отвори вратата. Готов трябва да е ученикът.

Подобно на Байрон, Пушкин, Саид и Колет, Милър се превърна в повече от писател. Стана протагонист и пророк — пророк на едно ново съзнание. В едно се сляха творбите и животът му, за да създадат велик мит — мит, въплъщаващ човешкия стремеж към свобода. В творбите на Милър има много несъвършенство, предвзетост, глупост. Невинаги може да се защити небрежността, но уникален писател го правят светлият му пример, сърцето му, откритостта му. Той определено ще привлече и новото поколение читатели.

Сам по себе си Милър е цял един свят. Трудно може да се намери негов съвременник, с когото можем да го сравним. Тропикът на Рака излиза със скандал през 1934 г. — същата година, когато Ф. Скот Фицджералд ни дава Нежна е нощта. Исак Динесен — Седем готически приказки, Една С. В. Мили — Вино от тези лозя, Лангстън Хюз — Така правят белите. Специфичният стил на Милър не може да бъде сравнен с никого от тях — духът му е заслушан в миналото, в Уитман и Рабле. В една цинична епоха Милър остава романтик, пример за оптимизъм сред пропадналия ни свят, за щастлива бедност в свят, подчинен на изгодата — също като веселието на Йейтс, когато в Lapis Lazuli пише за китайските мъдреци: „Очите им, древните им блестящи очи са весели.“