Максимилиан Волошин
Чирак ^[0]

… И казано ми беше:

не странстващ песенен поет,

който просторни, щедри думи вплита

във вихъра на трогващи душата струни —

о, не, чирак ще бъдеш ти

на святия словесен занаят.

Ще си ковач на думи упорити,

ще изявяваш техния

скрит вкус и дъх, и цвят, и мярка,

ще бъдеш ти и наковалня, и огнище,

и ще сечеш монети, ще шлифоваш камъни.

Стихът създаден е от безизходност,

сгъстеност, неизбежност

и съсредоточеност…

А между стих и проза няма разлика:

онази фраза,

в която всички думи

са съчетани, обработени и сплавени

от ум, пила, поялник и търпение,

превръщат се в лирична строфа —

дали ще бъде страница от Тацит^[1],

или пък в бронз отлян текст на закон —

и в занаята, и в духа ни,

то се постига по един и същи начин:

самоограничение!

И ти, света за да почувстваш,

ще трябва да се отречеш

от радостите на живота.

От чувствата ще трябва да се отречеш,

за да укрепне волята.

От волята ще трябва да се отречеш,

за да пречистиш своето съзнание.

Когато и съзнанието съумееш

да угасиш — тогава

от глъбините на едно безмълвие

ще се роди най-сетне Словото,

съдържащо и сетива, и ум, и воля,

и всички трепети и багри на живота.

Но знай, че с всяко ново

осъществяване

ти умъртвяваш късче от живота си —

изкуството живее от кръвта

на жертвите, които си принесъл.

Ще бъдеш Странник

по тайнствените кръстопътища

на Средна Азия

и по моретата на Запада,

за да си обгориш и закалиш духа

в огнища на познание,

за да изпиташ и синовност, и сирачество,

и безсловесност на пустини прокълнати.

Душата ти, като страдална влага,

и през мъчения,

и през кръщения ще мине,

и през подвижните измами

на образи небесни, отразени

в огледалата на реките земни.

И твоето съзнание ще броди

в гори от противоречиви чувства,

всред черни пламъци, пожарища световни.

И твоят неспокоен ум ще опознае

притеглянето на планетите могъщи

и на съзвездията пътеводни…

Така ще се освободиш от робството

на мъничкото, на безпаметното „аз“,

ще видиш ти, че всичките явления

са само знаци, чрез които

си спомняш за самия себе си —

и тъй, влакно подир влакно,

съединяваш тъканта

на своята душа, от времето разкъсана.

 

Когато разбереш най-сетне,

че ти не си син на Земята,

а пътник във вселенските пространства,

че Слънцето и всичките Съзвездия

възниквали са и са мрели вътре в тебе,

че — и в предметите, и в тварите — тъгува

божественото Слово,

което битие им е придало,

че ти освободител си

на имена божествени,

а си дошъл да назовеш

и духовете — пленници на веществото,

когато разбереш, че е роден човекът,

за да извае от света

на Разум и Необходимост —

вселената на Любовта и Свободата —

едва тогава

ще станеш Майстор.

 

1917