Диана Петрова
Полицай по принуда

„Сега ще убият и мен, а ако не го сторят, тогава пак ще ме убият.“

Нарочно останах да живея в краен квартал. Имах възможност да се преместя, да преместя и всички край себе си, но не можех да се разделя с историите, изписани по лицата на кварталните. Всяка вечер се прибирах у дома и ги оглеждах. Гадаех на кого какво му се е случило, кой какви неща държи заровени в миналото си. Така се усещах като човек с човеците след края на работния ден.

Веднъж дъщеря ми, която често си играеше в дома на две сестри от първия етаж, отново беше отишла там. Опитах да я прибера, като й се обадих няколко пъти, но тя не отговори. Ядосах й се, защото сега трябваше да сляза и да проверя какво се случва. Почуках на вратата им:

— Влизай — покани ме бащата.

— Няма, няма, викай я да идва.

— Мамо, моля те — появи се отнякъде тя. — Още поне десет минути.

— Тръгваме.

— Моля те. Моля те. Моля те.

Изведнъж зад гърба й се появиха и двете сестри. Едната повтори думите на дъщеря ми, а другата само последните срички. Някоя от трите се спъна, всички се залюляха и разхилиха, но после моментално се досетиха, че това не е добра стратегия и си наложиха отново умилителна гримаса. Упорити малки егоистчета!

— Хайде де! — разтвори ръце Тоти в нещо между по-настоятелна покана и заплаха, че се държа обидно.

— Някой друг път ще е.

— Нещо… неприятни ли сме ти? Ела, ще пийнем по едно. Тъкмо жена ми е надробила салата, има и един съсед на гости.

Тоти повдигна вежди в очакване. Клепачът на едното му око беше провиснал, но той направи усилие да отвори и двете си очи едновременно.

В главата ми нахлува спомен от часа ми при зъболекарката. Гледам я обидено за това, че не повярва колко ме боли зъб. Подавам й снимката на зъба, а тя ахва. Обяснява ми, че зъбът ми е като нагризана ябълка точно под пломбата. По-късно, когато го пили и оглежда каналите, отбеляза, че са тесни като на седемдесетгодишен човек. Отгоре бил самата красота, а отдолу смъртта си дълбаела кротичко като свредел. Зъболекарката ми обича да говори, когато отворя уста пред нея. Тогава и да искам, не мога да й възразя. Всеки път започва с фразата: „Животът на един човек може да се познае по зъбите.“ Слушам я и този път и си мисля, само че нямам време. Нямам време за губене.

— Хайде. Ама набързо, че съм оставила горе един крем карамел да се пече.

Момичетата се разкикотиха в истеричен пристъп. Хванаха се една за друга, все едно представляваха едно общо тяло, и, препъвайки се, се скриха в детската стая.

Тоти ги изгледа стръвнишки, спря се насред тесния коридор с напълно сериозно изражение и каза:

— Ще ти напомня да изгасиш печката. В колко трябва?

— След около половин час.

Поколебах се дали да се събуя, но реших, че ако започна да правя и това, рискувам да загубя още повече време. Влязох в хола и го съзрях в дъното. Тъмен, дребен, с големи хубави ръце. Стоеше и пушеше, а от време на време въртеше позлатения часовник на китката си.

— Приятно ми е, Диана — казах най-сетне.

— Карим.

— Как?

— Карим — повтори той.

— Това е ливанецът, който живее до нас, ако се сещаш — разясни Тоти. — В магазина.

— Не е магазин вече — усмихна се той, а тъмните му очи зашариха.

— Добре де, беше.

— Това е временно.

— Временно, временно, вече година ще стане.

— Хм, не съм те забелязвала — прекъснах ги аз.

— Ти никого не забелязваш. Влизаш и излизаш от блока все едно живееш сама.

— Само давам такъв вид. Виждам всичко — ухилих се на Тоти, а после се обърнах към госта: — Финикиец, а?

— По-скоро арабин. Мюсюлманин съм — ухили се и започна да потропва с единия си крак.

— То как беше, арабите са завладели горките мили православни финикийци. Значи си кръвожаден друговерец в чужда държава.

— Друговерец?

— Човек с различна вяра от нашата, православната.

— Откъде знаеш толкова за Ливан?

— А ти откъде знаеш български?

Ухилихме се един на друг.

— Сипвам ракия, защото само това има — включи се Тоти.

— На мен много малко — опитах да го спра.

— На мен повече — вдигна чашата си Карим и угаси цигарата си.

— Е, да пием — казах и с учудване отбелязах наум, че съжалих за включения крем карамел. — Разкажи повече за Ливан — дръпнах от предложената от него цигара. Бях ги отказала от няколко месеца.

Настъпи мълчание. Карим ме поглеждаше от време на време, но така, все едно се срамува от нещо, вероятно от интереса ми, от въпросите.

— Тя си е такава — от вратата за краката — обяснява Тоти. — Момчето дойде да пийне по едно.

— Да пийне, викаш, е, и аз дойдох, за да прибера дъщеря си, ама ето ни на, пушим и пием, а крем карамелът ми горе ври — стискам зъби във внезапно бликнала отмъстителност срещу глупостта.

Замислих се, че в този блок без много усилия можех да бъда черната птица. В квартала беше странно да четеш, да ходиш по изложби или „куку“ събития, както биха се изразили пиянстващите военни пенсионери пред блока. Никой не тичаше в парка, нито си купуваше авокадо. В кварталния магазин имаше две марки бира и превръзки от най-евтините. Лесно ми беше да забравя, че тук глупостта не е претенция, заявка за ексцентричност.

Тоти започна да дроби още домати в купата.

— Е, познаваш ли историята на народа си? — попитах Карим.

— Шегуваш се — дръпна той от цигарата си. Издиша шумно към тавана и този път не ме погледна. Вместо това се втренчи в точка в стената и започна да разказва. — Финикийците, които спомена, станали християни още по време на Византия, но през седми век арабите завладяват Ливан и се опитват да направят всички мюсюлмани. Византия си взима обратно Ливан за кратко, а през средните векове арабите отново го завладяват. Така е до днес — Ливан се прехвърля на този на онзи, а да не ти казвам какво се случва в страната.

— Разкажи ми, децата се заиграха. Деца имаш ли, между другото?

— Не — ухилва се той. — Но искам да имам семейство.

— Интересно, че искаш. У нас сега е модерно хората да са несемейни.

— Няма такова нещо в Ливан. Там жената е или семейна, или дете, или мъртва.

Разсмиваме се, еднакво доволни, че не живеем в Ливан.

— А днес какво се случва там?

— Ех… не е лесно да ти обясня. Ще ни трябва цяла вечер — поглежда той към Тоти, чиито ръце са станали кървавочервени от презрелите домати, които продължава да реже в купата.

— Скучно — отбелязва Тоти и приема вид на съдия. — Ама хайде, разкажи още малко.

— Накрая арабите завладяват Ливан и някъде към петдесета година пристигат много бежанци от Палестина. Моята страна става като пункт, място, където се събират хора срещу Израел, защото Палестина е против действията на Израел. Баща ми разказва, че всичко почнало през седемдесета, когато Ясер Арафат, този, палестинския водач, също идва в Ливан.

— Намира убежище там ли?

— Да. Получава се мюсюлманска държава в държавата и политиците я използват за действие срещу Израел. Но в Ливан става чудо.

— Като чуя „чудо“ и ми се изправя косата!

— То е за изправяне. Ливан пламва целия. Християни почват да се бият с мюсюлмани. Всеки държи на своята си религия. Така избухва гражданската война. Всеки срещу всеки. Християни срещу християни, мюсюлмани срещу мюсюлмани, християни срещу мюсюлмани. Американците влошават нещата.

— Те винаги влошават нещата — отбелязах.

— Да. Застават зад християните, а СССР пък отива на страната на мюсюлманите. Така войната става голяма, между големи сили.

— Какво се случва с теб по това време?

— Ами… не е добра идея да разказвам.

— Ей сега вече ми запали любопитството — изправих гръб и повдигнах леко полата си, така че да открия коляно. Отпих глътка ракия.

— Кажи й — спря да реже доматите Тоти и се взря в коляното.

— М-да — наблюдаваше поклащащото се от отворения прозорец перде той. — Мюсюлманин съм.

— Личи си.

— Че по какво?

— По начина, по който избягваш да ме погледнеш.

Карим се изчерви, а аз смених темата, за да му дам време да се съвземе. Обменихме няколко безсмислени реплики — за децата, за входа и за крем карамела. Не изчаках да допия ракията си. Всичко за днес беше приключило.

— Запазвам правото да те разпитам за всичко. Нали?! — извадих възможно най-милата усмивка, на която бях способна, изпъчих малко гърди, а после моментално ги свих и извиках: — Мария, бързо!

Тоти ме изпрати с няколко подканвания да отида, да изключа фурната с крем карамела и да се върна да си допием. Вече у дома отворих фурната в очакване да съзра черна вълна от полуизгорял крем карамел. Всъщност той едва бе образувал коричка. Ядосах се.

През нощта сънувах апокалиптични картини: огромни вълни, наводнения, хеликоптери, завъртени в торнадота, къртици с влажни очи, земята като туптящо сърце. Усещах планетата като част от себе си, но едновременно бях и негов наблюдател. То побираше всички, които пък имах за много близки по тази линия на свързване. Можех да бъда всяко нещо от цялото, можех да бъда вълна или къртица. Когато се събудих към пет сутринта, бях изплашена, че съм способна да фантазирам в такива мащаби. Умът ми отново се вмести в смешно крехкото ми тяло. Все едно гигантските пердета на всемира случайно се бяха залюлели и в процепа беше се отворила гледка с планини, с каньони, които не подозирах да нося в себе си. Втренчих се в тавана и за миг ми се стори, че малкият ми мозък ще се пръсне на парчета.

Станах и си измих зъбите. Приготвих си ароматно кафе, закупено от голям магазин в центъра на града и грабнах едно от есетата на Ортега-и-Гасет с надеждата класиката да разсее спомена от съня. Забравих го, но през целия ден ме преследваше лицето на Карим. Имах чувството, че ме наблюдава, иззад блока, в кухнята на офиса, скрит ей там зад колоната на паркинга, откъдето излизах с колата си.

Отивам на сауна в обедната си почивка. Спускам се по дългите коридори на луксозен хотел. Срещу мен мъж по потник си тананика песничка фалшиво. Отминавам го и даже забързвам малко. Сещам се за една от блестящите мисли на Ортега — как два различни свята се унищожават мигновено, ако само се докоснат. Аз и Карим сме планети на огромно разстояние една от друга, сапунени мехури, които се разпадат при докосване. Отчайвам се. Няма начин да опозная другия, да чувствам, мисля и живея като него. Как да узная нещо за Карим изобщо?

Плащам и взимам хавлия. Променили са реда отпреди месец, когато дойдох за последно. Вече не мога да грабя по три хавлии. Купувам си австрийска изворна вода, която ми изрекламира момичето на бара. Опитвам. Взимам стълбите по две нагоре към отдалечената сауна. Нямам търпение да се съблека. Студени тръпки полазват по кожата ми. Предвкусвам сладостта от потапянето в ада.

— Някой е увеличил градусите на 105 — чувам женски глас.

Обръщам се и виждам изрусена петдесетгодишна жена, седнала на пейка пред шкафовете в съблекалнята.

— А?

— Казвам, че в сауната в момента е 105 градуса.

— Мисля, че се регулира от рецепцията.

— Да. Така е. Просто внимавайте. Може би няма да е зле да открехнете леко вратата.

Влизам и затварям плътно вратата. Адът е прекрасен в първите няколко секунди.

* * *

Бях бързала цял ден и не ми се бързаше повече. Влачех се към входа и си търсех повод да не вляза веднага. Оглеждах хората по пейките и тогава го видях отново. Тръгнах към него:

— Здрасти.

— Здравей — отговори, а аз забелязах, че тъмните му зеници на дневна светлина са увити в жълтеникава очна ябълка.

— Как си?

— Бива.

— Може ли да седна?

— Може.

Мълчахме известно време. При нас прииждаха съседи, които не ме бяха виждали отдавна. Разпитваха ме като деца — къде бил съпругът ми, колко пари печелех, платила ли бях входа. Отговарях лаконично. Карим изглеждаше много стеснителен, почти не вдигна поглед към мен, стоя и пуши. Щом останахме сами, му поисках цигара. Той ми подаде кутията и взех една. Запалих, вдишах дълбоко и издишах:

— Страхотно е!

— Кое?

— Цигарата, за бога!

Дръпнахме още няколко пъти и се наканих да тръгвам. Станах и чух зад гърба си:

— Изгоря ли кремът?

— Да — излъгах.

— Съжалявам.

— Е! — вдигнах рамене.

— Мога ли да направя нещо?

Кимнах.

— Какво?

— Ами… не знам как ще го изтълкуваш — погледнах встрани в опит да изглеждам притеснена от желанието си.

— Кажи.

— Може да ти се стори малко странно.

— Кажи.

Направих пауза нарочно, а после свих едното си рамо и докоснах бузата си с него.

— Ами… ще се радвам ако решиш да ми разкажеш за миналото си.

— Защо?

— Защото имам усещането, че е много интересно.

— Какво те интересува?

— Ами например — как си се озовал тук, защо живееш в магазина, какво работиш?

— Това вече не е магазин.

— Да де.

— За какво ти е?

— Обичам истории.

— Лъжеш.

— Защо мислиш, че лъжа?

— Така. Познавам хората, които лъжат.

— Как така?

Ухилваме се.

— Ами да кажем, че работата ми го изисква.

— Тогава защо според теб искам да чуя историята ти?

Карим дръпна силно от цигарата. Малкият пръст на ръката му потрепери. Изчаках го за известно време, зададох още няколко въпроса, но Карим само пушеше и ме гледаше.

— Е, ще я разкажеш ли в крайна сметка?

— Обичаш ли да пиеш кафе?

— Да!

— Нека се видим някъде, където няма толкова хора — погледна той към съседите, които се бяха събрали на група в другия край на площадката и от време на време ни зяпаха. Осъзнах, че съвсем съм забравила за тях.

— Утре вечер в сладкарница Лагуна.

— Сладкарница ли?

Станах и направих крачка. Обърнах се:

— Адресът е улица „Христо Белчев“ 13. Ще бъда там в 7 — казах и тръгнах.

Капки пот се стичат по ръцете и краката ми. Тъпа тежест разтваря мозъка ми и аз не мога да контролирам потока на мислите си. Тук съм с моето тяло. Ако припадна в тази сауна, ще ме измъкнат, когато е твърде късно. Дали имат камери? Дали ако никой не вижда, нещата биха стояли по-различно? Тогава плътта ми щеше да изгние в горещата сауна, да се изпари и да попие в дървенията, като остави след себе си непоносима воня. Вря в продължение на петнайсет минути и излизам.

Спирам безумния поток от мисли, връзвам косата си и оставам чисто гола и абсолютно сама в съблекалнята. Нарочно правя няколко движения, за да усетя свободата, границите си и за да изпитам по-ясно насладата от самотата на тялото. Потна съм, но усещам дългоочаквана лекота в областта на гърдите. Карим отново се появява в мислите ми, докато отварям и затварям шкафа си, докато пристъпвам, докато се оглеждам в очакване някой да зърне тялото ми. Хрумва ми, че историята му е като негова кожа, тя представлява връзката му с околния свят, границата, през която никой външен не може да навлезе току-така, но пък е и негово начало, мястото, откъдето започва. Вътре в историята си и само там той може да се усеща свободен и само там той може да се усеща уязвим. Дрехите му, ушити от хора като мен, макар и да прикриват срамните части от тялото му, да го предпазват от слънце и студ, ще му стягат.

Нагласям водата да е хладка и се мушвам, като едновременно изпитвам шок и облекчение при допира с капките. Кожата ми в този момент е всичко, което съм.

Зимната градина на сладкарница „Лагуна“ бе смесица между безвкусен барок и пластмаса. Имаше фонтан в средата на градината, изобилие от цветя, половината от които — изкуствени, но добре почиствани, така че да не се забележи, че бяха това, което бяха. Сладкарницата всъщност не бе точно сладкарница, защото вътре можеха да се поръчват салати, риба и всякакви ястия. Но не можеше да се отрече, че сладките напитки и тортите бяха в отчайващо разнообразие. Усещането за това място бе като за оранжерия на дядо, в която той бе решил да завърти бизнес и беше наслагал маси. Неслучайно избрах това място. Там аз и Карим бихме били абсолютно невидими.

Пристигнах с около петнайсет минути по-рано, избрах маса и седнах. Исках да избистря в главата си какво точно ще го попитам и как да поставя въпросите си, така че той наистина да им отговори, а не да избягва отговорите. Бях се унесла в размисли, докато наблюдавам листото на голямо изкуствено цвете.

— Здрасти.

— Радвам се да те видя — станах и подадох ръка.

— Ще ти разкажа всичко. Решил съм го.

— Цялата съм в слух.

— Ами… — свали якето си. Отдолу е с бяла риза на светлосини ленти, а на ръката си носи същия разкошен часовник. Поглежда го, а после взима менюто. — Тук има ли нещо за пиене?

— Ще ядем ли?

Поръчахме зеленчуци на скара и картофи, той взе голям Собиески с минерална вода, а аз — малка бутилка червено вино. Сипахме си, вдигнахме чаши за наздраве и отпихме.

— Класика, а? — соча с очи към водката.

— Да. Баща ми ме научи да я пия.

— Брей. Че на колко години си бил тогава?

— На 13.

— Не си ли бил много малък за такива работи? У нас не се прави така.

— И в Ливан не се прави така. Но баща ми правеше. Долу-горе по същото време той ми показа как да карам кола и даже да стрелям.

— С оръжие?

— А не бе. Със стрели — ухилва се Карим.

— Хм. Що за човек беше той?

— Беше служител в Министерството на спорта и информатор към полицейските служби.

— Сериозно ли?!

— Да.

— Това как се отрази на семейството?

— Разведоха се с мама — усмихна се. — Отсъстваше постоянно. Но с него си живеехме добре.

— В отделен апартамент?

— То беше къща. Шефовете на ливанските служби идваха у нас на вечеря. Аз пазарувах и правех вечерите. Пусна ме да работя на един паркинг, да пиша номерата на колите и да му ги казвам. Купуваше ми сладки неща — туикс, марс, като награда. После ме научи да крада. Почнах да правя обири, ама дребни. Искаше да знам много неща.

— Да знаеш много неща?! Карим, не мога да не отбележа, че един родител не учи детето си да обира къщи.

— Просто нямаш идея какво беше в Ливан по онова време.

— Прав си — веднага се съгласих. — Кой е най-важният ти спомен с него?

Този път Карим се усмихна, без да показва зъбите си. Погледна към чашата си, а после почука по масата с пръсти и вдигна очи.

— Простреля един тираджия пред мен. Никога няма да го забравя.

Хлоп. Сърцето ми се разтуптя. А после ритъмът започна бавно да се успокоява.

— Имаш ли братя и сестри?

— Един брат.

— Какво работи?

— Опъва кабели за телевизия.

— Кой поред си? Големия, малкия?

— Малкия. Останах да живея с баща ми. Така поисках.

— А брат ти?

— Той реши да бъде при мама.

— Извинявай за твърде личните въпроси, но искам да си изясня кое те е направило такъв, какъвто си в момента?

— Няма да си изясниш.

— Защо така мислиш?

— Не познаваш историята на Ливан. Вече говорихме за това.

— А ти познаваш ли я изцяло?

— Никой не я познава. У нас всеки е с различна религия, различни разбирания и не можеш да се довериш на никого. Не знаеш кой кой е.

Карим отпи от водката си с видимо удоволствие и отмести тъмните си очи към баналната флора около нас. Срещу нас бяха седнали двойка глухонеми. Мъжът пушеше пура и правеше изразителни мимики, докато разговаряше с жената. Идеално, казах си. Нямаше кой да ни чуе.

— Говорихме, че си мюсюлманин…

— Да, но не съм палестинец по народност.

— С какво е можело едно тринайсетгодишно дете да бъде от полза на баща ти?

— Никой не предполага, че детето е информатор, нали така! Той ме накара да се запозная с други деца и да играя футбол на игрището в палестинския лагер — все едно след развода е нямало къде да ме остави и не можел да ме води на училище.

— Че тази лъжа минаваше ли?

— На кантар. Някои вярваха, други не. Но целта беше да направя приятели, тогава всички щяха да повярват.

— А вечерите, когато бяхте сами, какво правеше?

— Разказвах каквото бях разбрал.

— Какви неща например?

— Ами какво се говори, кой какво възнамерява да прави. Да нападат групи, да взривяват коли — такива работи. После той продаваше информацията на християнски организации, за да може те да са осведомени за намеренията на палестинците в лагера.

— Но това е ужасно!

— О, не! Не и за Ливан — отпи голяма глътка Карим и едва после разклати ледчетата вътре.

— Сърдиш ли му се?

— Аз ли?! Не — очите му зашариха.

— Аз бих му била сърдита.

— Няма за какво. Ливан не е място за отглеждане на деца.

— Искаш ли да имаш деца?

— Непременно.

— Какво работиш?

Засмя се така все едно целият свят знаеше какво работи.

— Информатор съм.

— Къде? Тук в България ли? — слисах се.

— Да. Но не исках да става така. От друга страна това е всичко, което мога да правя.

— Ама към полицията ли?

— Да. Набутвам се в разни среди, запознавам се с хора и после казвам на полицията кой къде се опитва да мине нелегално. Трафик с наркотици, с проститутки, знаеш как е.

— Изобщо не знам даже — погледът ми се плъзна по ръцете му. Здрави, тъмни с добре поддържани нокти.

— На фитнес ходиш ли? — внезапно реших да сменя темата.

— Ходя — изсмя се той. — Защо питаш?

— Чудя се дали спиш с проститутките, които предаваш на полицията.

Сега вече се разсмя по-силно.

— Не ги предавам на полицията. По-скоро казвам кои са сутеньорите, разбиваме мрежите. Полицията ми плаща да го правя. Да ги снабдявам с доказателства. Имам фотоапарат, снимам ги на различни места. Ето виж…

Карим извади мобилния си телефон и показа няколко снимки. Разгледах ги с учудване. Лицата бяха все млади. Заозъртах се. Забелязах, че има два изхода от заведението — един, откъм улицата и още един — откъм градината.

— Изплаши ли се? — попита.

— Да, в интерес на истината. Не искам проблеми. Аз просто бях любопитна…

В този момент отвън гръмна далечна гръмотевица.

— Ела — каза ми. — Тук можем ли да излезем навън за по фас?

— Вътре в градината може да се пуши.

— Нищо.

Излязохме навън. Смрачаваше се. Градината беше заобиколена от стари тухлени кооперации, които сякаш я притискаха от всички страни. Толкова бяха стари, че самите тухли сякаш излъчваха истории. Духна студен вятър и аз стиснах ръце. Понечих да вляза вътре да взема якето си, но Карим ме спря. Влезе той и през стъклените врати успях да видя, че грабва своето.

— Защо не взе моето? — попитах, след като се върна.

— Ей така.

Гръмна втора гръмотевица. Облякох якето, а мирисът на тежък мъжки парфюм ме лъхна от вътрешната му страна.

— Какво искаш от мен, Карим?

— Същото, което искаш и ти.

— Как можеш да знаеш какво искам аз?

— Мога. Чел съм корана.

— Какво има в корана?

— Пише много неща за жените.

— И все верни, а? — усмихнах се най-сетне.

— И все верни — усмихна се и той. Направи кратка пауза, а после добави: — Запазил съм стая в един хотел наблизо. Ако искаш ще идем там.

Тръгвам моментално към вратата, но силните му ръце ме спират отново.

— Пусни ме. Тръгвам си.

— Моля те, изчакай. Моля те.

Осъзнах със светкавична бързина, че ако се дърпах, можеше и да стане по-лошо. Вече беше разказал част от историята си, знаеше къде живея. Още по-лошо, знаеше кои бяха децата ми.

— Ще остана, но не искам да ме докосваш. И преди всичко искам обяснение.

Покапаха капки дъжд, но вече нито той, нито аз им обръщахме внимание. Задуха вятър.

— Ще ти обясня, обещавам. Нищо страшно няма да се случи, не се страхувай.

— Точно тези думи ме карат да се страхувам!

— О, недей.

— Кой го казва? Информаторът, който живее в моя блок?!

Докато говорех, умът ми трескаво прехвърляше възможностите. Как бих могла да изляза от това на чисто? Не измислих нищо и така се вбесих, че започнах да му крещя. Той ме дръпна към себе си и запуши устата ми с целувка. Хвана ръцете ми, обърна ме към стената. Погледнах към заведението, но оттам никой не можеше да ме види. Карим ме целуваше, докато не спрях да се съпротивлявам. Щом се отдели от мен, казах с треперещ глас:

— Как можем да продължим след това? — очите ми се напълниха със сълзи.

— Познавам те. Знам всичко за теб — къде работиш, къде живееш, кой е брат ти, къде живеят родителите ти.

Очите ми се уголемиха и започнах да плача.

— Спри и ме чуй — все още не беше пуснал лактите на ръцете ми. — Не съм проучвал тези неща, за да ти сторя нещо лошо, а защото искам точно ти да разкажеш историята ми.

— Какво?! Ти си луд! Чел ли си нещо мое?

— Не съм.

— Ето, виждаш ли? Просто онзи глупак, Тоти, ти е наговорил кой знае какво за мен. Аз съм дилетант. Не разбирам много от писане.

— Не е това.

— А какво е, Карим?

— Чуй ме. Нека влезем вътре. Ще ти доразкажа историята си, след което ще решиш дали искаш да я напишеш. Ако кажеш, че не искаш, си тръгваш оттук и все едно не сме се познавали.

— Мога да ти кажа още отсега, че искам да си тръгна.

— Първо ще изслушаш историята.

— Защо, Карим?

— Защото вече от петнайсет години съм в България и тежи. Ето тук тежи — тупна в гърдите си. — И тук — тупна в главата си.

— Разказването на история може да навреди на теб, на твои близки и… на моето семейство — гледахме се мълчаливо още известно време в очите, през което време прехвърлих наново шансовете си да се отърва от кочината чиста. — Да видим.

Пушихме по още една цигара и влязохме в зимната градина. Пуснах косата си от двете страни на лицето, така че другите да не виждат лицето ми. Изведнъж започнах да се старая да не поглеждам никого. Седнахме.

Закъсваме с колата и трябва да изведа децата от нея по тесния път между Бургас и Черноморец. Няма отбивки и няма място за пешеходци. Автобусните гуми се търкалят на сантиметри край чехлите ни и за разлика от друг път, съм изплашена до смърт. Не съм сигурна дали ме е страх поради факта, че някое от децата може да умре и да не го видя живо никога повече, че аз самата мога да умра, че могат да ни пометат и тримата заедно. Или се ядосвам, че нося отговорност по повелите на обществените порядки. Обичам ли децата си наистина или ги пазя, защото колкото и да не ми се иска, съм превзета от наследения модел на световното майчинство? В няколко страшни секунди се уморявам и ми се приисква вече отдавна да са ни прегазили. Мога да усетя облекчението и как се мразя за това, че го изпитвам.

Крещя, ужасена от себе си. Това плаши допълнително децата, които са се озовали на пътя, придружавани от емоционално нестабилен възрастен.

По-късно, когато по случайност всички сме спасени, не спирам да мисля за майчинството като за получаване на привилегията да си силен, чрез отнемане на основни други привилегии. След появата на невръстните не разполагаш с времето си както преди, не контролираш. Например край с глезотиите като пишкане без присъствието на дете. Начало на присъствието на дете. Самоотнемането на човещинката се оказва отново човещинка.

Там на пътя преди малко взех светкавично решение. Щях да се стремя да оживеем и да си замълча какво стои зад това. Излизането от модела на всеотдайното майчинство би ми струвало скъпо, а аз не плащам тази цена. Избирам да платя другата — тази, на човека, който не си позволява да излезе от себе си, на майката, която ще изведе децата на сигурно място. Цената се оказва също толкова голяма.

Карим завъртя часовника си с китка. Намести го добре. Отпи бавно от водката си и започна:

— Мюсюлманите в лагера се молеха, събираха, говореха против държавата, правеха атентати срещу всеки, който продаваше алкохол, предизвикваха свещена война. Ходеха с маски, но от време на време ги сваляха и виждах лицата им. Всеки от тях притежаваше оръжие и принадлежеше към партия. Те слагаха бомби в града, в магазините за алкохол, по къщите на полковниците на Ливан.

— Полковниците на Ливан?

— Да, важни ливанци. Задаваше се война. Това беше времето, когато вече беше започнала операция за изселването на палестинците от Бейрут в Тунис. Израелската армия беше оградила бежанските лагери в Бейрут и даде на ливанските християнски милиции да избият много от палестинските мюсюлмани. Аз също имах задача. Трябваше да укрия един човек от техните, който живее в града и се приготвя да избяга в линейка, защото беше атентатор, терорист. Знаех, че този човек ще го хванат предварително.

— Как си знаел?

— Просто знаех. Нали вече ти казах, че вечерите бях с баща ми, а по цели дни бях с тези хора. Реално от вечерта знаех какво ги очаква на следващия ден, а после, докато бях с тях през деня, знаех какво очаква разни хора извън лагера през нощта.

— Звучи ужасно.

— Да. Ужасно е да знаеш. По-добре човек нищо да не знае.

— На чия страна беше?

— Хващаш ме много мръсно — каза и допи водката си. После махна на сервитьорката и поръча нова. През това време глухонемите до нашата маса станаха и се приготвиха да си тръгват. Веднага след тях се настани нова двойка — младо момиче с доста по-възрастен мъж. Онзи съблече сакото си и се разположи с гръб към нас. Карим дори не погледна към тях. — Не бях на ничия страна. И до днес е така.

— А укривал ли си информация от баща си?

— Не съм му казвал всичко.

Давам си сметка, че Карим се е чувствал много самотен в такива моменти.

— Днес баща ти знае ли, че си укривал и от него?

— Не. Вече няма значение. А и той не ме познава повече.

— Не се ли чувате?

— Чуваме се, но не сме се виждали оттогава. Не му разказвам много какво правя тук. Даже го лъжа, че съм по-добре, отколкото съм.

Свих устни. Кимнах му да продължи, но той не схвана какво имам предвид.

— Какво стана тогава с онзи човек, атентатора?

— Ами не го укрих — отговори през ръката на сервитьорката, която стовари нова чаша. Изчакахме я да се отдалечи. После той продължи: — Хвана ме страх и избягах от мястото. Отидох при вуйчо ми. Взех колата му и карах надалеч от града. Върнах се късно през нощта, когато мислех, че всичко е утихнало. След десет дни взривиха колата на вуйчо ми — на връх Байрам.

— Какво се случи с въпросния човек в крайна сметка?

— Заловиха го и го вкараха в затвора. И от този момент нататък за мен вече нямаше път обратно към лагера. Аз бях предател! Исках да се махна, но не знаех как.

— А полицията? Тя не те ли защити? В крайна сметка си информирал за нея.

— Каква полиция?! Всички си знаем, че изловят ли ни, си умираме като пилета. Те не искат някой да разбира, че ни ползват. Истината е, че баща ми се изплаши, изтегли от събраните си пари и направи всичко възможно да ме изнесе насам.

— А защо точно България, защо не Румъния, например?

— Беше най-лесно по онова време. Тъкмо се случваха промените у вас и беше хаос. А и той настояваше.

Изведнъж се пренасям в римска галерия, която посетих преди години. Там открих Караваджо, бароковия художник, който рисува реалистично моделите си, възпроизвежда точно кожата, бръчките и материите на дрехите им. Любими ми станаха сериите картини с отрязани глави. Тогава ми направи впечатление, че в големите му композиции преобладава драматизмът, докато в малките — те са изпълнени със спокойствие. Когато го погледнеш, Карим с нищо не издава, че е бил участник в големи събития. Той е като малка картина, поместена в голямата — един самотен образ, който е нереален дори в самото произведение.

Той се облегна на стола и започна да гледа настрани. Всичко наоколо беше наситено с различни цветове. Хората бяха спокойни и се усмихваха един на друг. Дете тичаше насам-натам и сочеше към листата. Обръщаше се назад, за да види дали майка му го наблюдава. Случилото се с Карим тогава ми се струваше чудовищно на фона на цялата тази шарения. Как бе възможно едни хора да живеят толкова леко, а на други да се случват каримски неща. Той дърпаше известно време от цигарата си, а аз не продумвах. Изведнъж се обърна към мен и продължи оттам, откъдето беше спрял:

— Колкото той се притесняваше за мен, толкова и аз се притеснявах за него. Щяха да разберат какво не съм направил, и да унищожат както мен, така и баща ми. Нощта, преди да замина, се скарахме. Не исках да тръгвам. Животът ми беше там, семейството, всичко. Но когато баща ти каже нещо, трябва да го направиш. Разбрахме се, че ще поддържаме версията, че съм избягал. Така имахме някакъв шанс да оцелеем и двамата.

— Това е страшен момент, Карим. Сигурно си го припомняш всеки ден.

— Не. Гледам да не мисля, това ще ме убие.

— Как успяваш?

— С курви.

Повдигнах вежди в питанка.

— Викам едно момиче всяка седмица. Прави ми свирки — избягва да ме погледне.

— Само свирки ли? — моментално съжалих за въпроса си.

— Не, разбира се — усмихва се той. — Сексът помага. Когато дойдох, се ожених срещу пари. Българските служби разбраха, че бракът ми е фиктивен. Хванаха ме три години след женитбата. Сега вече съм разведен.

Устата му се начумери по много специфичен начин, докато произнасяше думата „фиктивен“, все едно се стараеше да не я обърка. В старанието си я артикулира по-вярно, отколкото ако беше българин.

— И какво се случи после?

— Молих ги да ме пуснат, но те направиха справка и разбраха, че съм обявен за национално издирване в Ливан. Извикаха ме в квартал Дружба, където има служба за временно настаняване на чужденци. Оттам принципно депортират хора в държавите, от които са.

— Как премина срещата? Любопитна съм.

— Ами как. Сложиха ме в една стая, направиха ми кафе и ми дадоха да пуша даже. После дойдоха двама началници. Казват ми: „Ако искаш да ти помогнем, ще трябва и ти да ни помогнеш. Сключваме договор и ще имаш документ за постоянно пребиваване в България. От теб ще искаме да информираш, да следиш разни хора, да докладваш. Даваме ти десетина дни да си помислиш. Бъди готов с отговора и гледай да ни зарадваш.“ После извадиха двеста лева и ги оставиха на масата.

— Няма да питам какъв е бил отговорът.

— Още на стълбите на излизане от РПУ-то им казах, че ще работя за тях. После им купих подарък като знак, че наистина съм готов.

— Как се почувства тогава?

— Страхувах се да не са членове на израелски служби. Само това.

Кимнах, без да разбирам.

— Срещнахте ли се после за потвърждение?

— Да. Когато отидох на срещата, той вече ми беше поръчал Собиески — Карим вдигна чашата пред мен и после я постави обратно. — Честно казано се съмнявах дали в нея вече няма отрова и поисках вода, която да отворя сам. Като ме видяха, началниците почнаха да ме успокояват, че искат да ми помогнат и да не се страхувам. Обясниха ми, че трябва да издържа изпита по български за чужденци. Така ще получа постоянно пребиваване. Отидох в руската църква и си пожелах да получа постоянно пребиваване до един месец. След петнайсет дни занесох паспорта си в дирекция „Емиграция“.

— Леле! — възкликнах.

— Какво?

— Нищо, нищо — казах, докато се досещах, че той има предвид цялата си история, а аз само факта, че бе ходил на църква.

Независимо от това, минутката му на слава настъпи. Внезапно пожелах да го оставя да си я получи.

— Вече десет години работя за полицията. Доволен съм от тях, а и те от мен. Плащат ми за информацията, дават награди за Коледа, рожден ден, Великден, за море. Дадоха дори за осми март — да почерпя гаджето си. Хора са, така да се каже.

— Нещо обаче ми се губи тук — присвих очи. — Откъде са знаели, че можеш да съдействаш, ти ли им каза?

— Ето това е глупав въпрос. Тези неща се надушват.

Изчервих се на свой ред. Карим започна да се храни с изстиналата вече храна. Изгълта няколко залъка, почти без да дъвче.

— Добре де, в какво точно се състои работата ти?

— Ти сериозно ли?

— По-сериозна не мога и да бъда — гледах озадачената му физиономия и смело добавих. — Нали не очакваш, че имам идея какво точно правиш за тях?

Карим глътна още един залък, допря ръка до устата си в опит да преглътне по-бързо. Отпи от водата си и се облегна назад.

— Най-различни неща — млъкна.

— Какви например?

— Например както наскоро, проследих един арабин от посолството, който прекарва имигранти и дрога. После го дадоха на международен съд за тероризъм. Баща му е дипломат в България. Или пък като онзи от миналия месец — един дето отиде в Турция, а оттам в Ирак. Беше кандидат-депутат, трябваше да го снимам как се моли в църква и да разбера дали паспорта му е фалшив. Това стига ли ти?

— Съвсем не. Искам още — с изненада установих, че страхът ми бе преминал в любопитство и почти бях забравила за сцената в двора на заведението отпреди малко.

Карим се усмихна, запали цигара и продължи черната си статистика.

— Трябваше да разбера дали един негър знае арабски, защото беше влязъл с московска виза, а имаше и виза за Израел. Тя беше премахната и си личеше къде по паспорта е била. После пък трябваше да разбера повече за един французин с отрязани пръсти. Оказа се, че е бил бомбаджия, който приготвя бомби за войната в Ирак.

— Изглежда не знаеш цялата им история, само получаваш задачи.

— Може да се каже. Подобни хора ползват чужди лични карти и всичко обикновено започва от едно подозрение. Правят се записи на телефоните им, подслушват се в полицията.

Карим бръкна в задния си джоб и извади около двайсетина лични карти. Разпери ги като тесте карти и ги сложи на масата. Дори не се огледа, което веднага ми се стори странно, но вместо него това направих аз. Погледнах бегло — мъж със снимка, която видимо не отговаря на възрастта му, друг, който е роден във Финландия, но е чернокож.

— Тези хора определено не знаят как да лъжат — отбелязах.

— Някои не знаят, други нямат избор. Ето виж този — показа ми личната карта на чернокожия от Финландия. След това извади отново мобилния си телефон и прелисти снимките на същото лице — как говореше по телефона, излизаше от кола, влизаше в магазин. — Понякога се налага да се преструвам на един от тях. Правя се на трафикант, за да ме приемат в средата си. Подмазвам се. Дори началниците ми казват да се дърпам от време на време. Страх ги е да не ме загубят. Трябвам им — засмя се.

— Любопитно ми е дали си се занимавал с нещо по-сериозно.

— Какво имаш предвид?

— Ами сега много се говори за атентати, за терористи.

— Не.

— Личи си!

— Хей, внимавай — вдигна той пръст, с което ме учуди. Очевидно се имаше за по-голям, отколкото всъщност бе.

Сниших се в стола си. Той плъзна бърз поглед по мен и дръпна от цигарата си. За момент тя ми се стори вечно запалена, вечно негаснеща. Погледнах крадешком към пепелника — преливаше от фасове. Не фантазирах.

— Ако съществува заплаха за страната, ние нищо не можем да направим — продължи. — Терористът е добре обучен и има сериозни пари. Ходи в скъпи хотели, а не по арабски кафенета, където работя аз. Такъв калибър терористи не отиват при дребни риби, макар дребните риби от време на време да са им полезни. Но тук от повече от пет години има пропуск на такива хора и това е заплаха за атентати. Пускат се свободно емигранти в София, България е като разграден двор. Едва сега, след години, когато си говоря с информатори и от други страни, разбирам защо баща ми ме е пратил тук.

Наред бях аз. Почувствах обида от думите му за България, която не успях да потисна.

— Животът ти е просто… — търсех думата, но не я намерих. Не ми помогна и Карим.

— Честно да ти кажа, трябва да се срамувам, но аз всъщност се гордея с това, което съм постигнал в работата си. Вече съм се примирил. Не мога да се върна в Ливан, терористите там са по-силни и по-лоши оттук — заключи.

Карим става и отива до тоалетната, а аз се сещам за архитектурните изпълнения на Гауди в Барселона. Сега на фона на разказаната история на Карим те ми се струват абсурдни. Няма усмихнати крокодили, за бога! Животът е мръсна клоака. Църквите не са весело място, нито увеселителен парк. Гауди е мацал по детински вътре до такава степен, че когато туристът влезе, не изпитва страхопочитание към Бог, а страхопочитание към твореца. Този архитект е издигнал храм на своето изкуство, на самия себе си — хората посещават тази църква в кавички, за да се поклонят пред упоритостта и таланта му. Кощунство!

И сега какво? Кой е по-голям — Карим или Гауди? Единият признава, че иска да бъде разказана историята на живота му, съгласен е да рискува да не бъде разбран и може би да бъде екстрадиран или убит. А другият разказва за себе си през творчеството си върху обществени места — мащабът е по-голям, а рискът да не бъде разбран или убит стотици пъти по-слаб.

Карим се върна на масата и веднага запали цигара. По лицето му имаше мокри следи — вероятно се бе наплискал в тоалетната, а после бе подсушил лицето си.

— Какво би се случило ако се върнеш?

— Веднага ще ме обвинят в шпионаж. Вече не съм техен човек. Реално не съм повече ваш, отколкото техен.

— Не ти ли липсва нещо?

— Само семейство. Но и в това не съм сигурен. Ако се разболея, не мога да разчитам на никого тук, от друга страна, не знам дали искам да се женя само заради това. От пет години съм с една жена. Ето виж — отваря смартфона си и търси снимка.

Когато виждам снимката, се отдръпвам, поразена от изненада. Вместо снимка на жена, виждам негова снимка, на която е чисто гол и мастурбира, подпрян на капака на автомобил.

— По тази снимка — продължи спокойно, — тя ме откри в един сайт и оттам се запознахме. Така намерих и първата си жена, с която се разведох. Сегашната и тя като първата. Плаща ми, за да съм с нея, но този път заради друго — омъжена е. Първата просто се притесняваше да си търси мъж сама.

— И правиш ли го?

— Да — вдигна рамене. — Нямам време за по-сериозна връзка от тази. Предишната ми приятелка избяга заради работата. Достраша я, а и не се виждахме често. Но тя пък ми помогна да науча български.

— А приятели?

— Повечето ми познати са трафиканти, личности, които служат на разни други организации.

— Съмнявам се, че това са приятели.

— Аз също, честно казано — поклатихме заедно глави.

— Мечтаеш ли?

— О, да. Искам да си купя жилище, да направя деца.

— Карим, историята ти е нечувана! — облегнах се назад.

— Напротив, това е нещо, което ти не си чувала. Ти си далеч от този начин на живот.

— Няма две мнения. Но как… как живееш по този начин?

— Има нощи, в които не мога да спя. Когато знам ценна информация, трябва да я предам и ако примерно шефът е в отпуск, това може да ме побърка. Изглежда съм се пристрастил. Аз обичам работата си, не се залъгвай. Случвало ми се е да хващам информатори, които не са опитни, и ми става жал за тях. Предлагам им от моята информация, подарявам им я. Ако това засяга достойнството им, им я продавам.

Карим допи остатъка от водката си и стана. Последвах го. Навън валеше. Тръгнахме и студени капки започнаха да се стичат по лицето ми. Карим мълчеше.

Изминаха няколко месеца, в които виждах Карим пред блока си, но се преструвах, че не го познавам. Дъщеря ми съвсем удобно се скара с дъщерите на Тоти, а аз не взех отношение. Всичко, което се случи в онзи ден, ми се струваше като далечен спомен. Не желаех да запомням, та камо ли да разказвам историята му. Не исках да имам нищо общо.

Един горещ следобед се връщах у дома. Бях отегчена до смърт и мислех да си взема хладка вана, а после да си сваля филм, преди децата да са се върнали от втора смяна в училище. Влязох във входа и се затътрих към асансьора. Там в полуосветения коридор го видях. Огледах се с надеждата още някой да се появи, но нямаше никого. Като знаех, че щях да пътувам до по-горните етажи, изтръпнах. Качихме се в асансьора, а той мълчеше и гледаше в пода. Попитах:

— Как си?

— Добре.

Стигахме до моя етаж, а той продължаваше нагоре. Задържах вратата на асансьора и се чух да казвам:

— Искаш ли да допием кафето, което започнахме?

— Кога?

— След пет минути долу в пицарията.

— Ще бъда там.

Затворих вратата на асансьора, а стомахът ми вече беше станал на топка. Прибрах се, хладката вана се превърна в бърз душ и преобличане. Малко по-късно слизах надолу, притеснена, че закъснявам.

Влязох в пицарията, като се озъртах да го видя. Беше седнал на централно място и с гръб, което ме учуди. Очаквах, че ще избере по-скрито кътче, където отново да се опита да ме целуне или нещо подобно. Седнах срещу него, а той ми подаде менюто. Взех го, но не отделих поглед от лицето му.

— Започнах да помагам на една проститутка тук — каза без въведение. — Плащам й квартира. Откупих я от сутеньора й. Трябваше да я предам на полицията, но аз не го направих.

— Спал си с нея — пускам от най-вкиснатите си усмивки.

— Не съм. Намислил съм да й платя обучението, да завърши нещо там, да се стегне. Изобщо не им е лесно на тези момичета.

Мълчахме и се наблюдавахме като при предната ни среща. Спомените извираха от Карим като внезапно поникнали оранжеви букети. Карим не чакаше да го разпитвам за проститутката. Очевидно имаше потребност сам да разкаже. Сега той бе екскурзоводът в собствената си история. Нямах повече право да насочвам накъдето и да било. Сам щеше да покаже забележителностите.

— Ето как се случват нещата с проститутките. Момичетата, които искат да почнат като проститутки, си пускат по някоя красива снимка в един специален сайт, като си плащат такса на месец, за да им се пази акаунтът. Сводникът ги намира и зарибява. Ако е честен, трябва да защити момичето, където и да иде то. Най-лошите сводници са циганите. Оставят момичетата да ходят сами на адрес, да закъсняват, изнасилват ги. Не само че не им дават пари, взимат им и тези, които имат. Момичето е длъжно да даде на сводника си половината пари, но ако той не я защитава, защо да го прави.

— Тези неща съм ги чувала. Нищо ново.

Карим не обърна внимание на забележката ми, той вече беше прескочил в тази чужда история и сякаш не можеше да се върне обратно, да се ядоса или да реагира. Беше се втренчил в една точка на пластмасовата маса, на която бяхме седнали, пушеше и зад дима, който произвеждаше, нямаше хора, нямаше звуци.

— Момичето свиква с такъв лек живот като любовница, каквато единствено може да бъде. Дори да я измъкнеш, тя отново се връща обратно към този бизнес. Виждал съм висшистки от добро семейство да го правят.

— Кое ги движи според теб?

— Искат да се развиват бързо, уж да се върнат и да живеят по-добър живот у дома, но остават там, защото свикват с много пари. Те просто не знаят как да пестят. И оттам вече се пускат по пързалката. Почват да търсят дърти чужденци, опитват се да влязат в любовни отношения с тях.

— Това е много тъжна история. История на жени наркомани.

— Наркомани за такъв начин на живот — хубав, лесен. Така се случи и с моята проститутка.

— Беше ли влюбен в нея?

— Не. Тя е болно същество. Ако се влюбя, все едно се възползвам от болестта й. И тогава какъв ще е смисълът?

— Голяма бира и пържени картофи — махнах на сервитьора. — Ти какво ще искаш?

— Същото.

— Е? — казах, след като отпих.

— Е, какво?

— Ами цялата съм в слух. Искам да чуя нататък. Но аз съм аматьор, трябва да си го разбрал.

Мълчание. Донесоха бирите, сервитьорът ми смигна и се отдалечи. Вероятно си помисли, че флиртувах с екзотичното в този арабин, и бъркаше. Флиртувах с историята му, а малко по-късно се поправих. Сервитьорите очевидно знаеха повече. Флиртувах с екзотичното в този арабин.

— Разбрал съм го. Само аматьор може да разкаже моята история.

— Ха-ха — ухилих се с възможно най-нахалната си физиономия.

— Защо ти е необходимо това въобще. Парад на аматьорите! — разперих ръце.

— Казах ти вече. Уморих се да пазя тайни. Искам всичко да излезе наяве. Страх те е, но мисля, че имаш смелостта да го направиш.

— Глупостта — поправих го. — Нищо няма да се получи, Карим. Дори да разкажа историята ти, дори тя да бъде публикувана, нищо няма да излезе от това. Гласът ми е тих, а хората са глухи.

— Това, че гласът ти е тих те пази. Нищо не разбираш — поклати глава той.

Наоколо бръмчаха мухи, а момче от персонала подстригваше храстите, които ограждаха двора на пицарията. Лениво куче преминаваше по пътеката, а после зарови глава в храстите. После захапа се близо до опашката няколко пъти. Карим запали цигара и разпъна устни в нещо, прилично на неодобрение.

— Какво очакваш да се случи? — попитах.

— Нямаме време за глезотии. Животът минава бързо. Ето виж, вече петнайсет години откакто съм тук, а ми се струват все едно са петнайсет дни. И какво, животът ми премина, а аз не направих нищо. Можех дори да замина за друга държава.

— Защо не го направи?

— Каква ще е разликата? Да, походих си добре. Пиене, дискотеки, проститутки. Но не съм щастлив. Изобщо не съм.

— Какво не ти достига, знаеш ли?

Карим сякаш не чу въпроса ми. Не мигаше, не мърдаше и само димът от запалената цигара се издигаше измежду пръстите му. Можех да усетя напрежението му оттук. Сякаш всеки момент самият той щеше да експлодира.

— Ако имам твоята свобода, ако мога да правя каквото ми се иска, няма да мисля. Ако имам твоята свобода — повтори и направи пауза. Изведнъж забелязах, че ръцете му трепереха и плъзнах поглед към лицето му. Сега то бе като желязна отливка, — ще направя големи неща.

— Ще направиш семейство.

— Не само. Имам много идеи как могат да се променят нещата, защото аз съм този, който ги познава най-добре, най-отвътре.

— Какво да направиш, Карим? Животът стига само за увод и докато се разгърнеш, дошъл краят.

Отсъдих и станах да ида до тоалетната. Докато вървях по плочките към вътрешността на заведението си мислех, че не биваше да допускам разговора да се завърти около отвлечени философски постановки. Често правех тази грешка, но сега щеше да ми отнеме сума време, за да се върнем обратно. Мих дълго очите си, подсуших обилно с кърпи и излязох навън. Лъхна вятър, който усетих по малките неподсушени места по лицето си. Сетих се за мокрото лице на Карим в сладкарницата и се усмихнах. Вече знаех, че щях да го направя. Щях да разкажа тази история, щях да го направя възможно по-бързо, щях да се постарая да се публикува. Как не го бях осъзнавала до този момент — той искаше да пиша за него, за да упражни свободата си, а не поради суета или нещо друго. Вероятно искаше да прочете себе си като нещо леко, нещо перушинено, нещо градско, нещо, което докосваше сърцето, но вече не притежаваше властта да разрушава. Той копнееше да олекоти живота си.

Стигнах до масата. Карим го нямаше. Оставил бе двайсет лева, затиснати под пепелника. Цигарата му догаряше недопушена. Нямаше никой по масите, а десетина мъже се бяха струпали в единия край на заведението. Говореха на висок глас, обясняваха нещо един на друг. Някои звъняха по телефоните си.

Краката ми мигом омекнаха от жестоко подозрение. Приближих се бавно към тълпата, докато нещо не проблесна на земята. Направих стъпка и застинах на място. Беше часовникът му, а под него ръката му лежеше отпусната. В този миг локва кръв потече към нея и покри лицевата част на часовника.

Първата ми мисъл след видяното беше да избягам. Децата ми, семейството, дали някой видя, че бях с него допреди малко?! Сервитьорът, разбира се! Ужас! Знаели са защо се виждаме, по дяволите! Аз не знаех, но те знаеха! И не иска историята му да излиза наяве или дори да има шанс това да се случи! Сега щяха да убият и мен, а ако не го стореха, тогава пак щяха да ме убият. Защо ли? Защото това щеше да означава, че не смятаха, че мога да разкажа нещата така добре, че някой да им повярва.

Докоснах ръката на един от мъжете, той ме погледна с очевидно нежелание да се отдръпне. Отмести се и слънцето се изсипа в очите ми. Наведох глава, а едва след това и поглед. Карим стоеше с отворени очи, които се взираха в небето. Те бяха пълни с идеи за промяна, те искаха да случват нещата, те гледаха към свободата.

По един особен начин очите му бяха и доволни — погрижил се бе за всичко. Смъртта му щеше да ме вдъхнови, за да разкажа историята и то възможно по-добре. И все пак това никога нямаше да бъде толкова добре, че да ми навреди. И вече го знаех. В онзи момент аз загубих част от свободата да вярвам в себе си.

Смъртта на Карим ми се видя като програма, от която той не можа да излезе. И все пак небето синееше с безумието на хлапак. Карим лежеше на земята в собствената си кръв и се взираше с дълбока сериозност към него. Синя хлапашка смърт. Синя хлапашка свобода.