Николай Некрасов
Утро ^[0]

Ти си тъжна, душата ти страда,

зная лесно се ражда скръбта.

И природата даже съвпада

с тази мъчеща нас нищета.

 

Как унили са жалките ниви,

равнините, полята — ведно̀

с тия гарги, които сънливи,

мокри дремят връз купи сено.

 

Тези кранти с пияни селяци,

запрепускали в синия здрач.

Тези зли далнини, пущинаци,

това сиво небе… Чак до плач!

 

Но над столицата ни богата

също облаци мрачни кръжат,

всичко дразни, с желязна лопата

пак чегъртат паважа — до смърт.

 

Почва ден, почва труд неуморен.

Там от кулата — вест за пожар.

Тук престъпник — край стълба позорен

го очакват палач и стражар.

 

Проститутка след утринни ласки

у дома се завръща без цел.

Офицери в наемни каляски

тръгват вън от града — на дуел.

 

И търговци търчат в надпревара,

всеки в своя дюкян ще се свре

и по цял ден ще удря в кантара —

вечерта за да хапне добре.

 

Чуй, топове!^[1] То значи вест ранна

за потоп над града ни кръжи.

А тук носят ковчег: орден Анна^[2]

първа степен на сукно лежи.

 

Стадо гъски към ножа пътува;

портиерът с крадец се е сбил;

а в мансардите изстрел се чува —

някой там се е самоубил…

 

1872–1873