Томас Ритер
Поезия на тишината

I.

В утрото

поле

с кафява пръст

денят

пресича

линията към небето

да бъдеш просто тук

в далечината

се изгубват последните

частици

произнесени думи

проглушаваща тишина

забави

удара на сърцето

за да не разкъсаш

с него

тази тиха пустош

копнеж

лети

във вятъра

моменти

да се отпуснеш и забравиш

да се слееш

далеч от вчера

и утре.

Тишина.

ІІ.

внезапно

тя се къса

нишката към живота

тишина

страх

паника

преминават

през тялото ми

безшумно

страхът се измъква

от своето скривалище

и си проправя

път

тишина

непоносимо е

къде да усиля

звука

?

тишина разкъса

моя свят

разпростира се

в мислите ми

тишина

без звук

чувствам

сам съм

пъпната връв

е скъсана

завинаги?

тази гневна тишина.

ІІІ.

оскъдица от думи

трополи

по масата.

Думи

лежат

като празни гилзи

на пода

последната чаша

шери

на пода

е отдавна

потънала в прах

вцепенена

откакто

ти напусна

тази стая

и твоят мирис

увисна

между стените

и

тази тишина

нощем

когато

денят

бяга от мрака

и се

крие

в спомените

на последното лято

момент

преди твоя звън

да разкъса

тишината.

ІV.

Мълчание.

След вика.

Тишина.

Летаргия.

Следва картината

На стената.

Безмълвно

жестикулират

маски

онемели от вика

ужас

отстъпва място

на безмълвната тишина

Не дишай

стрелката

на стария часовник

бяга бясно

върху повредения циферблат

вечна

тишина

след бурята.

Уморен дух

резигнация.

Мълчаща

тишина.

V.

Невиждане

нечуване

несъществуване

тишина

 

безмълвна

вечна

безпространствена

тишина

 

Несъществуване

небъдене

неискане

тишина

 

най-после да съществуваш

радост

спокойствие

тишина

 

… и дори тишината

да бе настъпила отново

и да бях изпитал

хиляди болки

по-големи от всякога

бих я търсил отново

тази пуста

изпълнена със сила

тишина.