Александър Пушкин
Посетих отново… ^[0]

                … Посетих отново

туй кътче на света, където бях

изгнаник две години неусетни.

Години десет минаха — и много

неща в живота ми се промениха,

и аз, съгласно общите закони,

се промених — но пак съм тук сега,

и миналото в мене оживява,

и сякаш снощи се разхождах в тези

горички…

                Ето я къщурката —

там с клетата си няня аз живях.

Старицата я няма — зад стената

не чувам вече тежките й стъпки,

нито пък бдението й усърдно.

 

Ето и оня хълм горист, над който

седял съм неподвижен и съм гледал

към езерото, спомняйки си тъжно

за други брегове, други вълни…

Всред ниви златни и поля зелени

синее то, простряно нашироко;

връз неговите тайнствени води

рибар се движи, влачи вехти мрежи.

Отвъд, по бреговете полегати

са пръснати селца, а пък зад тях —

превита мелница криле безсилни

върти по вятъра…

                                А на междата

на дядовите ми земи, където

къмто върха се вие път, изровен

от дъждове, стърчат три стари бора.

Единият е малко по-встрани,

а двата други, плътно доближени, —

край тях, когато под луната яздех,

приветстваха ме техните върхари

с познато шумолене. Днес пак минах

оттам, и те все същите си бяха,

все същото познато шумолене, —

но покрай корените остарели

(където някога бе пусто, голо),

израсла е сега горичка млада —

една зелена челяд. Крехки храсти

са сгушени под боровата сянка,

като деца. И все тъй настрани

стои си оня бор самотен, мрачен,

подобно стар ерген, и там е пусто,

като преди…

                        Приветствувам те, младо

и непознато племе! Знам, че няма

да видя твойта късна, силна възраст,

когато ти познайниците стари

ще надвишиш, главите им ще скриеш

от всеки взор. Не нека моят внук

да чуе вашия привет, когато

завръща се от дружеска беседа,

изпълнен с весели, приятни мисли,

и като мине покрай вас в нощта,

за мене да си спомни…

 

1835